ЧАКАЛНЯ

Всеки човек има право да закъснее. Железниците не отчитат този факт, затова са железни – пускат влака точно в часа на тръгване, нещо фучи, звук се издава отнякъде, железните колела тръгват нервно, скърцат като изкуствени зъби, не им пука дали някой е закъснял. Нито дори, че този някой е имал право на това.

Сега седи в чакалнята, хубаво, олющено място, със стени като юфка, с много дим в него, откъде се взема този дим не е ясно, но е заупокойно опушено, смръдливо и въздухът е стар, увиснал като сопол над опушения под – ту се стеле като мараня, ту стои окачен като полилей на тавана, където мъждука нещо като лампа, прашинките по нея са брилянти.

Време е за обяд. Следващият влак ще дойде след малко – има-няма два часа.

- Господине, имате ли един лев?

Момчето, което каза това, стоеше като войник, изправено, с шапка. Не козируваше, не се молеше, просто бе любопитно да чуе отговора.

- Ти откъде се взе? – попита господинът. Поприбра чантата си, за да не му откраднат кифлата, която стоеше вътре заедно с гащи, потник и две филии хляб, смяташе да ги изяде за обяд. Момчето приличаше на крадец, няма какво да е, щом му иска пари. Всеки, който иска пари без да ги е заслужил, дори да е държава, е крадец.

Момчето вдигна рамене, намръщи се и се обърна. Нямаше да получи този лев, за който попита.

- Аз имам един лев. – То чу отговора отдалеч, защото вече затръшваше металната врата на чакалнята. Вътре нямаше други хора. Обърна се и видя, че човекът стоеше все така, сгушен в ъгъла на широко помещение, седнал на дървената пейка, която някога е замислена като нещо друго, вероятно за легло.

- Но няма да ми го дадете, нали?

Господинът се оживи.

- Ти не си поискал да ти давам нищо, нали така? Попита ме дали имам един лев и аз ти отговорих.

Момчето се приближи, свали шапката си и попита:

- Защо мислите, че искам да ви взема този лев, с който разполагате?

- А защо ще питаш иначе?

- Любопитен съм. Затова.

Ама че тъпоглаво дете, каза си господинът и отвори чантата. Извади първо кифлата, после филиите и захапа едната. Момчето стоеше и го гледаше. Да беше гълъб, да му хвърли някоя троха. Аме не е е гълъб, установи той и продължи да дъвче.

Преди време и той се изхранваше от просия по гарите. Това беше отдавна, знаеше какво му е на момчето, сигурно е сирак, или просто са го изпратили да моли за пари, затова сега стои чинно и чака гладно, виновно и невинно. А може да е и някой нехранимайко, иска пари, за да ги потроши на комар или да купи ракия, нищо че е такова крехко и наранимо, невинността няма възраст, най-големите подлеци понякога са толкова млади и беззъби, че се чудиш коя политическа партия им е рязала пъпната връв.

- Виж, момче – каза, докато го гледаше. – Аз не съм богат. Имам една филия. Мога да я споделя с теб.

Хлапакът продължаваше да го гледа и въртеше шапката си, кръгла и бозава като геврек, в ръцете си.

Спомни си, че и той правеше същото. Преди години нямаше такава шапка, но имаше кормило, кой знае откъде го беше намерил, обичаше да обикаля из кофите, откриваше ценни опаковки от цигари, даваше ги на вторични суровини, веднъж изкара даже двайсет стотинки. Там намери едно изкривено кормило от школник, руска машина, колело, с което разполагаха връстниците му. Как им завиждаше само! И сега им завиждаше, те вече вероятно имат не само школници, а дори шкоди или други движими и недвижими неща, които се добиват, ако въртиш кормилото правилно. И ако не закъсняваш.

Извади другата филия, внимателно увита в стар вестник, и му я подаде.

- Ето, вземи.

Стана му мило, защото детето му напомняше на собствената му младост. Ръката му потрепваше, стоеше протегната, в нея – омачкан вестник и филия от изсъхнал хляб с малко трохи около нея.

Момчето се доближи.

- Ето, ето, не се притеснявай, угощавай се – протегна ръката си той. Вече му омръзваше тази игра. Той е възрастен, не може сега да се моли някой да приеме даровете му само защото е решил да бъде добър.

- Не, благодаря ви, господине.

Детето бръкна в джоба си, извади една монета от левче, сложи я във вестника до хляба, врътна се и избяга от чакалнята.