ЧАКАЛНЯ
Всеки човек има право да закъснее. Железниците не отчитат този факт, затова са железни – пускат влака точно в часа на тръгване, нещо фучи, звук се издава отнякъде, железните колела тръгват нервно, скърцат като изкуствени зъби, не им пука дали някой е закъснял. Нито дори, че този някой е имал право на това.
Сега седи в чакалнята, хубаво, олющено място, със стени като юфка, с много дим в него, откъде се взема този дим не е ясно, но е заупокойно опушено, смръдливо и въздухът е стар, увиснал като сопол над опушения под – ту се стеле като мараня, ту стои окачен като полилей на тавана, където мъждука нещо като лампа, прашинките по нея са брилянти.
Време е за обяд. Следващият влак ще дойде след малко – има-няма два часа.
- Господине, имате ли един лев?
Момчето, което каза това, стоеше като войник, изправено, с шапка. Не козируваше, не се молеше, просто бе любопитно да чуе отговора.
- Ти откъде се взе? – попита господинът. Поприбра чантата си, за да не му откраднат кифлата, която стоеш ...