ЧАКАЛЪТ
Цяла нощ бе валяло сняг. Дебел пласт покриваше селото. Още отрано майка бе излязла да разрива. В старостта силите я напускаха. Особено след недоспиване. И как можеше да спи, като краката ù се гърчиха цяла нощ и белките не спряха да тропат по тавана на къщата, измъчвани от глада? В опразващото се от хора село белките застрашително се множаха, появиха се лисици и чакали. Нямаше кой да ги безпокои и те ставаха все по-нагли. Не може да се опази ни кокошка, ни яйце в полозите от тази напаст. Всичко чака на човешкия труд. Кърищата отдавна са обрасли в буренаци, къпинак, шипки, глог, бъзе и коприва. Над преспите останаха да стърчат само магарешките бодили.
Греблото стържеше по напукания от годините цимент, край пътеките се трупахаснежните грамади. Майка изправя вдървения си от продължителното навеждане кръст, поема дълбоко дъх и кълне злочестата си съдба, обрекла я на самотия и старческа немощ в това забравено от бога село.
Посъбрала малко сили, започва пак, защото в двора кокошките чакат да ги пусне от курника, да ги нахрани и да им направи пъртина. Едни кокошки са ù останали, как да не се погрижи за тях? Друго в пълния някога с животни двор вече няма.
А снегът продължава да вали - сипе тихо и кротко, сипе и засипва гърба и раменете ù. Засипва всичко. Само коловете на оградата стърчат над натрупаното. По улицата няма диря от човешки крак. Никой не минава - нито човек, нито машина.
Най-после на кокошките е разринато и те с шум излизат във властващата белота на зимата. Петелът гърлено пропява и гласът му раздира легналата над селото дълбока тишина - малко живот в тежкото мъртвило.
Сега пък трябва да разрине пътеката до сушината, под която са наредени дървата. Тънка струйка сив дим от комина се издига право нагоре в притихналото небе. А снегът продължава да се сипе и да трупа. Зад нея не личеше, че е разривано - нов пласт застилаше пътеките.
Изведнъж петелът тревожно изкряка и запляска с криле. С греблото в ръка, майка тръгва да види какво става на двора. Заварва петела да се бори за живота си с някакво животно. Какво е - не може да разбере в разхвърчалия се сняг. Спуска се да го отърве - удря с греблото нападателя по гърба, по главата, зашеметява го. Хвърля греблото, докопва го за гушата и стиска с всичка сила, опитва се да го удуши. Освободеният петел притичва разкудкудякан при скупчените под стряхата кокошки. "Що за животно е това?" - пита се майка ми. Най-напред го взема за лисица, но вижда, че не е. Не е и куче, с този цвят на козината, с тази дълга и много рошава опашка, каквато кучетата нямат. Животното все още отчаяно се бори за живота си, но старата жена стиска за гърлото здраво и то бере душа. Най-после се отпуска - победено е. Животът бързо напуска изпруженото му в снега тяло.
- Како Петранке, какво трепеш там, ма? - провиква се съседката Невяна от оградата през една къща.
- Убих един звяр. - Щеше да ми изяде петела, едва го отървах.
- Какъв звяр? Сигурно е някое куче-помияр.
- Не е куче, нещо друго е. Може да е чакал…
- Чак пък чакал!? Той няма да ти се остави да го убиеш.
Майка го вдига от снега и й го показва.
- А, вярно, че не е куче. Може да си права, може и чакал да е ма, како Петранке! Че как успя да утрепеш такова диво животно?
- Зашеметих го с греблото и после го удуших. Гладът прави непредпазливи дори и дивите животни.
- Гледай ти! Да удушиш с ръце чакал!? Все пак питай, дали това наистина е чакал. Ма ти си била много силна и смела жена, ма…
- Какво да правя, няма да стоя със скръстени ръце и да гледам как ми яде петела. Хайде де… Ама си получи заслуженото.
- Направо не е за вярване. Но си е намерил майстора този път.
- Казах ли ти, а ти не ми вярваше.
Удивената съседка се прибира, защото студът щипе яко.
"Какво да го правя сега, този звяр? - пита се майка. - Ще го изхвърля на улицата и днес като мине някой мъж край дома, ще попитам, що за животно е това, наистина ли е чакал."
После се прибира при запалената печка. Дървата припукват в огъня, топлината на приятни вълни залива измръзналото ù тяло. Водата в чайника изпуска тънка струйка пара през отливника. Лази топлината по гърба, дребни във върховете на зачервените от студа пръсти на ръцете. От време на време поглежда към улицата, но там все още не се вижда никой.
Едва на другия ден минава Димитър Желев, съсед, ловец. Майка го спира да му покаже убитото животно. От него обаче бе останало само петно кръв и малко козина. Явно събратята му бяха заситили кучешкия си глад с вдървеното му тяло.
- Право да ти кажа, макар че от толкова години съм ловец, чувам ги чакалите, като вият нощем, но отблизо и аз не съм ги виждал. Не ми се е случвало - признава съседът.
Майка пита и други хора. По описанието ù те също решават, че убитото животно е било чакал.
И нищо чудно. В тази пустош може да се случи накрая и вълк да се появи.
© Иван Хаджидимитров Todos los derechos reservados