Изобретяването на ръчен часовник със сигурност преобръща модерния свят с главата надолу, така както часовниковите катедрали променят представите за време на Средновековна Европа. В средата на деветдесетте на ХХв., часовниците бълваха в многостранни варианти – от чист циферблат, с искрящи стрелки, до електронна прецизност, която съвсем завладя и преобърна пазара на механичните. Последните влизаха от две държави в нашата като швейцарските механични, по думите на един професионален меценат на механиката, струваха колкото кило сирене. Това разбира се не бе възможно, но хората, занимаващи се с руска и швейцарска механика всред часовниците, говореха много ( предимно глупости), за да приличат на любители. По този начин лесно измъкваха на безценица тракащите машинки от изгладнели старци, за които времето бе причинило единствено безразличие. Макар че между тях, се намираха и хора с изключителна гордост, те предпочитаха да умрат от глад, но да не си продадат часовника, защото почитаха на пиедестал времето, отминаващо от ръцете им.
Аз притежавах в скромния си живот, четири механични и един електронен часовник. Всичките ми бяха подаръци. Сякаш близките ми бяха решили да завися дълго време от тях и ми подаряваха част от времето си. Имах два “Корнавина”, една “Победа” и една “Ракета”. Те бяха механични, а електронният, който носех в момента бе от Северна Корея, подарен от баща ми. На него му го подарил Ким Ир Сен, а повода за подаръка е друга история. В осемдесет и пета обаче, електронните часовници бяха много на мода. От “желязната завеса” можеха да се намерят единствено боклуци, продаващи се по бит пазарите от разни виетнамци от Южен Виетнам. Те бяха далавераджии, а онези от Северен, напротив – бяха много скромни и честни хора. Нещата в световната търговия и политика са доста сложни и когато забелязах, че модел “Касио” от Юга е същия като от Севера, но изписан с “дръпнат” йероглиф, разбрах някои тънкости на жълтата търговия. Те можеха да ти намерят всичко, но дали щеше да ти хареса е друг въпрос. Този часовник изобщо не ми харесваше, но бе много точен. Причината бе, че изписваше само голи цифри, все едно бе без душа. Другите ми часовници, двата “Корнавина”, излязоха на мода в началото на осемдесетте. Бяха квадратни с изключителен финес, подобен на онзи, който завладя в края на петдесетте излизането на бял свят, на “Ракета”. Той обаче бе кръгъл, с чертички на половината час и арабски удължени цифри, на всяка петминутка. Позлатен и макар и без централен секундарник, бе жесток часовник. Подобен на “Корнавина”, но остарял, бил някога върхът на сладоледа, както се пееше в една профанска песен. По ред на номерата описанието на “Корнавина”, се състоеше от тънък позлатен квадрат, римски биещи на очи цифри, датчик, тъмносини стрелки с централен секундарник и риба меч в ловен скок. Надписът на фирмата бе във формата на дъга, под рибата, плюс още два фактологични надписа – двадесет и един камъка и противоударен на немски. Този часовник бе руски, по швейцарски лиценз. Отзад на капака, освен кръговия надпис за правата, се споменаваше и град Базел, но първият часовникар, който попитах за произхода му, ме охлади с руски студен душ макар че са по-известни с банята си, в която няма душове. Така или иначе, нищо не бе способно да ме раздели с “Корнавина”, дори и казармата. Не го свалях от ръката си, ходех на занятия с него, спях, правех утринна физзарядка и какво ли не, но все с него, само не го къпех, защото не бе херметик. Веднъж обаче се развали. В къщи имах още един, абсолютно същия, ала в момента трябваше да ми служи, така както аз служех. Бях войник в три села съединени в град и имаше часовникар на едно полупусто мегданче. Сякаш нещо се беше завъртяло в този град, така странно, че бе отнесло хората от едно място на друго. Може би реката или някакво насила строителство, което е имало за цел да засели места, където всъщност не живеят хора, не знам, но това мегданче пустееше и само при разни празници на града, идваха продавач на захарен памук, подвижна скара-бира и сувенирни сергии. Там именно, часовникар си бе спретнал дюкянче във вид на дървена будка с рекламен часовник над нея. Показах му го, а онзи каза, че след седмица няма да има проблеми. Все едно нещо се откъсна от мен, когато му го подадох, счупен часовник обаче не ми трябваше, плюс това всяка седмица ни водеха на кино и така или иначе, щях да го оцеля, за да си го прибера. Уви! Заведоха ни на поредното кино, от което аз тихомълком избягах, за да отида до мегданчето с часовникаря, вече трета седмица го нямаше и ето, че сега го случих. Стоях неспокойно с написаната измачкана хартийка от него, за да си получа поправения часовник:
- Ха, “Корнавин – Слава”!? Не съм си подредил нещата, но ето тук – и ми показа някаква самоделка – съм ти сглобил едно часовниче. Нали беше “Корнавин – Слава” ?
- Не само “Корнавин”!
- А, аз какво съм записал. А да! Този е квадратен, нали?
- Да!
- Мисля, че е в къщи, ела утре или по-скоро ела вдругиден, а до тогава, за да има какво да гледаш, вземи този “Слава” – и ми подбутна най-грозният часовник, който съм виждал някога. После си затвори гишето и аз без някакъв избор, взех самоделката, сглобена от какви ли не остатъци от части. Всъщност този часовник работеше точно до края на отпуската, т.е. докато се прибрахме в поделението. После спря. След седмица отидох, но ателието на часовникаря беше изчезнало. Бях бесен и понеже в казармата е трудно да изразяваш подобно чувство, бях сразен. Но всичко се забравя в един миг, изключая, че все още го помня този миг. Една нощ сънувах филма „Имало едно време на Запад“, аз играех в ролите на сцената, при която бандата- хлапета подпалиха една вестникарска будка. Те стояха все едно разглеждаха вестниците, а на равнището на чаталите си пръскаха с бензин вестници и всичко останало. Пламъците започваха да се промъкват по стените на дървената будка и онзи започваше да врещи с лупа на окото като еднооко прасе на заколение.
Всъщност тогава бях на деветнадесет и този сън като нищо можеше да се превърне в реалност, а часовникарят щеше да приключи с бизнеса си, бързо - бързо.
Днес е различно. Важното е, че имах още един “Корнавин”. Замислих се, гледайки го, реших, че не е лошо да се почисти циферблата и механиката. Тръгнах по улица “Раковски”, двама евреи имаха ателие там. Те бяха поставили надпис “Баща и син” над алуминиевото си помещение, с греещ рекламен часовник. Витрината им бе засипана от всякакви марки часовници, вариращи в цена и качество. Притежателите си бяха наели работници, един стар майстор с големи ръце, а както изглеждаше и с такова сърце. Той имаше дълги черни ръкавели, карирана риза и лъскава бяла коса отметната назад. Поправяше механиката, която бе на изчезване.
- Кажи момче? – рече старецът, след като го поздравих.
- Възможно ли е да го почистим малко, защото го намерих в един шкаф – и му го подадох.
- Ха! – възкликна- Още ли ги има тези имитации – и го заразглежда – Ела след седмица, ще видя какво мога да направя.
Една година може да мине като ден, а една седмица може да мине като година и в уречения ден пристигнах да си взема часовника. Все едно бе нов! Много красив, той не цъкаше, а звънтеше като че майсторът му бе вдъхнал нов живот. Платих му и искрящите ми очи с още по-искрящия циферблат, се запътихме насам-натам.
От тогава мина много време, година, две или пет не помня, когато часовникът ми “Корнавин” замлъкна. Така от само себе си. Навих му пружинката с надежда, но уви. Упорито си мълчеше, а аз се запътих към стария майстор. Когато стигнах ателието, преди да натисна дръжката, видях некролога. От там ме гледаше старият майстор, сякаш се усмихваше с големия си нос и още по-големите си очи. Прочетох го набързо и си тръгнах. “Корнавинът” бе захвърлен в някакъв шкаф и там престоя някакво неопределено време, когато отново се сетих за него. Бе август. Времето обръщаше сезоните си, сякаш избързваше като недобре регулиран часовник и хич не приличаше на август. Сутрин пролетна прохлада, следобед дъжд, вечер хлад, който пронизваше ако си само по фланелка. Така или иначе отидох до най-близкото часовникарско ателие до нас. Сблъсках се с някакъв разсеян типец, с мазна розова риза, лупа на окото и големи пъпки по лицето, които преминаваха в херпеси. “Ама, че часовникар” си помислих. Поздравих и му подадох “Корнавина”.
- Какво си правил с този часовник - започна пъпчивецът – за нищо не става!
- Как така? Преди година-две работеше!
- Ей така не става! Все едно си го държал под земята! – и ми го върна – И ние бяхме на по двайсет години – каза на колегите си и се захилиха. Взех си часовника и тръгнах. Завладя ме мисълта, че на другия ден заминавах на море. Там бе друго.
Гледах морето и мислех. Необятната шир предизвикваше видения в съзнанието ми. Засилих се като дискохвъргач от Древна Гърция изстрелях “Корнавина” навътре в морето. Той летя петдесетина метра и цамбурна в морето доста по скромно от какъвто и да е диск. Все едно някой изтри с влажна гъба част от съзнанието ми. След като се поуспокоих мисълта, че някоя черноморска акула може да глътне „Корнавина“ и да ощастливи случайно хванал я рибар, ме поуспокояваше.
© Кирил Дървеничарски Todos los derechos reservados