Беше началото на лятото. Не мина много време и напуснах. Преместих се в квартално кафе в Меден Рудник, в което работя и до сега. Напълно забравих отворкото с очилата. Имах сериозен приятел от близо 2 години, с който съм и в момента всъщност. На него мога да разчитам, не че го обичам, той просто е единственият, който ме познава, единственият, който не се е отказал от мен въпреки трудния ми характер.
      И така неусетно лятото си замина, есента дойде, Здравко, приятелят ми, замина да учи във Варна, това не значи, че ме остави сама, прибираше се доста често, понякога даже беше в Бургас, по-често, отколкото във Варна. Но това не ми харесваше особено. Аз не обичам да съм сама, страх ме е от самотата. Имаше едно момче, Стефан, висеше в кафето по цял ден. Почнахме да излизаме често. Не беше много специален, но пък ми харесваше...
     За жалост беше овен, също като мен. Оставих Здравко заради него. Мислех си, че е различен, че аз съм различна за него. Оказа се, че е поредният самовлюбен егоист. Възползва се от мен. След това не ми се обади... Продължи да идва всеки ден в кафето, но за мен не съществуваше (привидно). Вътрешно изгарях, остави ми белег завинаги, посрами ме пред самата себе си.
    Това беше идеалният момент да намразя целия свят и особено мъжете, да почна да им отмъщавам и да ги наранявам така, както бях наранена аз самата. Глупава идея, въобще не съм способна да го направя.
     Вече е късна есен. Здравко, въпреки всичко, се върна при мен, опита се да ме накара да забравя срама и огорчението. Ах, колко е добричък само, а аз съм садистичната кучка, която го кара да страда постоянно...
      Излизам на кафе с една приятелка. Отиваме на Пулса, там, където работя. Виждам един познат, редовен клиент и сядам на тяхната маса.
- Ей, обаче трябва много да ми благодариш, как те похвалих пред онова момиче, а...
- Да, спаси ме направо! Любимата ми сервитьорка.
- Това трябва да го кажа аз! - обажда се момчето, което стои до него.
Мъничко ми е познат, ама изобщо не се сещам кой е. Че защо да съм му любимата сервитьорка? Няма значение, бързам да стана от масата, защото приятелката ми е сама...

- Сети ли се от къде познаваш моя приятел? Фокет напомня ли ти нещо? - идва познатото момче на нашата маса.
- Оу, това да не е пичът с визитките? Хаха напълно бях забравила за него...
 
       Странно как изведнъж съдбата ни срещна отново. Дали това бе знак, или може би разтуптяното ми сърце, щом чух гласа му отново?