По стъкления под на Междината

                                                  върви човек с ботуши в кал

                                                  и не достига небесата.

                                                  Под него адът е подгрял

                                                  изстиващите страсти на Земята.

                                                  С неотразена суета      

                                                  излита в тъмното Луната

                                                  към кървавия ръб на сутринта.

                       М. Димитрова

                                                  Бергамо, Свят Алфа, някъде около 330 г.

  Ангелът отпусна криле и центурионът видя, че беснеещата за кръв и зрелища тълпа на площада в Милано беше изчезнала, самия площад също го нямаше. Намираха се в град на висок хълм, с крепостна стена, тесни и криви улички със занаятчийски работилници и малко площадче с фонтан, обграден от статуи. Скулптурите край фонтана бяха с човешки и змийски торсове и лъвски глави, стиснали в устата си железни вериги. В дъното се извисяваше величествена сграда – толкова пищна и украсена, каквато Алесандро никога не бе виждал през живота си. После всичко трепна, фонтанът изчезна, сградите около площадчето станаха ниски и схлупени и само малка, скромна църквица се белееше в здрача край опустелия площад. След миг и тя изчезна.

  – Къде сме? Какво стана? – попита замаян римският войник. – Кой си ти?

  – Аз съм единият от пазителите на Седемте чаши с Божия гняв и Божията милост – отговори ангелът с глас, в който се усещаше едновременно звук като от  пролетен бриз с мелодични нотки на арфа и гръмовни акорди от шума на зараждаща се буря. – Намираме се в Бергамо – града, където трябва да се изпълни Божият план, а аз съм тук, за да не допусна той да бъде осуетен.

  – Алесандро – продължи небесното същество, – твоят земен път клони към своя край, аз само го отложих с няколко седмици. Но душата ти ще бъде спасена, защото позна Истинната вяра. Отклоних неизбежното за малко, за да се изпълни предначертаното. След това Бог ще прибере душата ти.

   – Готов съм за всяка участ! – отговори смирено римлянинът. – Какво трябва да направя?

  Ангелът бръкна в джоба на слънчевожълтата си туника с оранжев като разгорял се пламък хастар и подаде на Алесандро малко сребърно украшение във форма на дракон, с главичка, изработена от преливащ в сребристосиво скъпоценен камък.

  – Това е една от Чашите. Докато е у теб, трябва зорко да я пазиш, а после да я предадеш на този, от чийто род ще произлязат люде, призвани за велики дела. Избраният се казва Масимо  и е един от родоначалниците на фамилия, в която ще се роди виконтът на Милано – синьор Отоне, наречен по-късно Висконти. Той ще стане архиепископ на Милано. Мъжете от рода Висконти ще са господари на херцогството в продължение на почти сто години, от тях ще произлезе и бъдещият предводител на Божията църква на Земята, който ще носи името папа Григорий Десети. Още един свят човек с папска тиара ще даде херцогството в Ломбардия на християнския свят, но векове по-късно. Важно е Чашата да остане у членовете на семейство Висконти след твоята мъченическа кончина, защото е призвана да запази Бергамо през идещата Чумна епидемия и да го съхрани  при множеството земетресения и природни бедствия през вековете. Сивият яспис, който е вграден в украшението, спомага за възстановяване на личната сила и е камък на воините. Укрепва мишците и волята, калява в бой и предпазва от огън и меч. Това и чудесата, които ще извършиш ти в краткото време, преди да отидеш в по-добър свят, ще послужи за съхранение на вярата и за прослава на Този, който е на небесата.

   – Как чудно знаеш не само това, което е било и е сега, но и това, което ще бъде – прошепна благоговейно Алесандро и сведе смирено глава пред тайнствената мощ на небесния воин.

  – Защото там, в моя Свят – отвъд облаците и небесната твърд, всичко това вече се случило – плесна с криле ангелът и засия със светлина, толкова ослепителна и чудна, че центурионът неволно затвори очи.

  Когато отново ги отвори, ангелът вече беше отлетял и само слънцето, червено и огромно, докосваше с утринните си лъчи покривите на събуждащия се Бергамо.

  След няколко седмици войниците на император Максимиан пресрещнаха и обградиха на една от уличките на градчето избягалия непокорен поданик на Западната империя.

  Алесандро, след време увенчан с ореола на светците и обявен за покровител на града, не оказа никаква съпротива, а покорно и смирено позволи да го вържат и поведат към олтара на неговата мъченическа смърт. 

     Великото литовско княжество е историческа държава в Източна Европа, съществувала от 13 век до 1795 г. В официалните му документи се използват различни езици, в зависимост от историческия период –  литовски, рутенски славянски, полски и в по-малка степен, главно за дипломатически цели – латински и немски. Създадено от литовците през втората половина на 12 век, то присъединява обширни територии от разпадналата се Киевска Рус. При най-голямото си разрастване през 15 век включва днешните Литва, Беларус, Приднестровието и части от Полша, Украйна и Русия. През 1386 г. влиза в уния с Кралство Полша, която с известни прекъсвания съществува до края на 18 век. През 1569 г. става част от Жечпосполита. След унията официален език е полският. В княжествата се изповядват римокатолицизъм, източно православие и паганизъм /езичество/.

                                                                                                                                                  Уикипедия

                                Имението Жировичи, Беларус, свят Алфа, 1470

  Земският ковчежник на Великото Литовско княжество Александър Юриевич, родоначалник на шляхтичната¹ династия Солтанови, си почиваше след обилния обяд на резбованата веранда в имението   Жировичи. Слънцето бе в зенита си и напичаше плешивата глава на господаря на имението и той сегиз-тогиз местеше удобната койка, на която беше разположил внушителното си туловище: от огряната в слънце половина на дървената постройка – към тъмната, сенчеста страна на верандата. Ала ивицата прохлада с течение на времето ставаше все по-оскъдна и все по-осветена. Александър Юриевич дремеше и от време на време дори похъркваше, а после, когато горещината станеше непоносима, отместваше дъсчената койка и пак потъваше в неспокоен, пресеклив сън.

  Скоро обаче две сенки пропълзяха в краката на шляхтича. Той отвори очи и се намръщи. Фигурите на двамата се приближиха по-плътно към верандата и той различи пастирите си, които сега би трябвало да са със стадото в горите край Жировичи.

 – Какво има, защо сте тук? – недоволно промърмори шляхтичът и пропъди една досадна муха, която се въртеше от десетина минути край лицето му.

  – Батюшка² Александър Юриевич, смирено молим за прошка за безпокойството, но се случи нещо! – прошепна единият от селяните.

 – Чудо, чудо се случи, бате! – по-високо и нетърпеливо додаде по-младият.

 – Какво чудо, за какво говорите? – вече разсънено произнесе помешчикът и погледна строго двамата – Казвайте!

  – Самата Богородица ни се яви, батюшка!

  – На дървото, на крушовото дърво! – заговори, прекъсвайки го, другият, после двамата, почти в хор, повториха: – Чудо!

  – Какви ги плещите? Как така на дървото? Да не се сте сънували? Решихте да подремнете, а? Ами стадото? Къде е стадото, нещастници?

  – Прибрахме стадото, батюшка, ти за него не се безпокой! Но самата Майчица Божия ни посочи мястото – занарежда по-възрастният.

  – Там, на крушовото дърво, цяло обляно в светлина, като че небесна, батюшка, там го и намерихме – додаде по-младият.

  – Какво сте намерили, казвайте по-бързо, да не заповядам да ви ударят по сто камшика, че малко ви е! С ченгел ли да ви вадя думите от устата? – ядоса се шляхтичът и заканително размаха  юмрук.

  – Ей туй, батюшка, ти само не се гневи – сви се пастирът и подаде на Александър Юриевич овален камък с цвят на охра с тъмнозелени и пурпурни жилки.

  На лицевата страна смътно се различаваха контурите на жена с младенец в ръце. Ковчежникът на Великия княз веднага разпозна, че е скъпоценен яспис, и ръката му трепна, когато го поемаше.

   – И къде казвате, че сте го намерили?

   – На крушовото дърво, в гората над Жировичи, до изворчето. Малко по-надолу от мерата. Там, където пасем воловете и овцете – заобяснява по-старият, но шляхтичът го спря с жест и се надигна от койката.

  – Заведете ме там! – с нетърпящ възражения глас каза Александър Юриевич и пъргаво заситни след двете превити сенки право към украсената с птици и цветя порта на имението, разписана от самия придворен художник на Великия княз – Иосиф Галицки.

  Два пъти прибираше от гората ковчежникът на княза чудния овален камък с лика на Божията майка в ковчежето на имението, при богатството си, и двата пъти камъкът изчезваше и го намираха пак на същото място – в короната на крушовото дърво, до изворчето. Накрая Александър Юриевич се предаде и заповяда на мястото да построят дървена църква, а камъка с лика на Богородица да сложат в сребърен обков и така получената икона да поставят в олтара на новопостроения храм.

  Постепенно около църквата започнаха да изникват нови постройки, селището се разрасна, заприиждаха поклонници от всички краища на княжеството. 

  Но скоро след това се случи нещастие – дървената църква бе унищожена от пожар, а медальонът с ясписа изчезна.

  Миколка и Настя играеха на криеница край пепелището в Жировичи, където доскоро се издигаше църквицата с лика на Божията майка.

  Миколка опря лице на дървото до близката къща, затвори очи и започна да брои. Настя понечи да се скрие зад големия камък от другата страна на пепелището, но внезапно оттам заструи силна светлина и на камъка се появи образ на жена в бяла дреха, с криле на раменете. Косата ú беше черна и лъскава, а очите – тесни и с благо изражение. Лицето ú имаше фини азиатски черти. В ръцете си жената държеше нещо, което също излъчваше силна светлина. Настя извика от уплаха и Миколка се обърна. Жената каза нещо на непознат език и протегна ръце към двете деца. Те се дръпнаха стреснати и хукнаха с все сила към къщи.

  Когато се върнаха с родителите си и свещеника, жената вече беше изчезнала. Но на камъка намериха изгубения медальон с лика на Богородица. А също горяща свещ и фин отпечатък на длан и стъпка – от малко, почти детско стъпало.

  – Видели сте ангел – каза внушително свещеникът, след като изслуша разказа на децата. – Ангелът ни е върнал медальона. Трябва много да го пазим. Слава Богу, пак е при нас!

  Камъкът и сега се намира в олтара  на църквата, която била построена отново, и мълвата твърди, че имал целителна сила и помагал на родилки.

  Около него през вековете се появиха още сгради, беше построен манастир,  който се прочу в цял свят. Зографи и ювелири отблизо и далеч се заемаха с реставрацията на реликвата, щом времето, стихиите и нестихващият интерес на хората, го повреждаха по някакъв начин.

  Множество чудеса се случиха през ония дни. През 1585 г. от Рождество Христово с помощта на Пресветата Дева беше възкресена девойката Раина от белоруския шляхтически род на Воините. Младата жена от Минск се разболяла тежко, имала видение, че ще оздравее, ако отиде на поклонение в Жировичи и ако се посвети в служба на Божията майка. По пътя обаче  починала. На четвъртия ден след като ковчегът с девойката престоял в църквата на Жировичи, тя се надигнала от него съвсем здрава.

  Медальонът предпазил Божията обител и от разорение по времето на руско-полската война  от 1654-1667 г³.

                                          Храмът Кху Конгси, свят Бета, есента на 2019

  – Господин Дун си е дошъл, младият господин Симън пак е тук! – прислужникът при храма се суетеше около трапезата, на която се бяха разположили Алибей и стройният младеж с гарванвочерна грива, керемиденочервен като на индианец тен и насмешлив, някак презрителен поглед в тъмните очи. 

 – Липсвахте ни, господарю – слугата чевръсто подреждаше чинии и чаши, а Дун, без да го изчака да приключи, се нахвърли върху печеното  пиле. Ядеше с такова настървение, сякаш беше гладувал години наред.

  – Е – усмихна се доволно прислужникът, – такава храна като у дома нямате там, в Америка, нали, млади господине! Хапнете си, хапнете си,  ще ви приготвя каквото ви душа иска! Вече сте си вкъщи и можете да ядете от любимите си ястия. С вашето семейство съм, откакто милата ви майчица се спомина при раждането ви, светла ú памет. Познавам добре предпочитанията на всеки от вас. Да ви е сладко, господине!

  Дун погледна към бърборещия слуга, който се усмихваше до ушите и продължаваше да отрупва масата с какви ли не вкусотии. После се извърна рязко и с ръкава на широкия си халат помете чинията със сладко-кисел сос, катурвайки я върху изпружените си боси крака.

  – Упс! – каза той и с недобра усмивка наблюдаваше как прислужникът, приведен ниско, изтрива с кърпа оплесканите му със сос глезени и стъпала.

  – Няма нищо, няма нищо! – нареждаше чевръстият китаец и хукна да донесе нова кърпа.

  Алибей погледна сина си и с крива усмивка се осведоми:

  – Защо си правиш труда да се гавриш с него, той е безобиден? И готви превъзходно!

  – Докато бях статуя на дракон в храма, редовно пропускаше да почисти ципите между пръстите на краката ми. Мързеше го! А сега се изтрепва от старание. Нека се поизпоти малко! Пък и аз да се позабавлявам. В храма беше скучничко– отговори някак отнесено Дун и после вдигна поглед към баща си.

   – Казвай сега що за невеста си ми изровил този път!

  Алибей Симън махна с ръка и пред двамата възникна, жива и в ярки краски, залата на летището Тянхе в Ухан, където Юйлин изпращаше Деши. Дун се наклони към образа, който леко потрепваше и менеше очертанията си, обграден от плахо сияние. После се дръпна назад:

  – Намерил си ми за невеста омъжена жена? Не, с теб, татко, не може да се скучае! – разсмя се драконът и ситни бръчици плъзнаха край тънките му устни –  И как, обясни ми, ще ми роди син, след като вече е омъжена! И отгоре на всичко…  – Дун подуши въздуха около видението и изпръхтя презрително – бременна! Тя чака дете, татко, кукувица ли ти е изпила ума?

  – Не тази, глупчо, другата! Другата е свободна. Все още! А и не се знае  тази дали ще дочака детето. Не се знае! – заканително каза Алибей и недобро пламъче проблесна в присвитите му очи.

  – И как, моля, ще  докараш другата в нашия Свят? Не ми казвай, нека отгатна –  с помощта на Чашите! Нали знаеш, че за тази цел ти трябват най-малко три?

  – Две са ми почти в кърпа вързани – промърмори Алибей. –  Тази при  смахнатата писателка Мирабела и другата – при не по-малко смахнатия ú герой Хенг Чун, когото вече въдворих в психиатрията. Остава само най-важната – с червения яспис. Но и до нея ще се доберем.

  – Алибей предполага, Бог разполага! – разсмя се Дун и погледна лукаво баща си.

  Той изсумтя:

   – Някоя от тях трябва да ти роди дете, за да премине част от мощта им на наша страна. Иначе ще загубим войната. Светлината става прекалено силна!

  Дун поклати глава, после се вгледа в картината на летището, където Деши се сбогуваше с Юйлин, и усмивката неочаквано изчезна от лицето му. 

   „Смахната писателка, а! Ще видим кой е смахнатият!“,  си каза  Мирабела Йорданова и яростно затрака на клавиатурата. До лаптопа ú чинно стоеше и очакваше реда си, преливащо в синьо-зелено, изящно украшение с форма на морски дракон.

/Следва/

   https://www.youtube.com/watch?v=OqmdVizvu48

   https://www.youtube.com/watch?v=t9BVJ13vhTU

1. Шляхтич – дворянин в Полша и Великото Литовско княжество

2. Батюшка – 1. Обръщение към баща и господар, бащица. 2. Обръщение към свещеник в руската православна църква.

3. Историята на Жировицката икона, допълнена с елементи на художествена измислица от мен е от ttp://www.pravenc.ru/text/182309.html., грижливо събрана и изложена хронологично от авторите Протоиерей Георгий Соколов, С. Ф. Евтушик, Ю. А. Пискун.