По стъкления под на Междината
върви човек с ботуши в кал
и не достига небесата.
Под него адът е подгрял
изстиващите страсти на Земята.
С неотразена суета
излита в тъмното Луната
към кървавия ръб на сутринта.
Бергамо, Свят Алфа, някъде около 330 г.
Ангелът отпусна криле и центурионът видя, че беснеещата за кръв и зрелища тълпа на площада в Милано беше изчезнала, самия площад също го нямаше. Намираха се в град на висок хълм, с крепостна стена, тесни и криви улички със занаятчийски работилници и малко площадче с фонтан, обграден от статуи. Скулптурите край фонтана бяха с човешки и змийски торсове и лъвски глави, стиснали в устата си железни вериги. В дъното се извисяваше величествена сграда – толкова пищна и украсена, каквато Алесандро никога не бе виждал през живота си. После всичко трепна, фонтанът изчезна, сградите около площадчето станаха ниски и схлупени и само малка, скромна църквица се белееше в здрача край опустелия площад. След миг и тя изчезна.
– Къде сме? Какво стана? – попита ...