– Какво търсиш?

  – Всъщност нищо. Просто разположението на ландшафта, за да добия представа къде сме и какво може да е това място. Възможно е да има поточе, извиращо от хълмчето. Това там на склона е пясъчник. Водата се прецежда през пясъчниците. Понякога, когато срещне по-плътен слой, извира навън.

  – Знаеш много странни неща.

                                           Клифърд Саймък, „Магистрала на вечността“

                                               Остров Кефалония, Свят Делта, 16-ти век

  Слънчевият лъч си играеше с песъчинките по дъното на прозрачния ручей, който течеше близо до входа на пещерата Мелисани. Всъщност това дори не беше ручей, ей така – вадичка. Тънката ú струйка се отклоняваше от извиращата от пещерата вода, далече от основния поток, който се спускаше надолу по брега и се изливаше с грохот от няколко метра височина върху крайбрежните скали.

  Ручейчето незнайно как си бе пробило път през сините варовикови наноси малко по-нагоре и лъкатушеше между камъни и ниски храсти, а на известно разстояние от морската глад внезапно потъваше в ситния червеникав пясък на плажа и изчезваше безследно. За краткия си житейски път, наброяващ около стотина метра и десетина минути, малкото поточе преживяваше най-разнообразни приключения.

  Пенеше се над корените на растящите по брега кипариси и ели, заобикаляше канарите, пръснати по брега сякаш от ръката на някой незнаен великан, говореше си с разноцветните камъчета по дъното и люлееше малките шарени рибки, сновящи любопитно насам-натам из плитчините. С бистрите си и прозрачни води викаше слънцето да се плъзга по талазите му, да наднича в тъмните подмоли и да кара перките и люспите на рибките да проблясват като скъпоценности в косите на речна русалка.

  Вечер, след като изпратеше небесното светило, ручейчето не заспиваше, защото от подземното езеро Мелисани изплуваха нимфите, сядаха на брега му, потапяха белите си хладни нозе във водата и си разказваха страшни и невероятно увлекателни истории. За нимфата Мелисани, която живяла край езерото и се удавила в дълбоките му, тъмносини води, след като брадатият и рогат козел бог Пан не отговорил на любовта ú. За костенурките карета карета, които обичат топлите, гостоприемни води на Кефалония и два пъти в годината – през май  и септември, излизат от морето, за да снесат яйцата си на плажа Каминя. За крепостта и фара край древния Фискардо, построени от венецианците да пазят острова от пирати и разбойници и да показват пътя на желаните и добронамерени гости и поклонници. За стареца Герасим от долината Омала, който не яде и не пие почти нищо, а стои в пещерата си на другия край на тунела и се моли за всички жители на острова. За кротките монахини, които събират билки и треви из ливадите на планината Еном и после ги превръщат в лечебни еликсири. За високата жена със слабо и скръбно лице, с коси, покрити с черен кукул, извезан със златни кръстчета и непрогледна монашеска мантия, която идва и разговаря със стареца, а после сяда на брега и плаче неутешимо с часове. За какво плаче, нимфите не знаеха със сигурност, но казват, че загубила съпруга си, дъщеря си и неродената си внучка. Нимфите клатеха тъжно глави, после отиваха до брега, влизаха в тъмната, разпенена вода на морето и играеха там своите нимфски танци.

  Поточето плисна струя искряща вода към слънчевия лъч и той се разсипа в разноцветна дъга. Въздухът засия, затрептя, а откъм брега подухна свеж ветрец. Лъчът загреба шепа светлина от водните струи, събра се отново в тънка като паяжина искряща нишка, литна нагоре към един пухкав облак и се потули зад него.

  Над пещерата на нимфите притъмня за миг, настана звънка тишина, после от вътрешността ú се изви яростен ураганен вихър. Този вихър имаше цвят – златист, на пурпурни ивици, и глас, звънтящ като хиляди медни тръби. След вихъра от тъмното гърло на пещерата се изтръгна огнена птица и се издигна към смълчаното небе.

  Ятаганът, който мрачният човек с рог на челото, с извиваща се като камшик опашка с риж пискюл накрая, с покрити със скъпоценности копита и в контешки раиран костюм беше вдигнал над лежащата на брега жена, застина във въздуха. Чифтокопитният изруга високо и изпусна ятагана, защото се беше опарил от нажеженото острие.

  – Това пък нещо откъде се взе? – каза намръщено Алибей и задуха зачервените си и подути пръсти. – Винаги ще те прекъснат точно в момента, когато се готвиш да убиеш някого! Ей, авторът на скапания ми живот, на който не съм поръчвал сценария! Създателю, къде ми е свободната воля? Ще подам контестация¹!

  Птицата сякаш го чу – изви изящната си глава с цвят на изгряващо слънце и разтопен камък кехлибар, погледна към дребните фигурки на плажа със златисто, увенчано с огнени пера око, размаха сияйни жълти криле и литна към групичката, описвайки плавни кръгове, които се стесняваха все повече.

   – Оливия! – изграчи дяволоидът.

   – Не работи, Алибей, пак блокира! Ще тичаме ли?

   – Обещавам, ако се измъкнем от тази каша живи и невредими, да се явя на състезания по лека атлетика! Със сигурност ще спечеля – промърмори дяволоидът. – Но какво е това, което излетя от пещерата?

  – Тай… – промълви жената змия и притвори очи, крайно изтощена. – Казах ти, че си глупав, Алибей! Духът на Тай делеше една плът с духа на отшелника, когото уби. Съпругът ми лежи в момента в болницата на Ухан в кома, а духът му е тук, при мен. Ти го освободи, като уби стареца. Дошъл е да ме вземе. Не можеш да направиш нищо срещу него. Той е Жълтият жерав фънхуан² – тукашните елини го наричат феникс. Ако го убиеш, ще се прероди отново, но се съмнявам, че ще успееш. По-добре се омитайте с Оливия от плажа, защото след срещата с него гори и пáри, ама много пáри!

  – Не знаех, че духовете могат да се материализират в този Свят – каза кисело дяволоидът. – Явно тунелът, през който минахме, е много специален. Досега имахме персона с едно тяло и два духа, сега имаме един дух с две тела. Много оригинално!

  – На този Свят има неща, които мъдрата ти глава не е и сънувала³, дяволоиде – каза Джиа и отправи поглед към небето.

  Фениксът се приближаваше все повече и въздухът над плажа се нажежаваше постепенно, докато накрая стана  почти невъзможно да се диша. Пясъкът под краката на тримата стана яркочервен, а после започна да се топи, като излъчваше остра и задушлива миризма.

  – Алибей, топло ми е! Направи нещо, нали си от Касиопея! Там реките ви са от лава.

  И наистина, дяволоидът сякаш не усещаше жегата, само недоволно разтриваше все още зачервените си пръсти. Разтопеният метал му беше причинил само леко неудобство. Той взе Оливия на ръце и я понесе към зеленеещета се портокалова горичка на хълма, край който течеше поточето от пещерата. Повървя няколко минути срещу течението и навлезе в прохладната сянка на варовиковите лабиринти. Остави Оливия на брега на подземното езеро и бързо изскочи навън, но видя само сянката на жерава, който отнасяше Джиа навътре в морето. После нещо проблесна със светлина, по-ярка дори и от нажежения ореол на феникса и една звезда се спусна към хоризонта и потъна във вълните.

  Морето започна да ври и кипи. Водата се раздели на две и откри пясъчно дъно, покрито с руини от някакъв потънал град. Птицата положи внимателно ранената жена на една от каменните площадки пред полуразрушената градска порта, погали лицето ú със сияещо с приглушено зарево крило, после подхвръкна и се изви към започналото да тъмнее небе над Итакския пролив. Издаде кратък призивен вик и се стопи в нахлуващата над острова тюркоазена нощ.

  Водата над главата на Джиа със свистене се събра отново и тя остана на дъното, заедно с тайнствения град⁴.

  – Е, Оливия! – промърмори дяволоидът и подритна няколко камъчета, които с плясък цопнаха в плитката бара. – Желанието ти се изпълни. Май ще се заседим на райския ти остров. „Бялата лилия“ току-що падна в морето и да не се казвам Алибей Симън Касиопейски, ако не я намеря, дори ако трябва да преровя целия пролив от Кефалония до Итака и цялото Йонийско море!

  – Какво стана? – геоложката надничаше от входа на пещерата и оглеждаше пустото небе. – Къде са?

  – Фънхуан отнесе Джиа на дъното на морето и отлетя.

  – Накъде?

  – Не знам. Предполагам, че се е върнал у дома си, в Китай. „Бялата лилия“ падна в морето, някъде там – Алибей махна към хоризонта, който се бе превърнал в бледа, пурпурна черта, постепенно изтъняваща и  изчезваща. 

  – Защо не отнесе Джиа със себе си?

  – Казва ли ти някой? Явно не може. Затова я остави на сигурно място. А кое е по-сигурно от няколко тона вода над главата ти и омагьосан подводен град в руини?

  – И сега какво? – попита Оливия, но не дочака отговор.

   Внезапно небето се разцепи, грохна мълния, последва я втора, трета… Земята се разтресе и крайбрежните скали се люшнаха като пияни, а после една след друга започнаха да се сриват в морето. От свода на пещерата се заоткъсваха сталактити, морската вода нахлу навътре и подводното езеро започна да набъбва. Сводът отгоре се напука,  част от него рухна в езерото и откри тъмното небе, от което се сипеше пороен дъжд.

  – Тичай! – викна дяволоидът. – На хълма, към фара! След малко тук ще стане много, много мокро.

  – Пак ли? Омръзна ми, Алибей!

  Наследникът на Конгси само посочи към морето, хвана я за ръка и двамата хукнаха нагоре към хълма.

  Гигантската вълна цунами, събудена от земетресението, яростно се хвърли към брега, захапа го и погълна плажа и крайбрежните скали. Но не успя да се изкатери по хълма, затова го заобиколи и продължи нататък по тясната долина като постепенно забавяше ход и губеше сила. Накрая се укроти и започна да се отдръпва.

  Алибей и Оливия, мокри до кости и задъхани, се строполиха до това, което беше останало от фара – част от стена и разхвърляни наоколо отломки. 

  От другата страна на постройката, на един камък, седеше жена на средна възраст в бедни селски дрехи и се държеше за главата.

  – Къде съм? Какво е това място? Кои сте вие? – попита тя, а в погледа ú се четеше объркване и смущение.

  – Алибей Симън и Оливия Шу, на вашите услуги – каза любезно дяволоидът и се поклони. – С кого имаме честта?

  – Принцесата на Молдовлахия Роксана – каза жената, стана от камъка и направи непохватен реверанс, придържайки изпъстрената си с кръпки избеляла пола, препасана с раирана вълнена престилка.

  – Ефросина! – чу се глас от близката портокалова горичка, където се белееше селска къща с червен керемиден покрив. – Оградата падна, овцете се разбягаха! Къде се губиш, непрокопсанице!

  Ефросина потърка челото си, на което имаше огромна цицина, погледна двамата с разфокусиран и невиждащ поглед и под проливния дъжд се затътри към къщата сред гората. Една заблудена овца заблея някъде наблизо, жената вдигна от земята солидна, закривена в края сопа и я размаха към пощръклялото от страх животно.

  – Хой, хой! Насам, чумо! – завика Ефросина, хукна след овцата и скоро се изгуби между дърветата.

   – Ето че намерихме и принцесата на Молдовлахия! Не си е губила времето през всичките тези години – каза Алибей и се засмя с грачещ, пронизителен смях. Смя се дълго и с удоволствие, накрая се хвана за корема и се затъркаля по все още мократа и кална земя.

  –  Принцесата на Молдовлахия е станала свинарка. Да не е минала и тя през Гърлото на дракона? А принцът, който трябва да я целуне и да я превърне обратно в принцеса го няма, и няма. Колко тъжно! – кискаше се дяволоидът и накрая и Оливия, заразена от доброто му настроение, се разсмя и се пльосна до него в калта.

  Двамата се затъркаляха из мократа трева, пръскаха се с мътна вода от локвите и се заливаха от смях.

  – Съкровище, няма да ни е скучно тук, хич! Обещавам ти!

  – Знам, Алибей. – усмихна се геоложката. – С теб никога не е скучно.

  Дяволоидът се изправи, поклони се театрално, после се пресегна, откъсна едно цвете с дребни сини листенца и го поднесе тържествено на изплесканата с кал Оливия.

  – На моята принцеса, с любов!

  – Какво е това цвете, много е миличко!

  – Синчец, скъпа. Местните го наричат сцила. Сцила, разбираш ли? Като теб! – Алибей пак се захили. – През деня е обикновено цвете, а през нощта изравя корените си от земята и тръгва да търси овце и кози, впива в тях филизи и изсмуква кръвта им. Също като теб! Ха-ха-ха!

  – Не е вярно! – изписка Оливия – Това току-що си го измисли. Признай си!

  – Добре де, признавам си. Но само за броденето и кръвопийството. Другото е вярно, можеш да провериш в Уикипедия. Наистина се нарича сцила. Не може ли пък един дяволоид да си помечтае? Все ми подрязваш несъществуващите криле. Много си зла! И затова толкова те обичам!

  Дяволоидът се хвърли върху кискащата се геоложка и двамата се затъркаляха надолу по хълма във весело, мокро кълбо.

  – Смехът е най-доброто лекарство – каза Алибей, когато стигнаха подножието и спряха да се търкалят. – Смей се на воля и никакво змийско проклятие няма да те застигне!

  На няколко хиляди километра от остров Кефалония и на няколко века напред във времето, в болницата в Ухан, пациентът с Ковид-19 от Интензивното се размърда и отвори очи. Влизащата в стаята сестра се засуети и натисна алармата. Тай Уанг беше излязъл от комата.

  /Следва/

https://www.youtube.com/watch?v=pIMuP36yFN4

  1. Контестация – оспорване,възражение за неправилен избор или решение.

  2. Фънхуан – китайска митична птица, феникс, един от четирите Пазители на света. Жълтият жерав е символ на безсмъртието. Според корейската митология  има два духа – този на огнената птица, пазител на Света, но същевременно и Черния феникс, олицетворяващ същинската, безгранична ярост, способна да изгори в пламъци Земята. В Талмуда евреите наричат своя феникс „Милчам” или „Хол”. Според легендата, когато Ева е изяла плода от Дървото на познанието, била обзета от завист заради безсмъртието и чистотата на останалите райски създания. По тази причина ги убедила и те да ядат от плода, за да станат като нея. Всички с изключение на Милчам я послушали. Господ го възнаградил като го поставил в опасан с високи стени град, където да живее в мир хиляда години. В края им  всички негови пера окапвали и той се свивал до размера на яйце, от което се прераждал. Наричат Милчам Пазител на земната твърд. Той следва слънцето по неговата орбита, улавяйки лъчите му с разперените си красиви криле. Без него животът на Земята би бил невъзможен. На дясното му крило са изписани думите: „Не съм роден нито от Небето, нито от Земята. Роден съм от огън.”

3. „Има много неща на света, приятелю Хорацио, които нашите мъдреци не са и сънували.“ – реплика от „Хамлет“ на Шекспир.

4. Според някои легенди  от Кефалония на дъното на Итакийския пролив се намира потъналият град на Одисей.