– О, моля ви, няма защо – отвърна Дърварят, – аз, знаете ли, нямам сърце, затова се старая да помагам на всички, които се нуждаят от приятелска помощ, дори ако нуждаещият се е само една мишка.

  – Само една мишка! – възмути се животинчето. – Какво си въобразявате? Аз съм Царица – Царицата на всички полски мишки. 

                                           Лиман Франк Баум, „Вълшебникът от Оз“

                                                                                       Хадес, наши дни

   Вергилий висеше с главата надолу в една от стаите за мъчения. Беше окачен на здраво, солидно въже от сухожилия на тирекс¹, което се спускаше от една кука на тавана и стигаше до около метър над пода – своеобразно „обърнато стрападо“². Тирексът, послужил за тази незавидна цел, беше имал нещастието да се сблъска фронтално с венценосната в един от ресторантите, където работеше като сервитьор.

  Непростителното му прегрешение се състоеше в това, че беше погледнал накриво Персефина в момент, когато господарката на Хадес беше в лошо настроение и явно беше решила да опоска целия луксозен „Чревце или плънка“, за да се избави от депресията си. Всъщност на Персефина само ú се стори, че сервитьорът я гледа лошо – той просто беше много уплашен. Но присъщото черногледство на наследницата на Хадес се превръщаше в космическа мизантропия и неизчерпаема и мнителна гневливост по време на пристъп и всички наоколо не стъпваха, а направо летяха на пръсти в стремежа си да не я раздразнят и да станат жертва на необузданата ú жестокост.   

  Нещастният сервитьор нямаше този късмет. И респективно беше надлежно разфасован, нарязан на парчета и изяден суров на място и веднага – за назидание и за успокоение на поразклатените нерви на господарката си.

  Може би това, което беше останало от тирекса, излъчваше силна остатъчна аура в мрачното подземие, защото Вергилий, въпреки неудобната поза, беше получил вдъхновение и твореше.

  Стаята беше слабо осветена, а хоризонтът му – ограничен. Можеше да види само част от мръсния каменен под, покрит със засъхнала кръв и осеян с миши барабонки, а също и покритата с плесен долна половина от стената.

  В ъгъла зееше миша дупка, чиито обитатели излизаха, само ако трябваше да се изпълни мъчението „клетката на гризачите“³. За щастие Вергилий все още беше в графата „Чакащи“ и мъчението му засега се състоеше само в неудобната поза и в това, че можеше да чува с поразяваща яснота писъците на съседните затворници, подлагани периодически на изтезания. За разлика от стеснения кръгозор, акустиката в помещението беше великолепна, като в катедрала, и се чуваше дори звукът от ситното топуркане на мишите нозе в просторната дупка под ръба на стената. 

  Ръцете на поета бяха свободни и с малко усилие, разклащайки въжето, той можеше да достигне стената и да се задържи за няколко мига там, хващайки се за един по-издаден камък. И така, обърнат с главата надолу, с острия нокът на показалеца си, Вергилий чертаеше в пласта от мухъл и плесен новото си гениално произведение. Презреният слуга на господарката на шикозните ресторанти и любителка на тирексово сервитьорско месо, Удивителният поет и минезингер Вергилий пишеше кулинарна поема.

  „Ще види тя звезди на Мишлен посред бял ден, когато я завърша“, канеше се в ума си той. „Ще бъде нов повей в застоялото блато на хадеската литература, а защо не и на вселенската! Ще разбия шаблоните на ретроградната класическа римна схема, ще въведа нов ритъмен код и ще изобретя зашеметяващи тропни фигури. Най-после ще спрат да ме подценяват! Всички Светове ще говорят само за Удивителния Вергилий. И може би Сюе…“

  Поетът се отдаде на няколкоминутно мечтание, а после продължи да драска настървено по стената.

  И ето какво сътвори:

Не аз показах лицемерие,

не съм аз, гургулице, Мери е.

За мен това е оскърбление

готвачът с ножа остър Лени е.

Салатки реже с упование,

марулки често хрупа – Ваня е.

Сред зеленчуците – брожение,

че искал някой фибри – Жени е.

Поглъща сума ти калории,

всеядна добродушка Лори е.

Диетите са изпитание,

пак някой семки люпи – Таня е.

В спагетен сос за вдъхновение,

на чубрица ми лъхна – Вени е.

Домати кълца със смирение

над кулинарни шашми – Рени е.

На всичко гледа с остроумие

и спазва стриктно поста – Руми е.

Понеже страда от безсъние,

най ранобудна сутрин Съни е.

Яде дори от разстояние,

не дава грамче ресто – Яни е.

А оправдава се с дислексия

пред продавачките – Алекси е.

Това е истинско нашествие,

гладът ти щом на шест вие.

 – М-да! – промърмори Вергилий, защото мястото на стената беше недостатъчно и бяха започнали да го наболяват вратът и ръката от протягане. – Изкуството иска жертви. Това накрая може да стане и „гладът несекнещ ако шеф ти е“, но така малко се отдалечаваме от формата. Засега се получи добре! Може Сюе да го прочете и да каже: „Я, кой е този Вергилий, който е толкова талантлив, общителен, че и разбира от кулинария?“ А може и някой да се познае в тези творби и да реши, че става въпрос за него. И да потърси и други мои произведения. И ето че лека-полека съм станал популярен. Но трябва още малко да ги преработя – да звучат по-мъгляво и обобщаващо – като творенията на колегата Нострадамус. За да се разпознаят повече хора. И да измисля нещо авангардно, каквото никой досега не е правил. Дали да не напиша сценарий за филм? Романтична драма с елементи на екшън? Любовен триъгълник между смелата Джени-фър-фър Хванистън, прекрасната Пържолина Джолан и мачото шаолински монах брат Глад Сит? Уф, пак го обърнах на кулинария! Толкова съм плодовит, че се въртят по няколко проекта в главата ми! Може пък да обогатя поетичния ритъм, да изобретя някоя нова стъпка, която да нарекат на мое име, например – амфивергилий! Не, много е дълго, по-добре – амфивергий. Чудесно, новата стъпка – амфивергий, на новия Нобелов лауреат – Удивителния Вергилий!

   – Ъ-хъм! – прокашля се някой зад гърба на самозабравилия се поет, който вече се виждаше увенчан с лавров венец как получава наградата, която му връчваше не кой да е, а красавицата Сюе.

   – От стъпките ти имам плоскостъпие, веднага спри да пишеш – тъпо е!  – пропищя тънък гласец и от мишата дупка насреща се измъкна едър, охранен плъх със златна коронка на главата. – И аз мога да ги съчинявам такива, брато. Само кажи!

  – Какво искаш, Мишелъв? – каза кисело Вергилий, свален от седмото небе, из което току-що се беше реял, окачен на тирексовите сухожилия и окичен с лавров венец. – Да не би да си решил да поемеш инициативата и да започнеш предсрочно с „клетката на гризачите“?

  – Не бе, готин, само се гъбаркам! Ние тука с аверите се посъветвахме и решихме, че трябва да ти светнем нещо.

  – Ами хайде, святкай, че тук си е доста мрачно – каза Вергилий, спря да се люлее на въжето и впери намръщен поглед в миниатюрното създание пред себе си.

  – Виж ся к’во, брато…  – започна мишокът и махна на започналите да се подават от дупката сиви мустакати дребосъци. – Хавата е такава, че…

                                                                                                 /Следва/

https://www.youtube.com/watch?v=EK_LN3XEcnw

1. Тирекс – тиранозавър рекс

2. Стрападо – провесване. Форма на изтезание, при което ръцете на жертвата са вързани зад гърба и окачени с въже, прикрепено към китките, което обикновено води до изкълчени рамене. Добавят се и тежести към тялото, за да се засили ефектът и да се увеличи болката.

3. Клетката на гризачите – върху тялото на затворника се поставя клетка с гризачи, която се нагрява. горещината принуждава животните да търсят изход и те започват да си проправят път надолу, през тялото.