– Альонушке, Альонушке, излез, излез на брега!
„Сестричката Альонушка и братчето Иванушка“
руска народна приказка
Жировичи, Беларус, Свят Бета, 1470
– Недей, Настя! – Миколка дръпна ведрото от ръцете на сестра си. – Не бива да наливаме вода от кладенчето. Знаеш, че е забранено! Има още малко път до извора край мерата, ще напълним вода оттам.
– Свечерява се, Миколка, а изворът е далече! Аглаида Ивановна ще ни дърпа ушите, пък може и по-сурово да ни накаже. Окъсняхме много днес!
Аглаида Ивановна, висока крепостна селянка с пищна плът и доста тежък пестник, беше майката на двете деца.
Анастасия и Миколай, или – Настя и Миколка, бяха пастирчета. Пасяха козите и овцете на пан Юриевич заедно с още няколко други селяни.
Но тая вечер Миколка загуби Белушка, една от овцете на шляхтича. Залиса се да си дялка дудката1, която се захвана сам да си измайстори. Едва ли щеше да стане като тази на баща му, но щеше да бъде горд, ако поне успееше да изтръгне някакъв звук от нея. Но Белушка се отдели от стадото и Миколка после я търси с часове, докато Настя наглеждаше останалите животни. Ако баща му, Севасцян Прохарович, разбереше, че са закъснели заради музикалните пристрастия на сина му, Миколка щеше да остане не само без дудка, но и без дънце на панталона, защото старият не си поплюваше.
– Пусни ведрото, ще те издам! – Настя се ядоса, пълничкото ú личице се зачерви и тя бутна силно брат си, който залитна и едва не цопна в кладенчето.
– А пък аз ще кажа на Аглаида Ивановна как размени с Дуняша, дъщерята на млекарката, цяла кошница с яйца за три копринени кордели от пазара в Минск.
– Лъжеш, не беше цяла кошница, едва покриваха дъното, най-много десетина да бяха! – нацупи се Настя.
– Сестричке, нали знаеш какво се говори за водата в кладенчето? Че който пие от нея, се разболява от невярна болест, че животните умират, а младите мъже ги отнасят самодивите. Че вещиците играят нощем полка-янка2 с рогатия и месецът им свири на дудка, че…
– Отец Ягор Петрович каза, че трябва само да се прекръстиш и всяка нечиста сила бяга. Страх ги е от кръстния знак. Пусни ведрото!
– Няма! Ей го де е изворчето – по пътя, по пътя, край нивата, после нагоре по хълма и край орловите скали, има-няма час време!
– Нямаме час време, Миколка, слънцето залезе! Ще ядем бой с пръчки. И двамата!
Изведнъж Настя пусна ведрото и то с дрънчене се търколи край кладенчето. А тя дори не забеляза. Гледаше като омагьосана пеперудата със сребристи криле, която се завъртя над водата, спусна се към повърхността, като че искаше да кацне на нея, но после внезапно изчезна.
Настя се огледа, но не видя къде се дяна насекомото. Момиченцето се надвеси над ръба и надникна към тъмната бездна на водата. Пеперудата я нямаше, но там, където трябваше да е дъното, имаше нещо друго. И светеше.
Остров Кефалония, свят Бета, 16-ти век
– Мамо! – Юйлин прекрачи през водната завеса и се втурна към високата жената в черно, която я чакаше край портата.
Джиа прегърна дъщеря си, милваше я по чернокосата глава, обсипваше лицето ú с целувки и ридаеше неудържимо.
– Детето ми, толкова съжалявам, че трябваше да преживееш всичко това!
– Мамо – хлипаше Юйлин, – тичах след тебе, виках те, но ти не ме чу! Защо не ме чу, мамо?
Юйлин падна на колене и разсеяната зеленикава светлина от водната стена край тях озари бледото ú лице, а крехките ú рамене потръпваха от ридания. Тя протегна ръка и докосна алената коприна, разпиляна на меки дипли около коленете и глезените си. Беше облечена в същата рокля, както когато Деши поиска ръката ú, но сега това не ú носеше радост, а само неизмеримо страдание.
Юйлин плачеше – за първи път от стотици години, преминали сякаш в някакъв зловещ и нереален сън. И ведно със сълзите от нея сякаш изтичаше всичко, преживяно в Хадес – замъкът „Гнездото“, мъченията в тъмниците, необузданите забавления с Матадор, пировете с призраци и динозавруси и неутолимият ú глад, нервните пристъпи, неуравновесеността – всичко сякаш се разтвори в някаква блудкава, топла мътилка, която се изливаше с този неистов плач и потъваше безследно в хладния морски пясък под краката ú.
– Детето ми, толкова бих искала да мога да ти спестя всичко! – Джиа хвърли скръбен поглед към водата, която обграждаше града на Одисей от всички страни като огромен прозрачен похлупак. – Но ти беше в плен на гнева и отчаянието и те те превърнаха в чудовище. О, аз те разбирам! Няма друг, който би могъл да те разбере толкова добре, колкото аз. Познавам те! Ти си все още моето малко, прекрасно момиче! В този Свят, в който се намираме сега, всичко е това, което е в действителност. Персефина беше въплъщение на твоя гняв и на желанието ти за отмъщение. Но ти не си само това, ти си много повече, Юйлин. Виж се само – толкова си хубава! Излъчваш светлина, родена от страданието. Това е моята Юйлин – плод на любовта ни с баща ти и на грижата ни за теб. Ти самата си любов, детето ми! Ти си пазителката на „Алената роза“ и това не може да бъде променено от никого.
– Но аз изгубих брошката! Тя изчезна, щом се превърнах в онова чудовище.
– Това няма значение, за мен си същата! А явно и за Гърлото, след като върна предишния ти вид.
– Какво е това място?
– Намираме се в Изгубения град на Одисей, на дъното на Итакийския пролив край Кефалония. Прекарах тук много години в самота и вече не се надявах, че ще видя живо същество. Имало е и други преди мен, виждам следите им навсякъде, но сега тук, освен нас с теб няма никого. Юйлин, толкова съм щастлива, че си пак при мен, но ми се щеше да се бяхме събрали при други обстоятелства и на друго място.
– Не може ли просто да изплуваме? Да излезем, както влязохме?
– Не, дъще. Оттук измъкване няма! Намираме се в тесаракт. Само Чеширска котка може да го отвори отвътре, но ние не разполагаме с такава. А отвън това е възможно само при някои специални обстоятелства, но аз не знам какви.
– Значи от една тъмница попаднах в друга! Но защо Алибей ме прати тук? Можеха просто да ме убият!
– Не могат, детето ми. Който мине през Гърлото, не може да бъде убит. Може да умре, но само от естествена смърт, не и от насилствена. Най-добрият начин да удължиш живота си и да преживееш всичките си заложени биологично години се оказва, че е да бъдеш себе си. Какво ирония, нали? Щеше да се наложи доста да почакат, като се има предвид колко дълго живеят динозаврусите. Затова са те пратили тук. Старият хитрец Алибей! Направи същото и с мен. Това е отколешна вражда, Юйлин, между неговото семейство и нашето, стара колкото всички Светове, взети заедно.
– Но Оливия? Тя почина при раждането на Дун, това не е естествена смърт, можеше да живее още.
– Явно според Гърлото е… Юйлин, дъще, не мърдай! – Джиа се беше вторачила някъде над рамото на дъщеря си. Лицето ú постепенно губеше цвят, мъртвешка бледност плъзна по страните ú. – Какво е това?
Юйлин послушно замря и с периферното си зрение хвърли поглед натам, накъдето сочеше майка ú. Някакво насекомо беше кацнало на презрамката на роклята ú и трепкаше с обрамчени в черно сребристи криле, от които се сипеше облаче ситен прашец. Пеперудата се задържа още няколко мига на рамото на младата жена, после хвръкна и започна да кръжи около двете като описваше все по-големи кръгове, после пак се приближи почти до лицето на Юйлин, пърха известно време, след което се отдалечи и отново се върна.
– Иска да я последваме – прошепна Джиа. – Но откъде се взе? Тук няма нищо – нито хора, нито същества, няма животни, нито насекоми.
– Струва ми се, че съм я виждала някъде – каза замислено Юйлин. – А може и да съм я сънувала…
– Пеперудите си приличат, как може да си сигурна?
– Не, същата е, виждаш ли черните триъгълници по крилете ú? Това е сребриста пеперуда. Виждала съм такива в Ухан, в двора у дома. И наскоро сънувах една… Да тръгнем след нея!
– Не знам – каза колебливо Джиа, но Юйлин вече беше последвала пеперудата и крачеше стремително по една от покритите с грубо издялани каменни плочи улички в древния град.
Жената змия въздъхна примирено и тръгна след нея.
Вървяха така около четвърт час – пеперудата отпред, проблясваща с ефирните си криле и ръсеща ситен прашец, Юйлин, стройна и прекрасна в червената си вечерна рокля, и високата жена в черно – плътно до нея.
Стигнаха до ивица незастроено пространство близо до водната стена. Уличката направи завой и премина в стръмни стъпала, изсечени в подводните скали. Стълбището водеше към мрачен коридор, по стените на който капеше вода. Скоро се озоваха върху масивна кремъчна плоча, представляваща малка площадка, обградена с покрити със зелен мъх камъни. Нагоре конструкцията се стесняваше и преминаваше в дълъг около десетина метра комин, облицован с дървени греди, подпухнали и изгнили от влагата. Изпод тях стърчаха корени и някакви дълги растения, подобни на водорасли. Някъде далече горе, в края на съоръжението, се виждаше кръгъл отвор и късче тъмнеещо небе, по което бяха започнали да се появяват първите звезди.
Пеперудата махна още веднъж с криле пред лицето на Юйлин, после стремително се понесе нагоре, към притъмняващия отвор, и скоро се изгуби от погледа на двете жени.
– Какво е това? – прошепна Юйлин – Небе? Но нали сме на морското дъно?
– Не знам – каза замислено Джиа. – Над нас трябва да има няколко километра вода. Идвала съм тук, но от външната страна. Отгоре се намира Кладенецът с мъртва вода – енергийното сърце, което поддържа въздуха в купола, под който е градът. – Странно и усойно място! Винаги са ме побивали тръпки от него. Ако поседиш известно време и се вгледаш достатъчно дълго във водата, виждаш разни работи. Аз понякога успявах да зърна теб, Тай и… други неща.
Джиа зиморничаво сви рамене и замълча.
– Оттам ли знаеш, че се бях превърнала в Персефина?
– Да, дъще, и много страдах! Но не идвах често тук. След това ставах като болна в продължение на седмици и забравях някои неща. Кладенецът дава, но и отнема много. Затова го избягвах.
– Но къде води този комин? И защо пеперудата ни доведе тук?
– Не знам, струва ми се, че там, където кацна последно, има нещо.
Джиа се приближи до стената, където преди малко беше кръжала пеперудата и видя овално късче жълт яспис, вклинено в една цепнатина в скалата. Тя дръпна парченцето и то с лекота се отдели от стената. На предната част на кръглото украшение имаше неясно изображение на жена с младенец в ръце.
– Мариам – прошепна жената змия и щракна капачето на миниатюрния медальон, но той беше празен.
Нямаше прах от Изворите на Миден, нямаше нищо. Това беше копие, фалшификат!
– Какво намери, мамо?
– Всъщност, нищо! Медальонът на Мариам, но не е истински.
– Мариам, имаш предвид, Дева Мария?
– Да, дъще, но вътре трябваше да има от квантовия прах. Това е една от брошките, най-важната – Средищният дворец, символът му е растението жълт горицвет. Но не е истинската. Не знам защо пеперудата ни доведе тук.
Джиа отправи поглед натам, където беше изчезнало летящото насекомо. Внезапно нещо закри бледите звезди в отвора на кладенеца и в пещерата долу стана още по-тъмно и хладно. Една главица с дълги руси плитки надникна в дълбочината на комина и по детското личице се изписаха последователно любопитство и безкрайно удивление.
После кремъчната плоча, на която бяха застанали Джиа и Юйлин се раздвижи и тръгна нагоре. Около тях закипя вода, пое ги като стремителен въртоп и ги запрати с все сила към тъмнеещия отвор.
Джиа тупна от външната страна на кладенеца, но вече не беше в подводния град.
Намираше се в някаква гора, върхарите на която се люлееха от хладен вечерен вятър. Наблизо имаше стара, изкорубена круша, а пред нея стояха две мокри до кости и ужасно изплашени деца – момче и момиче на около десетина години.
Водата от кладенеца продължаваше да изригва на талази, помете децата, запрати ги към ствола на крушата и продължи да си проправя път през редките дървета. Джиа се хвана за ръба на кладенеца, за да не я отнесе неукротимата стихия и се вгледа с мъка надолу, през струящите и кипящи пръски, очаквайки да зърне дъщеря си, но водата продължаваше да приижда, а от Юйлин нямаше и следа.
Хадес, наши дни
– Мда! – Алибей махна с ръка.
Образът на тъмната гора затрептя, замъгли се и изчезна.
– Не можахме да видим края, но поне разбрахме откъде се е взело копието на брошката „Жълт горицвет“. Което не отговаря на въпроса къде е истинският медальон. Но мисля, че сме близо, много близо!
– И аз го усещам – Емпуза развя призрачни ръкави и в Тронната зала на „Гнездото“ свещите потрепнаха. – Добра идея беше да инсценираме бягството на Персефина-Юйлин. Тесарактите не се отварят отвън. Можеха двете с майка ú да си останат там до свършека на времената. Това не беше лош вариант. Нямаше как да излязат, защото не разполагаха с Чеширска котка. А отвън можеха да бъдат освободени само случайно. Над кладенеца има табу. Местните не ходят там.
– Да, тесарактите са недостъпни отвън.
– Освен ако някой не погледне в тях. Тогава става колапс на вероятностите. Като в кутията на Шрьодингер – 50% вероятност да се окажеш жив и 50% – мъртъв.
– Двете деца бяха случайно там. Но откъде Джиа и Юйлин са разбрали, че могат да се измъкнат и са дошли в кладенеца по същото време? И това ли е случайност?
– Не видяхме как се озоваха там. Но сега вече знаем, че поне едната не ни е проблем.
– Но пък другата е на свобода.
– И на това ще намерим решение.
– Знанието е сила! Буквално – промърмори Алибей и прибра „Кафявата детелина“. – Дръж някого в неведение и победата ти е в кърпа вързана!
– Алибей, ти може да си практически безсмъртен, след като си минал през Гърлото, но това не се отнася за сина ти. Никога не го забравяй!
– Да, господарю! – каза тихо Алибей и се поклони.
Емпуза кимна безизразно и дяволоидът се стопи във въздуха.
Хваната за ръба на кладенчето, Джиа виждаше как водата постепенно се отдръпва и успокоява. Тя надникна и видя другия кладенец, на дъното на морето. Над проснатото безжизнено тяло на дъщеря ú от пукнатините в каменната настилка се процеждаше гъст дим, който скоро изпълни целия въздушен мехур. После картината леко потрепна и изчезна. Джиа скочи в кладенчето, гмурна се под водата и се опита да слезе отново долу, но само се блъскаше в стените и вдигаше вихрушки от тиня и пясък.
Проходът към Итакийския пролив отново се беше затворил.
/Следва/
https://www.youtube.com/watch?v=N-nyjGzYD8I
https://www.youtube.com/watch?v=kWGFuYzS68g
1. Дудка /дудочка/ – белоруски, руски и украински духов музикален инструмент, малък кавал. Първоначално е използван от пастирите, с чиято помощ те събирали и контролирали добитъка. В древни времена хората влагали сакрален смисъл в дудките, използвали ги при магически ритуали със заклинания против болести по добитъка. По-късно станали общодостъпни и навлезли в бита. Свирели с тях по празници и панаири.
2. Полка-янка – белоруски национален танц
© Мария Димитрова Todos los derechos reservados