Ала той нямаше време да размишлява върху този интересен научен проблем, защото в следния миг пред вратата изскочи лично Александър Трети, грамаден като ягуар, черен като катран, с огнени очи…
– Александре, дай път! – предложи миролюбиво Йогата.
Котаракът заплашително изръмжа.
Хаим Оливер, „Часът на невидимите“
Жировичи, Беларус, Свят Бета, 1470
– Дявол, дявол, иска да ме изяде, махнете го! – викаше Миколка насън и се мяташе неспокойно на ниската лежанка в задната стая на селската къщурка.
Аглаида Ивановна беше преместила постелята на сина си от предната соба в стопанската част, за да е по-близо до печката. Самата печка заемаше половината стена между двете части на къщата, останалото беше дървена преграда, измазана със смес от глина и конска тор. Именно до преградата стоеше и лежанката с Миколка, за да е на топло.
След като двете деца се върнаха от паша, мокри до кости, насред бурята, разразила се нея нощ над Жировичи, нещо се беше случило с момчето. Започна да кашля, втрисаше го, спеше неспокойно и непрекъснато бълнуваше.
Ето и сега! Аглаида Ивановна с тревога се вслушваше в неясното му мърморене. Разтревожената Настя ú подаваше от време на време кърпа, която майка ú потапяше във ведрото с вода, за да разхлади горещото чело на брат ú. Самата Настя не се беше разболяла, само се оплака от силно главоболие, което обаче след няколко часа мина.
– Дявол! – промърмори пак Миколка, отвори внезапно очи и сякаш се вглеждаше в нещо зад гърба на Аглаида Ивановна.
Тя потръпна и инстинктивно се обърна назад. Там, разбира се, нямаше нищо – само уплашената Настя, с бледо лице и сенки под очите, изстискваше кърпата над ведрото. Миколка се отпусна на одъра и продължи да шепне. Аглаида Ивановна се наклони над детето.
– Там, в кладенчето, черен като катран! Настя, не го ли виждаш? – проговори отчаяно Миколка. – Ей го де, мъти водата, с дудка в едната лапа, с птиче перо в устата и оттам капе кръв. Очите му светят с адски зелен огън. Настя! Не наливай от кладенеца, чу ли? Не е далече, още час и ще стигнем. Мама не дава да пием от тази вода, Настя!
Аглаида Ивановна се обърна към момичето и сега лицето ú беше смръщено и не предвещаваше нищо добро.
– Така-така! – каза тихо тя и Настя се сви уплашено – толкова решителност и сила имаше в гласа на майка ú. – Ще ми кажеш ли, дете, откъде, за Бога, е водата, която донесохте вчера?
Тя блъсна ведрото и съдържанието му се разплиска по дъсчения под. Кърпата отлетя от ръцете на разтрепераната Настя и шляпна до печката. Водата започна да се изпарява с тихо съскане от дόсега с нагорещената стена, а кърпата се свлече на пода.
– Аз не съм виновна, Миколка се забави, дялкаше дудка, а Белушка се загуби и закъсняхме! – изстреля на един дъх Настя, после погледна извинително към потъмнялата като буронесен облак Аглаида Ивановна и продължи – А на дъното на кладенеца имаше някаква знатна дама, лежеше си там, после една пеперуда излетя и водата – буф!, избликна нагоре и ни опръска и ни завлече към крушата, а после не помня – каза унило Настя и сведе глава. – Почна бурята и нямаше кога да ходим до изворчето и затова наляхме от кладенеца. Обаче там нямаше вече нищо, честен кръст, ей на!
Настя бързо се прекръсти, както беше виждала да прави майка ú пред иконата на Светата Дева в предната соба.
– Ти, глупаво дете, не знаеш ли че тази вода е прокълната? – Аглаида Ивановна се изправи, сложи едрите си, тежки ръце на кръста и погледна яростно дъщеря си. – Пи ли някой още от тази вода, казвай веднага!
– Никой, мамичко! – изписука Настя, а очите ú се изпълниха със сълзи. – Само Дуняша, срещнахме я на пътя, и чичо Матвей, ковачът. И… дадохме на овцете, още там, при кладенеца. И Шаро пи. Нали го знаеш, като храним някое животинче, той все се присламчва!
– Никой, значи? Този твой никой се оказа доста многоброен, а? Ами аз? И аз ли съм никой? Ами баща ти? И той ли е никой, проклетнице!
Аглаида Ивановна тръгна застрашително към Настя. Тя си плю на петите и се опита де се измъкне от собата, но майка ú я приклещи в ъгъла с едрото си тяло, посегна към пръчката зад вратата, хвана я за врата с едната ръка, а с другата започна безмилостно да я налага. Настя плачеше, риташе и се съпротивляваше, но Аглаида Ивановна я държеше с мъртва хватка, удряше и викаше яростно:
– Никой, а! Ще ти дам аз никой! Почакай само да се върне Севасциян Прохарович, ще видиш ти как се налива вода от Мъртвото кладенче и как не се слуша! Ще видиш ти, непрокопсанице!
Вечерта Севасциян Прохарович изслуша разказа на Аглаида Ивановна, погледна намръщено дъщеря си и следите от пръчка по ръцете и краката ú, реши че е наказана достатъчно и само ú се закани с пръст. После повика майка ú в предната соба и дълго се съвещава с нея. Настя се опитваше да подслуша разговора на родителите си, но те говореха шепнешком и тя чу само отделни думи, между които: „Ягор Петрович“, „мерата“ и „илач“. След това Севасциян Прохарович мина пак в задната соба покрай Настя и излезе навън през сенника.
Нямаше го цяла нощ. На сутринта се върна развеселен, даде на Аглая Ивановна някакви треви, които извади от един чувал, тя свари чай на печката и наля на Миколка да пие. После всички в къщата получиха от отварата, на овцете беше дадено от тревата, а на Шаро – ситно накълцано, от същата трева – в паничката с вода. Аглаида Ивановна изпрати Настя при краварката и ковача с армаган – пирожки с билков пълнеж, и със заръка да им разкаже за какво е почерпката. После разстели останалата част от тревата под навеса в обора. Чаят от чудодейното растение щеше да стане неизменна част от менюто на семейството, поне докато коварната болест си отиде.
Още същия ден Севастиян Прохарович и още няколко мъже се отправиха към кладенчето и го покриха с дебела дървена плоча, която бяха издялали за целта. С общи усилия дотъркаляха от скалите отсреща няколко тежки камъка и затиснаха с тях плочата . Сега, ако някой поискаше да пие от водата, трябваше да притежава богатирска сила или магически способности.
Вечерта Настя се приближи до обора и заразглежда с любопитство натрупаната под навеса шума. Бяха няколко вида растения – едните с по-едри, а другите – с по-дребни листа, имаше корени и нарязани стъбла. Стори ú се, че всички те са посипани с някакъв фин, златист прашец, който проблясваше на лунната светлина. Скоро обаче луната се скри и наоколо стана тъмно като в рог. Настя бързо се прибра в кухнята, където равно и спокойно дишаше спящият Миколка. Треската му беше минала и той вече не бълнуваше страхотии за черни дяволи с пера в устата.
„Сторило му се е, аз не видях никакъв дявол. Само онази нещастна жена със странния червен сарафан на дъното и светещата пеперуда. Но може и на мен да ми се е сторило“, си каза успокоено момиченцето, зави се презглава с грубото конопено одеяло на другия одър и заспа дълбок и необезпокояван сън на праведник, какъвто може да бъде само сънят на едно дете.
/Следва/
https://www.youtube.com/watch?v=yzplMmUZtQs
© Мария Димитрова Todos los derechos reservados