Устни – вино, поглед – на газела, шия на сърна,
                                      зъбите ù, в тази чаша с вино – бисерни зърна.

                                      Одеяние от златни нишки стана й обвива –
                                      тъй съзвездия се трупат край сияйната луна.

                                                                      Ибн Хафаджа ал Андалуси

                                      Пленник съм на роза…

                                      Ти, въстаник против пепелта,
                                      лъжата е корона, увенчала твоята глава,
                                      и как да ти отдам дължимото?..

                                      Лъжата е корона, увенчала твоя череп.
                                      Остави да падне маската ти..., божество,
                                      което в мен не вярва!
                                      Ти, търкулнал се откъм едно обезкрилено време,
                                      ти, невярна болест, умножена... и повторена...
                                      в онез лица, които ме прокудиха...
                                                                       Саид Хадиф¹

                                                              
                                                    Остров Кефалония, Свят Гама,16-ти век     

  Слънцето се беше покачило високо в небето и грееше оттам ослепително и немилостиво. Гребците се трудеха неуморно и в безветрената тишина се чуваше само равномерният плясък на греблата. Ято качулати корморани излетя от скалите на отсрещния бряг и кацна на вълните близо до галерата. Сребрист пасаж херинги плуваше безгрижно близо до повърхността. Птиците потапяха глави във водата, оставаха известно време така, изневиделица се гмуркаха бързо и скоро изплуваха с плячка в клюна си, която лакомо поглъщаха.

  Бели вълнички съпровождаха пътя на галерата, опитваха се да я надбягат, но все не успяваха и скоро се отказваха, изоставайки далече назад.

  На палубата под един навес беше опъната софрата на капитана и офицерския състав, отрупана с всевъзможни примамливи и най-вкусни ястия. Пашата и офицерите се разположиха в кръг по турски около ниската маса, бяха покрити от юнгите с тафтени кърпи, на коленете им бяха сложени ленени парчета плат, бяха надлежно опушени с благовония от сребърни кадилници и им бяха раздадени съдове с розова вода да си умият ръцете, косите и брадите. Всички ядяха от общ съд с дървени лъжици.

  Хайредин отпи от чашата ароматно кафе – едно от нововъведенията в двора на Сюлейман, което той с удоволствие беше пренесъл на борда на галерата.  Освен уловената сутринта риба меч, която готвачът Юсеин беше приготвил изкусно със сос от сусамов тахан, лимонов сок и чесън, на капудан пашата² Хайредин бяха поднесени кафяв хляб на дълги, тънки филии, с които да топи соса аджука³, тлъсто овнешко месо с ориз, сладки със захар, мускус и амбра, ошав от стафиди с мед и гроздов шербет за пиене. 

  На кърмата се бяха струпали редовите моряци и чакаха да приключи височайшият обяд.

  Корабите на османския флот бяха получили заповед да се изтеглят от водите на Елада и да се насочат на северозапад, към Апенинския полуостров и Генуа. Барбароса знаеше, че това означава нови битки, но и нови богатства, за слава на Аллах, султана и неговия собствен, понякога бездънен джоб – затова беше в добро разположение на духа. Той отпи последна глътка гъст, тъмночервен сок от разноцветната гарафа от венецианско стъкло, хвърли кърпата, потопи пръсти, обсипани със скъпоценности, в сребърния тас с розова вода и посегна към уда⁴, подпрян на десния борд.

  – Господарят ще пее, господарят ще пее! – смушкаха се моряците и се приближиха към отпусналия се от обилния обяд и яркото слънце военачалник, станал почти благодушен.

  Хайредин поглади рижата си брада, погледна престорено сурово, но не ги прогони, а прокара ръка по струните на уда, вслушва се известно време в тихите, хлипащи звуци на чувствителния инструмент, вдигна невиждащ, замечтан поглед към далечния хоризонт на запад и запя:

  „Много пристанища видях, пребродих всички морета, но никъде не срещнах красота, превъзхождаща по блясък и великолепие тази на моята любима. Много битки спечелих, надвих най-свирепите си врагове, но пред лицето на любовта съм като кротко агне, що тича след майка си.

  Видях моята Азахара под яркото слънце на Андалусия, срещнах моята гургулица на Площада на портокалите в Марбеля и я последвах в цъфналите градини под Сиера Леоне, защото сърцето ми се прилепи към нея и нищо вече не ще го върне обратно.

  Косите ú са черни като нощното небе над бреговете на Коста дел Сол – ухаят на мускус и цитрусов плод, очите ú са камък оникс, с блясък несравним, раменете ú са изящен алабастър, кожата ú е свежа и гладка като прасковен цвят, походката ú е като на стройна газела, гривните по ръцете и глезените ú звънят като струни на сладкогласен уд, коприната на полите ú е като раздухвано от вятъра огнено цвете. Тя е перлата на Андалусия, най-скъпоценният бисер в короната на Алжир, най-нежният диамант в огърлицата на Ал-Магреб⁵. Даже розоволиката зора край бреговете на древна Елада и ясните звездни  нощи над Венеция  не могат да се сравнят с теб, моя любов! Защото красотата на малката одалиска⁶ затъмнява блясъка на всички звезди, а ярката луна се крие засрамена зад облак, щом изгрееш ти, несравнена Азахара! Ще ти построя палат на брега на морето, с кули, стройни като стана ти, с кубета, златни като пищната ти гръд, с алеи с цветя, благоуханни като устните ти и пъстри като копринените ти шалвари. От устата ти тече мед и думите ти са сладки като небет шекер, моя несравнима! Присъствието и смехът ти ме карат да забравя всяка печал. Ти си моето единствено пристанище между хиляди отпътувания, ти си светлината, която винаги ме връща у дома!“

  Червенобрадият гигант дръпна силно струните на уда, гласът му се извиси и сякаш се надвикваше с появилия се свистящ вятър, който започна да издува платната на галерата.

  „Нищо не може да се сравни с любовта на моята одалиска“, повтори пиратският капитан финалната фраза и на палубата за миг се възцари благоговейна тишина, а после избухнаха одобрителни възгласи.

  „Ей, ама гласът му наистина е като на оперен певец! И то тенор!“, си каза Мирабела, докато пишеше последното изречение. „Трябва да му измисля някоя по-престижна сцена и по-благодатна публика от тази шайка главорези и плячкаджии, които нищо не разбират от изкуство.“

  Тя се замисли за момент, погледна към стената, където имаше картина на корабче, плуващо по Сена, и продължи да пише с увлечение.

  – Забележително изпълнение, господарю! – готвачът бай Юсеин се беше приближил незабелязано и носеше овален поднос с някакъв блестящ предмет на него. – Азахара ханъм, сигурен съм, ще оцени по достойнство прекрасната песен, която сте съчинили за нея. Господарката напълно я заслужава! Надявам се да сте доволни от обяда и рибата меч – съвсем прясна беше, уловихме я сутринта. Има и армаган.

  – Армаган? – Хайредин откъсна поглед от морето, което ставаше все по-бурно и от небето, по което бяха започнали да се трупат тъмни облаци, и впери пронизващ син поглед в лицето на дребничкия русоляв готвач.

   – Да, паша! Намерих в корема на рибата това – той протегна подноса към едрия пират, който изгледа преценяващо украшението, взе го в ръка и го насочи към избледняващата слънчева светлина.

  – Я виж ти! – засмя се Хайредин с фалцет, който контрастираше на чувствения, чист глас, с който беше пял допреди малко. – Сребърен морски дракон! Има игла на гърба. Брошка ли е? Не съм виждал нищо подобно! Камъкът е яспис. Старо е и струва ми се, скъпо. И е красиво! Азахара със сигурност ще го хареса. Юсеин, ти си пътувал много, може би дори повече от мен. Знаеш ли какво е?

  – Не, господарю! От пет години ви служа, стар морски вълк съм. Знаете, че бях боец под флага на Нейно Величество на кораба „Мари Роз“, преди да потъне в битката с французите при остров Уайт. Вашият добър приятел, командващия френската флота Антоан дез Емар, ме спаси и ме взе при себе си. С него обикалях африканското крайбрежие, а после той ме подари на вас. Бил съм къде ли не, но това е нещо непознато за мен, затова си позволих да ви го покажа. Не знам каква е стойността му, но изглежда изящно и правено от умел занаятчия. Ще подхожда на красотата на Азахара ханъм.

  – Ти си добър служител, Юсеин! Прие исляма и ми служиш вярно, не само готвиш превъзходно, но си ми и преводач, когато се наложи. Говориш английски, френски и испански, което е много полезно при нашите пътешествия в далечни страни. Как беше варварското ти име? Юджийн? Да, Юджийн Фишер. 

  – Точно така, паша, запомнили сте го! Станах Юсеин Балакчъ, за слава на Аллаха. Балакчъ означава същото, каквото и Фишер – рибар. Явно още от раждането си съм бил предопределен за морски живот. А езиците ги знам по силата на произхода си. Майка ми беше испанка, а ние на остров Уайт сме на един хвърлей от Франция.

   – И си честен човек, Юсеин. Не ме мамиш с грамажа, угаждаш на прищявките ми, не си отваряш много устата за това, което чуваш. Ето, и сега не задържа украшението, а ми го даде. Верен слуга си, ашколсун!

  – За какво са ми украшения, ефенди! Всичко, от което се нуждая, е на кораба – храна, подслон, верни другари и приключения. С вас никога не е скучно. Не бих заменил този живот за всички съкровища на сушата!

  Внезапен силен тласък на кораба прекъсна услаждащата ушите беседа на двамата морски вълци. Хайредин залитна към борда и едва не изпусна сребърната брошка в морето. Юсеин беше отхвърлен назад, към кърмата, и се просна в цял ръст на палубата, близо до една от лодките.

  Разтревожени моряци заизлизаха от каютите и се струпаха на десния борд, вглеждайки се в морето и сочейки нещо с възгласи на учудване.

  Огромни сиво-черни гърбове, увенчани с перки, се мяркаха сред вълните и заобикаляха постепенно галерата.

  – Косатки – промълви Хайредин на готвача, който се беше изправил и се приближи до него, вперил невярващ поглед в морето.

  – Не съм виждал такива по тези места – има ги само на запад, при пролива на Херкулесовите стълбове⁷. Идват от голямото море отвъд. Обикновено не навлизат толкова навътре на изток. Как са попаднали тук, в Йонийско море? – зачуди се готвачът и с тревога се взираше във все по-стесняващия се кръг от гигантски животни.

  Хайредин издаде кратка заповед на гребците да ускорят темпото и да бъдат вдигнати и другите платна. Корабът се заплъзга като лекокрила птица по бурната повърхност, но косатките не изоставаха. Те сякаш нарочно го следваха. После една от тях достигна борда и се удари с все сила в него. Всичко около Хайредин се разлюля и той отново залитна. Второ гигантско животно блъсна челно обшивката на кораба, след него трето…

  – Какво правят? – зачуди се готвачът. – Като че ли ни избутват обратно към Кефалония.

  Капитанът даде нова заповед. Сега галерата плуваше назад, към Итакийския пролив, накъдето я насочваха косатките. Платната бяха прибрани, гребците опъваха мишци. Косатките, сякаш разбрали, че корабът плува, накъдето искат, се отдръпнаха, но продължаваха да кръжат наоколо, като че ги ескортираха.

  Минаха няколко часа, слънцето започна да се спуска към залез, притъмня. В далечината се замяркаха скалистите брегове на Кефалония. Хайредин се взря в едва различимата водна повърхност. Косатките бяха изчезнали.

  Внезапно планините, виждащи се в далечината, потрепнаха като мираж, чу се силен тътен и морето се разлюля. Огромен стълб вода, примесен с пáра и скални отломки, изригна неочаквано в непосредствена близост до кораба. Оттам излетя черна сянка с дълъг, зъбат клюн и подобни на прилеп криле, прекоси светкавично разстоянието, което отделяше кипящата водна маса от кораба и тупна тежко на палубата право в краката на смаяния Хайредин.

  Той стоеше и невярващо гледаше как черното крилато чудовище постепенно избледнява, покрива се с бели пера, лицето му става кръгло и плоско, а зъбатият му клюн се смалява и закривява надолу.

  После бялата сова плесна с криле и се опита да подхвръкне, не успя и се заклатушка по палубата. Едното ú крило беше ранено и оттам капеше кръв.

  Птицата извърна рубинените си очи към стреснатия владетел на Средиземноморието и прегракнало изписука.

  /Следва/

https://www.youtube.com/watch?v=wTjjDOfTrT0&list=RDwTjjDOfTrT0&start_radio=1

https://www.youtube.com/watch?v=J5QT4-zqAsM

1. Преводът на стихотворението на Саид Хадиф на български е публикуван през 2015 г.: https://literaturensviat.com/?p=105618

2. Капудан паша – командващ турския военноморски флот в Средновековието.

3. Аджука – сушени на слънце домати със сироп от нар, чушкова паста, орехи, зехтин и прясна мента.

4. Уд –  струнен музикален инструмент, разпространен в страните от Близкия изток, Кавказ и Централна Азия, особено в Армения, Азербайджан, Узбекистан, Таджикистан, Иран и Турция. Предшественик е на европейската лютня и е пренесен в Европа от арабите по времето на нашествието им в Испания.

5. Ал-Магреб –крайбрежните земи на днешно Мароко, Алжир и Тунис.

6. Одалиска –  робиня или наложница в харема на османския султан. В източниците за жената на Хайредин се споменава само, че е била мориска  /мориски (от арабски: малки маври, мавританчета) са наричани мюсюлманите, които остават в Испания и Португалия след Реконкистата на Иберийския полуостров и са насилствено накарани да приемат християнството/ и е родила на Хайредин наследника на алжирския престол Хасан, останалото за произхода и живота ú е измислено от мен.

7. Херкулесовите стълбове – така са наричали в античността височините от европейската и африканската страна на входа на Гибралтарския пролив.

Източник: http://www.referati.org, Росица Колева – „Храната и храненето в Османската империя ( ХVІ-ХІХ в.)“