Ухан, Свят Гама, 13 февруари, 2020 г.

  В кабинета на инспектор Фън времето като че ли беше спряло. Нищо не се беше променило от последния им разговор. Все същите металносиви мебели и грапави бели стени, имитация на тухли; с китайското знаме над мекото кожено кресло; семплото желязно бюро, с празен пепелник и неотворена кутия цигари отгоре, черна статуетка на лъв и струпани папки в единия край, и накрая – пълничкото лице на полицейския служител зад бюрото с угрижено изражение, като че ли носеше отговорност за съдбата на целия свят. Златистият глобус на рафта до стената, множеството разноцветни хартиени знаменца и подвижните стелажи с кръгли ръкохватки край стените затвърждаваха това впечатление.

  При влизането на Дешанг инспекторът се изправи, но този път не подаде ръка, а се ограничи със сухо кимване, което с малко усилие можеше да мине за традиционния китайски поклон. После, сядайки отново зад  бюрото, посочи с жест стола с кожена облегалка на госта си и се задълбочи в документите, които разглеждаше. След няколко минути вдигна глава:

  – Тъй, тъй, виждам, че това, което не е позволено на вола, не важѝ за Юпитер, докторе! Нали така казват в Италия, където пътувате толкова често напоследък?

  Не изчака отговор и продължи:

  – Чувам, че пак се готвите да заминете за Бергамо. Чудно ми е как след тихата буря, която вдигнахте по върховете наскоро, са ви разрешили да излезете отново в чужбина. Явно ви имат изключително доверие. Което, разбира се, е обяснимо!

  Инспекторът направи пауза и се вгледа изпитателно в отслабналото и уморено лице на Дешанг, с тъмни кръгове от недоспиване под очите. Фигурата на младия учен беше по-прегърбена от обикновено, раменете – отпуснати, а ръцете, положени в скута му, потрепваха, сякаш се готвеше всеки момент да махне с ръка, да стане и да излезе. Но все пак си оставаше в удобното кресло, макар да си личеше, че седи там като на тръни.

  – Пътуването е съгласувано – каза ученият и си личеше, че е водил този разговор вече много пъти и изпитва едва сдържана досада и раздразнение.

 – Разбира се, разбира се! Иначе нямаше да сте тук. И все пак, позволете ми да ви кажа още две думи, въпреки, че съм сигурен, че сте надлежно инструктиран. Положихте много усилия да предупредите ръководството за тази чума, която покосява града. Не ви послушаха и сега жънем последствията. И въпреки всичко, позволяват ви да продължите! Предполагам, думата на баща ви и тази на бъдещия ви тъст тежи много. Но имайте предвид, че отивате в страна, която принадлежи към организация, съвсем нееднозначна в отношението си към Китай. Те ще се опитат при всички случаи да преиначат резултатите ви и да прехвърлят отговорността върху нас, в Китай. Запознат съм с материята, в моя ареал сте и следя дейността ви отблизо. Знам за проучванията ви съвместно с професор Висконти. И бих искал да ви дам един приятелски съвет…

  Инспекторът направи отново пауза, но Дешанг не реагира.

  – Бих ви посъветвал да насочите усилията си към изследване на случаи с атипична пневмония и подобни необичайни симптоми от есента на миналата година, и то в Италия, а не в Китай. Проби се пазят в лабораториите там, доколкото ми е известно. Не знам дали ме разбирате…

  – Много добре ви разбирам – каза тихо Дешанг. – Предупреждавахме нашето ръководство още през 2016-та при случая с мината в Юннан. Изследвахме екскрементите на прилепите от пещери в още 28 области. Направихме архив и го предадохме. Нямаше реакция! Вие се опасявате, че световната общественост ще обвини Китай в неадекватни действия и потулване на епидемията. Заразата рано или късно ще се пренесе и в Европа, и навсякъде по света. Духът вече е изпуснат от бутилката.

  – Но не сме го изпуснали ние, ясно? Прилепи вече нападат по цял свят. Въпрос на дни е страните на Запад да се осъзнаят и да започнат да реагират. И да задават въпроси. И вие ще сте от първите, които ще бъдат подложени на натиск.

  – Това ми е известно. Но и ние не сме без вина. Проявихме безхаберие и не взехме никакви мерки!

  – Мерки вече се вземат, д-р Джан,       макар и малко закъснели. Всъщност с тази цел ви повиках. Кога смятате да заминете?

  – След около седмица. Има още някои неща за уреждане. Новите проби…

  – Съветвам ви – инспекторът наблегна на тази дума и погледна настойчиво и хладно учения, – съветвам ви да не се маете много и да заминете, колкото се може по-скоро, най-добре още утре!

  – Утре? – учуди се Дешанг. – Няма да успея…

  – Трябва да заминете утре, д-р Джан, в противен случай ще си останете в Ухан, а това сега не е желателно, да не кажа – непростимо! В момента Китай и останалият свят имат еднакви интереси и вие имате честта да ги представлявате и защитавате. Не предавайте очакванията ни! Заминете още утре!

  В тона на инспектора имаше нещо, което изключваше възражения и Дешанг машинално кимна.

  – Е, разбрахме се – каза полицейският служител и се изправи. – Приятно пътуване, докторе! И успех с изследванията!

  Дешанг мълчаливо се поклони и излезе от кабинета.

  Карантината в Ухан¹ беше наложена на 17 февруари, дни след като д-р Дешанг Джан замина за Бергамо. На 23 февруари градът беше изцяло затворен, откъснат от външния свят. Бяха спрени полетите, влаковете, автобусите, метрото. Входът на пещерата в планината Мошан, която бяха открили, независимо един от друг, Тай Уанг и Хенг Чун, беше зазидан, въпреки че прилепите бяха изчезнали оттам по необясним начин. Бяха взети проби от всички части на пещерата, включително и от стъкленото море с истукани. Те бяха изпратени в Института по заразни болести, както и в други лаборатории.  Мобилизираха се екипи от полицаи и пожарни да проверят всяко кътче на 12 милионния китайски град за още прилепи, но те сякаш се бяха изпарили. Може би, защото вече бяха свършили пъкленото си дело: Ухан стана първото огнище на коронавирусна зараза в Света. И нямаше да бъде последното.

  „Така!“, си каза удовлетворено Мирабела и вдигна глава от екрана. Очите ѝ бяха зачервени и сълзящи, главата – чорлава, погледът – разфокусиран. „Кабинетът на инспектора е също като във филма ‘Лошото ченге’² – в сцените с полицейския началник и непокорната му племенница. Можех даже да облека моя Фън с велурено, вместо с кожено сако, и щеше да стане страхотен образ. Как не се сетих по-рано, нямаше да ровичкам из Мрежата и да търся описания на китайски инспекторски кабинети! От разглеждане на офис мебели ми се въртят кръгове пред очите. А главната героиня с дългите крака е също като Сюе! Странно обаче, сцената със Сюе и разочарования от правите ѝ крака Вергилий я написах преди да попадна на филма. А шантавата червенокоса полицайка толкова прилича на Сюе! Всъщност всички с подобен характер са като излети от калъп. На това му викат шаблон и клише. Няма само ние с Габриел да говорим клиширано, я! Защо все на мен, бе наблюдатели? Защо?! Не, сцената с краката на Сюе в моя роман не е съвсем същата. Трябва да поправя тази непростителна небрежност от моя страна и да измисля, т.е да препиша друга сцена – този път досущ като във филма, да!“

  И наистина, защо все на нея, бе наблюдатели? Няма ли там един Вергилий, на когото да се прехвърлят клишетата, а за Мирабила да остане само чистата и ненадмината оригиналност, а?

/Следва/

https://www.youtube.com/watch?v=UGauNewULPs&t=3447s

1. „Китайските власти понасят критики за начините, по които се справят с епидемията. Те включват недостатъчно медицински принадлежности, липса на прозрачност в медийните съобщения, цензура в социалните мрежи, подценяване на сериозността на положението и грубо отношение към потенциални пациенти. На 1 януари уханската полиция разпита 8 жители относно разпространението на ‘неверни сведения’ и ‘преувеличаване’ на опасността. Ли Уелианг, лекарят, който за първи път вдигна тревога в Китай за наличието на новия коронавирус беше заплашван от полиция и правителството с присъда, в случай че разкрие подробности около епидемията в Ухан“. / Уикипедия/

2. ”My girlfriend is a cop”

3. Тъй като не успях да намеря трейлър или откъс, прилагам линк към целия филм, който се споменава в повествованието горе.