Едно едва доловимо движение, оставено от четката, един технически похват на художник, който създава видимо трептене, сякаш там има нещо веществено, блещукащо, което в един миг се вижда, а в следващия почти не се забелязва…

  Оптическа измама или не, но тя лесно се разпознаваше от всеки, видял призрачната раса на кристалната планета.

                                          Клифърд Саймък, „Резерватът на таласъмите“

                                                           Бергамо, Свят Гама, февруари 2020

  – Исках да кажа – поде смутено китаецът, като се стараеше да не гледа към стройните крака на девойката, скръстени под масивното бюро и все пак почти целите на показ – при сегашните обстоятелства…

  Лаура носеше бели маратонки, тънък като паяжина чорапогащник в телесен цвят, а леко пълничките ѝ бедра бяха стегнати в изтъркана и скъсана по най-модерен и предизвикателен начин къса джинсова пола. На другия стол зад бюрото беше захвърлила черното си рокерско яке с щампа на бял леопард на гърба. Мъхесто снежнобяло поло завършваше тази изящна шахматна композиция, като обгръщаше с ненатрапчиво сияние приятно закръглените рамене и стигаше до леко издадената упорита брадичка. Младата жена беше късо подстригана, с един вълнист кестеняв кичур над челото. Очите ѝ бяха с цвят на карамелизирани стафиди, устните, покрити с тъмночервено, почти черно червило – леко тънки, но смегчени от трапчинките, които се появяваха покрай тях, когато се усмихнеше.

  – Какви обстоятелства?

  Дешанг не отговори веднага. Беше като хипнотизиран от сиянието, което се носеше на облаци около девойката и лекото ухание на мускус, примесено с цигарен дим – дразнещо и същевременно неустоимо привлекателно. В ума му се въртеше някаква странна мелодия, заедно простичък, но натрапчив рефрен: „О-о-обичам те! Обичам те, милааа – със бели маратонки и изтъркани джинси.“

  „Какво ми става? Никога не съм се чувствал така. И каква е тази песен? Къде въобще съм я чувал?“, чудеше се младият мъж и продължаваше да затъва в лепкавото като уханен мед мълчание.

  – Ти не си я чувал, но на мен цяла седмица ми се върти в главата! – Мирабела кликна стопа на популярния български клип и се върна към сцената в хранилището на вила „Отоне“.

  – Върти ти се в главата, защото вместо да пишеш, гледаш китайски филми с инспектори и племенниците им с бели маратонки, затова! И за какво друго да се сетиш, освен за „стар’загорската гара“ – Критикът дяволоид се ухили подигравателно от екрана.

  – Ти пък какво правиш тук? Я марш Под чертата, където ти е мястото! – намръщи се Мирабела. – И къде е другият? Вие все в комплект вървите с оня с ореола.

  – За мен ли говориш, скъпа? – Критикът ангел се появи от нищото и махна с крило.

  – Ама тук се събра цяла тълпа! Не оставяте човека на спокойствие! Как да пиша при такива условия? Чиба! Изчезвайте Под чертата!

  – Да вървим, колега, явно тук сме нежелани! Третират ни като псета – каза с изражение на крайно накърнено достойнство дяволоидът и побутна заинатилия се ангел. – После да не кажеш, че не сме те предупредили, Мирабела! Повече пиши, по-малко гледай китайски филми, че току-виж пак те обвинили в плагиатство!

  „Той ще ми казва какво да пиша! Не ми стигат останалите суфльори“, промърмори Мирабела, проследявайки с видимо удоволствие как двамата Критици се изпаряват във въздуха. „Докъде бях стигнала? А, да, Лаура. Дали да не я накарам да си преметне и размени краката като Шарън Стоун в „Първичен инстинкт“? Не, това вече е клише. Ще проявя оригиналност – няма да си ги разплита! Ще си стои с кръстосани крака до свършека на света. Или поне на романа.“

  – Какви обстоятелства? – повтори високо Лаура и Дешанг се сепна. Позачуди се как да обясни по-деликатно ситуацията, но за такива неща деликатен начин нямаше.

  – Ти не знаеш ли? Горе в лабораторията е станало убийство. Един от сътрудниците на баща ти е загинал при странни обстоятелства. А тук, долу, е доста усамотено и опасно!

  Искаше да покаже загриженост, но в тона му се усети друга нотка и репликата прозвуча двусмислено.

  „Но какво ми става, наистина?“, помисли си панически той, защото Лаура, усетила като хищник настроението, което го завладяваше, се изправи бавно, протегна се като ленива котка, впери в него немигащ поглед и измърка:

  – Да, доста е усамотено тук! Баща ми ми забранява да идвам. Но аз обичам усамотението. При някои обстоятелства…

  „Като например убийство?“, искаше да каже Дешанг, но вместо това направи още една крачка напред и се чу задъхано да промълвява:

  – Аз също обичам усамотението…

  Лаура се приближи плътно към него и го лъхна с опиянаващия дъх на младото си тяло – толкова близко и достъпно! Неистово желание обзе цялото същество на Дешанг и той искаше само едно – да вземе това толкова привлекателно тяло в прегръдките си и да не мисли за нищо друго. Дори и за…

  Сивата брошка на бюрото припламна с краткотраен блясък и угасна.

  Дешанг отблъсна девойката, а тя, като събудена от някакъв сън, разтърка очи и се огледа учудено наоколо.

  – Какво беше това? – попита смутено и гъста руменина покри лицето ѝ. – Какво ми стана? Аз… ако разбере Джанкарло…

  – Лаура, дъще, добре ли си? – Професор Висконти влетя в хранилището и без да обръща внимание на стъписания Дешанг, хвана девойката за раменете и я разтърси. – Обиколих вилата, парка, никъде не те намерих! Защо си дошла тук? Категорично ти забраних.

  – Татко, не съм дете! Тук уча по-добре. Тихо е и не ми се мяркат разни амбициозни очилатковци в периферното зрение, докато чета.

  Дешанг трепна и сведе поглед, а Лаура додаде:

 – Извинявай, не се отнася за присъстващите – но си личеше, че мисли точно обратното.

  – Дешанг –  обърна се професорът към младия учен, сякаш едва сега го виждаше, – карабинерът ми каза, че си тръгнал надолу към хранилището. Чакат те за разпит. Трябва да се качиш горе!

  Гласът му звучеше строго и безапелационно.

  – А с теб ще си поговорим по-късно – каза той на дъщеря си и понечи да тръгне към вратата.

  Лаура кимна, после меко и гъвкаво, като котка, хваната на местопрестъплението до паничката с мляко, се плъзна край ръба на бюрото и се опита да скрие нещо зад гърба си.

  Бруно Висконти вече се приближаваше към изхода, когато някакъв мимолетен блясък на гладката дървена повърхност го накара да спре. Беше само намек за светлина, продължи по-малко от секунда, но тренираното око на учения не можеше да се излъже.

  Той се приближи към бюрото и хвана Лаура за ръката, стиснала малко сиво украшение.

  – Лаурааа!

  Викът прогърмя в тясното помещение като отглас от сто гръмотевични бури и заплашваше да срути каменния таван.

  След като заключи брошката в сейфа, скрит зад една картина на стената, професорът тежко се отпусна на стола с якето на дъщеря си на облегалката, намръщи се, взе дрехата и я хвърли към нея.

  – Облечи се, навън е минус десет! Как въобще си излязла толкова леко облечена! И колко пъти съм ти казвал, че в хранилището не се пуши!

  Той нервно смачка димящата цигара, въздъхна и побутна другия стол към Дешанг.

  – Ти няма да сядаш! – обърна се той към дъщеря си, която понечи да придърпа един от другите столове. – Наказана си за неопределено време. Още отсега!

  – Татко! – запротестира Лаура, но професорът само уморено притвори очи и с жест пресече възраженията ѝ.

  – Кажи ми сега, неразумно момиче, защо си взела украшението и как, за Бога, успя да отвориш сейфа? Мислех, че там е най-сигурното място на света.

   – Но това е само една дрънкулка! – каза плахо Лаура, стресната от необичайния гняв на баща си. – Вероятно много скъпа, но все пак – дрънкулка. Действа ми успокояващо. И ми помага да се концентрирам по-добре, когато уча. Нещо като талисман ми е. А шифъра на сейфа го знам от теб.

  – От мен? Не съм ти го казвал.

  – Вярно, не си. Но помниш ли, когато бях на десет? Мама беше заета с годишния благотворителен бал. Бавачката беше взела отпуска, а ти имаше работа. Нямаше на кого да ме оставите и ти ме взе в хранилището. Мислеше, че си играя с куклата, но аз видях как отвори сейфа и запомних комбинацията. От всички джунджурии, които пазиш там, най-много ме впечатли дракончето. Исках да го разгледам по-добре, но знаех, че няма да ми позволиш. Затова се зарекох при първа възможност да сляза тук сама и да видя що за украшение е това. Слязох отново чак след девет години. Харесва ми спокойствието тук, тишината и тайнствената атмосфера. А и брошката ми действа добре. Понякога имам чувството, че е жива. Явно си въобразявам.

  – Може и да не си въобразяваш. Тази брошка е специална. И трябва да бъдеш много внимателна с нея! Особено в присъствието на мъже – той погледна към Дешанг, който смутено се прокашля. – Явно се налага да ти разкажа за нея. Мисля, че е време ти и брат ти да знаете историята ѝ, защото е тясно преплетена с историята на нашия род. Нямам нищо против и Дешанг да я узнае, защото ми е почти като син. Пък и започнаха да се случват разни събития…  – професорът погледна към китайския учен и направи успокоителен жест – Няма нищо – на убийството има десетина свидетели. Ще ги разпитват цял следобяд, може да се забавиш. Ще им кажа, че съм те задържал. Та докъде бях стигнал? А, да – ние от семейство Висконти сме пазители на това украшение от няколко поколения. То има магически сили, но ни е забранено да ги използваме. Може да се ползва само от ангели или от хора, които са праведни като ангели. В ръцете на грешници се превръща във вещ, която носи само злини. И тъй като в нашия род грешниците са много повече от праведниците…

  – Ангели? – прекъсна го учудено Лаура. – Не ми казвай, че вярваш в съществуването им!

  – Не само вярвам, виждал съм ги! Един от тях е дал брошката на Свети Алесандро, покровителя на Бергамо, с поръка преди смъртта си да я предаде на човек от рода Висконти. Така украшението се е озовало при първия Висконти от рода ни – наричал се е Масимо. След това през вековете брошката е стигнала до Уберто Висконти…

  – Оня, който е спасил Милано от дракона? Бащата на архиепископ Отоне?

  – Точно той. Успял е да убие чудовището с помощта на брошката.

  – Но това е легенда. Дракони не съществуват!

  – Не бих казал – намеси се внимателно Дешанг. – Ние, китайците, вярваме в съществуването им.

  – И ние вярваме в Дядо Коледа, но знаем, че той не съществува – каза нелогично Лаура и се засмя.

  – Дракони съществуват! Но не на всекиго е дадено да ги види. Ще ви разкажа историята на Световете, а вие решавайте да вярвате или не. Светът, в който живеем, не е единствен. Съществуват множество Светове. Първородният от тях се нарича Миден, което значи Нула.

  – Мислех, че са само два – тоя и оня! – каза кисело Лаура. – Отгоре на всичко си имат и имена! Сега освен за деформабилността на еритроцитите, за капилярите в бъбречните гломерули и синусоидите на черния дроб, трябва да помня и имена на Светове. Ще имам спешна нужда от брошката, за да се концентрирам!

  – Лаура!!!

                                                                        Бергамо, Свят Гама, 1870

    – Пак ли? – достопочтеният кмет на Бергамо синьор Матео Контадино, побутна встрани струпаните на масата книжа и погледна намръщено влезлия помощник. – Данъци, данъци… Данъци за армията и флота, данъци за дълговете на кралските прахосници,  данъци за това, данъци за онова… Страната се обедини след две изтощителни войни с Австрия, Рим стана столица, а властите там не правят нищо друго, освен да облагат регионите с данъци. Загрижени са за завладяването на Тунис и хрантутенето на армията и флота там, но не и за собствените си граждани. Тръгнали сме да завладяваме Африка! И все воюваме, воюваме! Но на каква цена! А населението на Бергамо въобще не се интересува, че едва закърпваме общинския бюджет. Или се бунтува заради непосилните данъци, или занимава управата с изключително важни и не търпящи отлагане проблеми, като… часовниците в града! Така ли ще направим от Италия велика държава? Като се погрижим часовникът на Градската кула да не изостава? Нали миналата седмица го поправиха?

   – Да, сеньор, но пак се повреди. Сега избързва.

   – Сега пък избързва! Станахме за смях в цяла Ломбардия. В града на стоте кули и няколкото дузини часовника на тях не могат да укротят стрелките на Главния и те се въртят като пияни и все показват грешно време! Навсякъде из града има часовници! Направихме им дори Слънчев часовник и го сложихме на аркадата под кметството в приземния етаж. Подробен, с изящно оформление, творение на самия маестро Джовани Албрици – изтъкнат математик и физик! И все няма угодия! Наредете на часовникаря да дойде пак да го види! Извикайте друг от Венеция, от Рим, ако трябва – от чужбина! Но ще поискам този път недоволните да платят разходите от джоба си. Това ще направя!

                                                                           Бергамо, Свят Гама, 1947 г.

  Председателят на Общинския съвет на Бергамо синьор Чезаре Морети започна заседанието в сградата на Старото кметство в добро настроение. След като в Италия на власт дойдоха християндемократите¹ и начело на правителството миналата година застана Алчиде де Гаспери, синьор Мориети се чувстваше много по-уверен и спокоен. Думата му в Общинския съвет тежеше повече, вслушваха се в нея дори от опозицията, а откакто социалистите се разцепиха, а комунистите изпаднаха в изолация, съветниците от неговата партия останаха единствените, които можеха да защитават интересите на бедните и онеправданите в Бергамо.

  Тежка и отговорна, но и изпълнена с достойнство и удовлетворение мисия, смяташе Чезаре Морети.

  Той погледна листа, който му подаде секретарят и доброто му настроение мигновено се изпари. В дневния ред се мъдреше една единствена точка – Градският часовник на Бергамо.

  – Пак ли? – простена синьор Морети и лицето му се изкриви в мъчителна конвулсия. – Няма ли край тази история с часовника? Вече няколко века все се занимаваме с регулиране и ремонти на проклетата машинария и с това странно изчезващо в нищото и появяващо се отникъде време.

  Общинските съветници гледаха съчувствено към трибуната. Въпросът с часовника обединяваше пъстрия състав на Съвета с едно единствено чувство – безкрайна досада.

  – Днес ще обсъждаме само един въпрос – Градският часовник – произнесе вяло председателят.

  Чуха се възгласи на неодобрение и дюдюкания. Сеньор Морети изчака залата да затихне и продължи.

  – Внесена е петиция от група граждани, недоволни от неточното отчитане на времето. Има предложение механизмът да се смени или часовникът да се демонтира изцяло. Който е съгласен…

  Гора от ръце се вдигна моментално, но един глас се извиси и надвика останалите.

  – Да, граф Висконти – каза неохотно председателят. – Имате думата!

  „Тези аристократи!“, мислеше си си сеньор Морети докато с огромно неудоволствие наблюдаваше как високият мъж с къса черна брадичка се приближава към трибуната. „Винаги усложняват нещата! Какво ли е намислил този пък сега?“

  След бурното заседание на Общинския съвет председателят вече се спускаше мълчешком по каменното стълбище от втория етаж към арките долу и видя далеч напред фигурата на Висконти да се отправя към площад "Векия". Той се затича надолу и го настигна.

  – Графе, благодарни сме ви, че намерихте разрешение на проблема с часовника! – каза примирително председателят и махна с ръка. – На всички ни беше омръзнало да се занимаваме с този въпрос. И колко мило, че поемате всички разходи по новата визия и новия механизъм на часовника! Бяхме готови да изтрием от лицето на земята това чудо.

  – Това щеше да е непростима грешка, синьор! – каза тихо граф Висконти. – Часовникът в Градската кула е единственият в Бергамо, който показва вярно времето. Истинското време.

  Озадаченият председател искаше да го попита какво има предвид, но графът само докосна с ръка черното бомбе на главата си, отправи се към арките, хвърлящи мастилени сенки под ярката дневна светлина, мина под слънчевия часовник и се изгуби в тълпата на площад „Дуомо“.

                                                                    /Следва/

https://www.youtube.com/watch?v=-3RVq_NVC4M

https://ru.dreamstime.com/%D0%B1%D0%B5%D1%80%D0%B3%D0%B0%D0%BC%D0%BE-%D1%81%D0%BE%D0%BB%D0%BD%D0%B5%D1%87%D0%BD%D1%8B%D0%B5-%D1%87%D0%B0%D1%81%D1%8B-image108573478

https://www.alamy.com/24-hour-clock-in-old-style-on-mediaeval-tower-in-bergamo-italy-dates-image4975098.html

1. Разпределението на политическите сили в Общинския съвет на Бергамо е измислено. Отразила съм приблизително състоянието на политиката общо за Италия по онова време, тъй като не намерих достатъчно източници за работата на общините и конкретно за Бергамо.