Владикув гроб, Миден
Върху могилата с гроба на светеца имаше каменна плоча и знаци по нея, отгоре – железен кръст. Наоколо бяха разпръснати и други гробове, с тревясали, губещи се очертания, а недалече растеше вековен горун – с огромна корона, бледозелени, овално изрязани листа, провиснали жълти реси и ствол със сивокафява, напукана кора. На рида отсреща ветрогенераторите разговаряха със сивокосите, едва различими в прозрачния въздух хали и послушно въртяха перки, осигурявайки живителна енергия за околността. На другото било проблясваха панелите на слънчевите колектори и там въздухът сякаш беше изтъкан от златисти нишки – ефирните тела на слънчевите саламандри.
Мирабела се беше унесла в сън, но за кратко. Когато листата на горуна зашумяха от вейналия прохладен ветрец, тя се събуди, седна, опряла гръб о плочата и разтъркваше сънено очи. Габриел беше станал и разглеждаше гроба.
– Видя ли нещо?
– Да, има апотропични знаци1 – шестоъгълник със зигзагообразна мълния в средата и вълнисти линии отдолу, които означават дъжд. Тук на Йеремия селяните от Монастир и Сачанли измолват дъжд за посевите и спорна и плодородна година. Има и един камък с форма на копие или перо, не знам точно.
Архангелът седна пак до Мирабела я погледна загрижено.
– Добре ли си сега? Изплаши ме!
– Да, добре съм – каза девойката и по лицето ú мина сянка от спомена за преживяното в мъглата. – Ти не послуша баба Кръстина. И ме спаси! Благодаря ти!
– Не винаги връщането назад е връщане към по-добри времена. Склонни сме да забравяме лошото и да идеализираме миналото. А в него има от всичко – и добро, и зло. Може би това искаше да ни каже старицата. Радвам се, че не я послушах във всичко.
– Искам вече да се прибираме вкъщи!
– Трябва да довършим започнатото. Пък и Вратата в Огледалото още не се е отворила. Значи е рано.
Габриел извади от раницата на гърба си съдчето с прах от прилеп, наречен от бабата „мрачник“ и го разпиля около гроба. После сложи до плочата парченцата от изгнилия портокал на Мирабела и глинения подник, който им беше дала Кръстина на изпроводяк – с отворен връшник и топка тесто, увита в шарен месал.
– Когато правеха подниците, жените пееха. Усукваха глината на шнурове като змии и ги налепваха един върху друг, после ги обмазваха и Гинка ги носеше на баба Кръстина да ги суши в пещта – каза замислено Габриел, а като видя погледа, който му хвърли Мирабела, се засмя – Какво? Нали съм почуйко, надникнах в кухнята на прапрабаба ти с архангелското си зрение.
– С песента викат св. Йеремия, закрилника от влечугите – обясни Мирабела. – Мислиш ли, че това тук е неговият гроб?
– Св. Григорий Цамблак нарича патриарх Евтимий новия Йеремия. Долу, в равното, е местността „Търновските лозя“. А и българският патриарх е имал дарбата да прогонва злите духове.
– И сега какво ни остава?
– Да се помолим на владиката и да чакаме, какво друго!
Двамата сведоха глави в тиха молитва, а после замълчаха. Известно време седяха така, без да проронят и дума, а над тях се беше проснало ясното, безкрайно небе, без нито едно облаче по него.
Имаше нещо магическо и нереално в този слънчев следобед – в свежия, галещ въздух, в уханието на треви и билки и деликатното шумолене на вековния горун. Мирабела притвори очи и се остави на това усещане за слънчев покой, което я завладя напълно. Габриел беше до нея, родителите ú, там някъде в бъдещето, бяха добре, наоколо беше прекрасната природа на Беломорска Тракия – земята на дедите ú, която беше зървала дотогава само насън и за която мечтаеше, но никога не се беше надявала, че ще види наяве.
– Ти също ме спаси! – каза след малко Габриел и усещането за покой не изчезна, а сякаш се сгъсти, концентрира се и сега в центъра му беше архангелът.
– Кога?
– Помниш ли самолета, който се разби, когато бяхме в мъглата?
– Да?
– Не ти казах, но видях нещо, преди да падне.
– С архангелското си зрение?
– Да. Мисля, че беше точно определен самолет – Боинг 777, крилата му бяха оцветени като тези на компанията „Алиталия“. Почти съм сигурен, че това беше рейсът, с който щях да летя за Бергамо.
– Мислиш, че мъглата ни е показала твоя самолет, който се е разбил?
– Може би не мъглата, а Огледалото. Но това ще разберем, едва след като се приберем. Ако Мелъди не ме беше сварила на летището и не ми беше казала, че си в опасност, нямаше да си върна крилата и да дойда при теб. Щях да се кача на самолета и тъй като тогава бях още човек, щях да загина със сигурност.
– Дали Мелъди е знаела? Може би не е спасявала само мен, но и теб?
– Не знам, музите са изключително интуитивни. Те никога не биха се полакомили за брошката на знанието, например, защото не им е нужна. Със сигурност е имала предчувствие.
– Не те спасих аз или Мелъди. Спаси те любовта ти към мен. Аз нямам никаква заслуга!
– Имаш заслуга с това, че съществуваш. И аз ще направя всичко този факт да не се промени колкото може по-дълго.
Внезапен шум прекъсна този сърдечен разговор – удряне на тенекии и железа с ръжени и маши, биене на тъпан и писък на гайди и кавали. Като мътна вълна прииждаха сачанлии откъм просеката и се изсипваха на поляната около могилата. От срещуположната страна се зададе друга процесия, също шумна и многолюдна – празнично облечените пеещи и танцуващи жители на съседното село – Монастир. Двата лъча се съединиха, монастирци и сачанлии се смесиха и започнаха шумно и весело да се поздравяват. После всички притихнаха.
Габриел и Мирабела съзряха в тълпата тъмносинята забрадка на баба Кръстина, която също ги видя и им махна.
Един свещеник излезе напред с кандило с тамян, обиколи гроба няколко пъти и започна да пее – отслужваше празнична и просителна литургия.
След като кратката служба свърши, няколко момци и девойки от двете села застанаха около гроба и също запяха. Момците бяха сложили ръце на раменете на този пред тях, девойките – на кръста и така обикаляха гроба. После се спряха, наредиха се наоколо и продължиха с песента:
Застъпú се за житата,
за ливадите, полята,
и от Бога всемогъщ
измолú, Владико, дъжд!
Последните думи се повториха три пъти. Подеха ги сачанлии и монастирци, дори и Габриел и Мирабела затананикаха. Селяните все поглеждаха към билото на планината и към небето над нея. Когато възгласът: „измоли, Владико, дъжд!“, отекна за трети път, сивокосите хали край ветрогенераторите станаха неспокойни, започнаха да фучат около върха, а слънчевите саламандри над соларните колектори се разпиляха, а после изчезнаха. Небето постепенно започна да се покрива с облаци, стана оловносиво, въздухът се напои с мирис на озон и очакване.
Прокапаха първите капки дъжд. От тълпата се изтръгна въздишка на облекчение и се чуха радостни викове.
Въздухът над могилата ставаше все по-бурен, а небето се въсеше все повече и накрая съвсем почерня. Множеството притихна и потъна в тревожно очакване.
Един порив на вятъра вдигна облаче прах от разсипания край гроба стрит мрачник. Облачето прерасна в тъмен облак, вътрешността му засвети с неземна светлина и оттам изникна образ на благ старец – с дълга бяла брада и мустаци и пронизително живи сини очи. Беше съсухрен и висок, облечен в черно монашеско расо, препасано с белезникава връв през кръста. На гърдите му се виждаше провесен на верижка масивен сребърен кръст.
– Дядо Стамо, само че с брада! – прошепна изненадано Мирабела, но млъкна, защото Габриел я дръпна за ръкава.
Старецът междувременно се обърна към притихналата девойка и впери в нея немигащи очи. После протегна ръце и започна молитва:
„Тройно светлият образец на Богоначалието развързва връзки и оросява пламъка!“, шепнеше той и Мирабела усети как напрежението и уплахата, които продължаваше да таи в сърцето си, излизат наяве и тялото ú започна да трепери като лист.
„Ирминясала, има ирминясала!“, каза някой близо до Габриел. „Владиката излиза, само ако има ирминясал. Това не се е случвало от десетки години, откакто халите и саламандрите подивяха и изпоизгориха мало и голямо.“
Тълпата стихна и сега всички очи бяха вперени в Мирабела и стареца. Той продължаваше да мълви думите на молитвата. Внезапно от ръба на гроба, където беше оставен портокалът, се заизвиваха черни струйки дим. Те ставаха все повече и повече и заприличваха на черни змии, които набираха мощ.
Тълпата ахна. Мирабела се свлече на земята, а от устата ú също започна да излиза черен дим. Очите ú бяха отворени и гледаха безизразно.
Старецът не спираше да говори. Димът от устата на девойката изтече и се присъедини към този от портокала. Плодът изтля съвсем и скоро от него не остана нищо. Мирабела въздъхна и лицето ú се успокои. Тя приседна и започна да се оглежда, сякаш се чудеше къде се намира. Габриел ú помогна да стане.
Сега старецът стоеше с лице към гроба, а пред него се извисяваше огромна черна змия, цялата от дим и мрак, със светещи червени огньове вместо очи. Тя наклони глава към светията и подаде раздвоения си отровен език, като почти докосваше лицето му.
Владиката пак вдигна ръце, а в едната държеше каменния меч от гроба.
– В името на Бог – Добрия, бягай, зло, ще те убия! – викна той и размаха меча.
Змията показа пак раздвоения си език и изсъска:
– Не на мене, старче, тия, аз от тебе ще се скрия!
– Стига хитрост и лъжи, де ще идеш, я кажи! – викна монахът, целуна кръста на гърдите си и отново размаха меча.
– Мойта власт ще продължи, зло под камъка лежи! – отговори змията.
Черният дим заструи към близката скала и скоро изчезна в ямката под нея, далече от ужасяващия меч.
Старецът се приближи към скалата и с все сила я о удари с меча.
– Камъка на прах ще стрия, бягай, зло, ще те убия! – каза той и мечът отново се стовари върху канарата, като я раздроби на парчета.
– Не на мене, старче, тия, аз от тебе ще се скрия! – изсъска змията и димът започна отново да се сгъстява и завихря.
– Откъдето си дошло, там върни се, страшно зло! – произнесе старецът с гръмовит глас, от който планината потрепери.
– Аз съм вечно естество, ще се скрия под дърво! – отговори змията и димът пропълзя в хралупата на горуна.
– Аз дъба ще поваля, махай се, прокобо зла! – извика старецът.
Той вдигна отново меча, от небето блесна светкавица и пропълзя по острието, а дъбът се разцепи на две от силния удар, придружен с неимоверен грохот. Змията изпълзя от нетрайното си убежище.
– Няма как да ме убиеш, аз отново ще се скрия! – изсъска тя, но в този съсък сега се усещаха нотки на колебание.
– Де ще идеш този път, Царю змийски, носещ смърт? – попита грозно черноризецът.
Змията се изви над главата му и се залюля в странен и заплашителен танц.
– Там, където е плътта – в Планината на Света! – каза тя и закръжи над гроба.
– Този отговор е верен и подслонът ти – намерен. В пещерата на върха отнеси и болестта. Там са жилото и тронът, а от тук си ти … прогонен! – извика светията и пак направи кръстен знак.
Димната змия издаде съсък, подобен на писък и се остави да бъде всмукана от глиненото гърненце на гроба. От небето се заизлива порой и селяните се втурнаха към близките дървета. Старецът затвори подника, замаза връшника му с тестото от месала и също изчезна. Само на плочата над гроба продължаваше да свети хексаграмът с мълния по средата.
Сред дърветата изникна бледо сияние, което все повече се разширяваше. Габриел и Мирабела се затичаха под проливния дъжд към Вратата и скоро светът на Сачанли и Беломорска Тракия изчезна, а те се озоваха в стаята на Мирабела в Кърджали.
Момент, май пак пропуснахме нещо! Ами портокала, разбира се! Лентата на събитията се завъртя обратно и... Старецът замаза връшника на подника с тесто, бръкна в джоба си, извади оттам малка оранжева топчица и я подхвърли на Мирабела, а той самият изчезна…
Скоро двамата с Габриел се озоваха в стаята на Мирабела в Кърджали. Свечеряваше се. Зад стъклата зеленееха короните на чинарите в парка „Почивка“, а игличките на смърчовете проблясваха с тайнствена светлина.
– Смърчове, смърчове! Добрите, стари, прекрасни смърчове! Обииичам смърчовее! – завика девойката и се завъртя из стаята в някакъв див индиански танц.
После, сетила се за нещо, се стрелна към банята. Излезе оттам, ухилена до уши.
– И бойлерът си е новичък, лъскав и не бучи като параход в буря! Габриел, толкова съм щастлива!
– Аз също – каза архангелът, но лицето му беше още загрижено. – Виж, радвам се на радостта ти, но трябва да знаеш – не всичко си е същото, както преди.
– Да знам, знам, знааам! – проточи Мирабела и отново се впусна в танц. – Няма я зелениката и гълъбите са гугутки, а не гълъби, но кой го е грижа? При нас всичко си е на мястото. Нали? – спря се тя и впери изпитателен поглед в Габриел.
– Да, при нас всичко си е на мястото – каза не много уверено архангелът. – И сега е време да те оставя. Не както преди, разбира се! Искам да си почина малко. Пак ще дойда. Но сега искам да намина към Наблюдателната зала, да седнем с Каспар на чаша амброзия и коктейл „Сапфирената Мерилин“ и да си припомним старите времена.
– Добре. А аз сядам да пиша! – каза ентусиазирано Мирабела и отвори капака на лаптопа. – Смятам да започна повест, основана на спомените ми от Сачанли. Ще я нарека… – тя се замисли за момент. – Да, ще я нарека „Приказки от Омагьосаната планина“, като „Вълшебната планина“ на Томас Ман, но не съвсем.
И тя затрака бързо по клавиатурата, опивайки се от напиращите впечатления. Дори не забеляза, че Габриел е отлетял. След малко се озърна, видя, че го няма и написа: „И тогава…“
– Ей! – чу се глас и звук от хиляди сребърни камбанки изпълни стаята.
– Шегичка! Само проверявах дали пак си ми ангел хранител! – каза усмихнато Мирабела и продължи да пише.
И тогава… видя плода на бюрото си. Беше яркооранжев, уханен и блестящ – свеж и сякаш подканващ да бъде отхапан. Но не беше портокал! Беше прекрасна, сияйна и реална до невъзможност… райска ябълка.
– Габриеел! – извика писателката и викът ú се извиси до писък.
/Следва/
https://www.youtube.com/watch?v=30ixogUs3Q8
Линк към първа част на Книгата „Приказки от Омагьосаната планина“: https://otkrovenia.com/bg/proza/prikazki-ot-omagyosanata-planina-zlata-hubavica
Източници:
Александър Инджов, „Последният пристан на Патриарх Евтимий“
Александър Гиещор „Митология на славяните“
Христо Вакарелски, „Етнография на България“
1. Апотропичен – имащ магическа сила да отблъсква злите духове, да предпазва от зли очи, магии и демони.
© Мария Димитрова Todos los derechos reservados