Владикув гроб, Миден
Върху могилата с гроба на светеца имаше каменна плоча и знаци по нея, отгоре – железен кръст. Наоколо бяха разпръснати и други гробове, с тревясали, губещи се очертания, а недалече растеше вековен горун – с огромна корона, бледозелени, овално изрязани листа, провиснали жълти реси и ствол със сивокафява, напукана кора. На рида отсреща ветрогенераторите разговаряха със сивокосите, едва различими в прозрачния въздух хали и послушно въртяха перки, осигурявайки живителна енергия за околността. На другото било проблясваха панелите на слънчевите колектори и там въздухът сякаш беше изтъкан от златисти нишки – ефирните тела на слънчевите саламандри.
Мирабела се беше унесла в сън, но за кратко. Когато листата на горуна зашумяха от вейналия прохладен ветрец, тя се събуди, седна, опряла гръб о плочата и разтъркваше сънено очи. Габриел беше станал и разглеждаше гроба.
– Видя ли нещо?
– Да, има апотропични знаци1 – шестоъгълник със зигзагообразна мълния в средата и вълнисти лини ...