И няма по-безсмислен труд, живот:

                                                 да служиш като шут – на идиот.

                                                   Из „Труфалдино от Бергамо“ на Вл. Воробьов,

                                                   екранизация на пиесата на Карло Голдони

                                                  „Слуга на двама господари“

                                                                                  Миден, наши дни

  – Тъй, тъй! Май още не сме се съвсем освестили от знаменателното приключение в Сачанли, та продължаваме да оплитаме конците, сиреч сюжетните линии!

  Алибей намръщено примижа от ярката светлина на лятното миденско слънце, което позлатяваше крачката на мраморната масичка, пращаше весели лъчи по повърхността на елинските вази и образуваше чудни плетеници по кориците на книгите на отсрещните рафтове.

  – Алибей, няма ли да ме оставиш най-после да пиша на спокойствие! Или вдъхновението ми изчезва като изсмукан от отровна змия портокал, или ти ми се появяваш ни в клин, ни в ръкав и почваш да ме дразниш и да ми пречиш! Защо дойде сега?

  – Има само три причини, поради които дръзвам да озаря с присъствието си и без това прекалено озарената ти стая, съкровище! – дяволоидът пак примижа срещу светлината и в ъгъла на едното му око просветна издайническа сълза, която бързо се изпари.

  Той сбръчи леко изгърбения си, с трептящи, чувствителни ноздри нос и шумно кихна.

  – За какво са ти тия модерни щори с фотоклетки на бляскавата алуминиева дограма на още по-бляскавия френски прозорец, щом не ги ползваш?

  – Сега за щорите ли се хвана? На мен слънцето не ми пречи. Напротив!

  – А аз явно трябва да нося слънчеви очила! Както и да е, бих дошъл в тази пародия на изискано обзаведена, а всъщност крещящо безвкусна и еклектично кичозна стая, само по три причини – да ти попреча да напишеш нещо гениално, да те разсея и така да те отклоня от нещо важно или да иззлорадствам, ако съм постигнал едно от другите две. Ха познай днес защо съм дошъл!

  – Ти си го каза – смяташ, че съм оплела конците, но ако съдя по киселата ти физиономия, не ми изглеждаш особено щастлив!

  –  Ами защото се отнася за мен, сладурче, и се чудя какво пак ще ми сервираш, за да разплетеш сюжета, който е заприличал на кълбо овързани свински черва! – озъби се Алибей. – Вече съм старичък за приключения! Уморен съм. Така че най-добронамерено ще те помоля да си проверяваш всичко по седемдесет и седем пъти и ако трябва, да си четеш безкрайната сага денонощно, за да не се налага после да ми измисляш нови премеждия.

  – И какво съм оплела сега? – каза любопитно Мирабела, като едва се сдържаше да не прихне. – Само да си видиш намусената физиономия! И все пак, странно, но някак ми е жал за теб!

  – Не ми трябва съжалението ти! – измърмори Алибей. – Виж си текста! Кога започва карантината в Ухан? Февруари или януари? Ами аз? Какво правя в Киево-Печорската лавра чак през април 2020? Нали пиенето на чай е съвсем скоро?

  – Да, Алибей, знам! Написах вече бележка за карантината. А за лаврата… Поправих го на пролетта на 2020-та. Това е доста разтегливо понятие. И февруари може се смята за начало на пролетта. В известно отношение… Приготвила съм ти едно приключение…

  – Не! – викна дяволоидът и замахна с ноктеста лапа към лицето на писателката, но тя вече се беше наклонила над клавиатурата. – Какво правиш?

  – Какво друго да правя, сладурче, пиша! – каза язвително Мирабела. – И сега ще те пратя на терен –  да разплетеш кашата, която сам забърка!

  Екранът пред писателката затрептя, потъмня и зад здрачната му повърхност започнаха да се появяват очертания на сгради и дървета, покрити със сняг. Неголемият площад с извисяваща се катедрала отстрани беше оскъдно осветен от луната, която бавно изплуваше от покритото с мътни облаци вечерно небе.

  Откъм екрана повя леден вятър, от крехката и разпадаща се рамка на монитора се изтръгна снежна вихрушка и се уви като гигантски смок около паникьосания дяволоид. Той се съпротивляваше, но въздушната фуния го увлече към зеещия отвор и го погълна.

  Без да обръща внимание на затихващите му викове, Мирабела продължаваше съсредоточено и някак озлобено да пише.

  Просветващата клавиатура постепенно угасна и стана пак обикновена и безмълвно черна. Писателката се пресегна към аленото пламъче на мишката и с последния клик екранът просветля, стана плътен и на матовата му повърхност се заизнизваха ситни и безразлични букви.

                                                      Бергамо, Свят Гама, 14 февруари, 2020

  Алибей стана от тротоара пред Старото кметство, където го беше захвърлил вихърът, изтърси коленете на карирания си панталон от полепналия мокър сняг, нахлупи цилиндъра и вдигна яката на лекото си есенно сако от туид.

  На няколко крачки от него, с гръб и без да го вижда, стоеше господин на средна възраст, с каскет и дебело кожено яке, стискащ под мишница пъстра кутия с шоколадови бонбони и пищен букет от бели и червени рози, лилиуми и момини сълзи, във форма на обувка. Беше застанал точно под  Слънчевия часовник и гледаше съсредоточено нещо на плочника под арките.

  Алибей безшумно се приближи, като се криеше в лунните сенки на колоните. На каменните плочи с календара един лъч се разхождаше по очертанията на месеците и като в спиритически сеанс посочваше цифри и букви.

  „Седемнайсет? – мърмореше на мъжът. – Не, не са цифри, букви са! Vixi? Живях? Какво значи това?“

  Лъчът продължаваше настойчиво да показва думата, после се плъзна назад и се спря в началото на календара – I, II и после обратно – II, I. Осветяваше знака ту като за януари, ту за февруари. После продължи напред. Подмина март и се спря на април – IV. И отново – IV, VI… IV, VI.

  Нещо ставаше с въздуха под арките. Там, където минаваше лъчът, пространството беше осветено и топло и струята се завихряше със свистене нагоре, а ако се проследеше светлата ивица към площада, можеше да се види, че откъдето минаваше, клоните на заснежените дървета разцъфтяваха като в забързан кадър, а после се покриваха отново със сняг, щом ги подминеше. Попарените им цветове, живели само няколко секунди, падаха печално на тротоара и се смесваха с февруарската киша.

  Нещо се случи и с мъжа под арките. Щом лъчът го докосна, той започна обилно да се поти, закашля и се хвана за главата, сякаш имаше световъртеж и силно главоболие. После конвулсивно разкопча якето си и не можейки да си поеме дъх, се строполи на плочника. След малко вече не дишаше.

  Алибей изтръпнал наблюдаваше цялата тази сцена, без да издава присъствието си. Видя и рояка пеперуди, който се изтръгна от часовника и се запиля някъде на запад.

  Но вихърът не изчезна. Отново набрал сила, се уви около дяволоида и го задърпа нагоре, към чернеещите корони на дърветата.

  – Мирабелаа! – завика Алибей. – Какво правиш? Стига! Разбрах, това е от пробива в щита! Пролетта сега е през февруари! Да извикат някой от ангелите, те ще го поправят!

  „Добре, че ми каза!“, промърмори писателката. „Иначе нямаше да се сетя.“

  – Алибей! – извика тя. – Това вече не го правя аз! Мисля, че Мракът те притегля.

  – Сигурна ли си, че е Мракът? – долетя слабо и сякаш някъде отдалеч гласът на дяволоида.

  – Не съм! Но знам къде ще те отведе. В Киево-Печорската лавра – да търсиш медальона.

  – И как ще заповядаш да го търся, след като знам предварително, че няма да го намеря? – отекна вече почти недоловимо откъм екрана.

  – Не знам, Алибей! Може би не намирането на брошката е целта на пребиваването ти там, а нещо друго. Помисли за това! Ще имаш достатъчно време.

  И повече не се чуваше свистенето на вятъра, а слабият глас на дяволоида  замлъкна окончателно.

  „Ако не ме затвориш после в мината в Стремци, няма да имам причина да измисля Габриел, а това няма да го допусна. В никакъв случай! А ти да му мислиш, като подмамваш суетни студентки с бели маратонки и предизвикваш случайности, които повреждат светлинния щит. Сега си сърбай студено-топлите каши с времето, които надроби!“, каза предизвикателно Мирабела и продължи упорито да пише.

  Нито тя,  нито увлечения във въздушния вихър дяволоид забелязаха, че от отвора на Слънчевия часовник на Старото кметство излетя нов облак пеперуди и последва първия. А крилете на тези пеперуди вече не бяха нашарени с буквата Y, а с малки черни триъгълници с формата на гръцката буква Δ.

  Облакът далтони се завъртя над трупа на синьор Пиетро Гера, а после уверено се насочи на запад, в посока към Милано.

                                                       Бергамо,Свят Гама, 16 февруари 2020

  – Та-даммм! – Алибей възникна в стаята на Дун във вила „Отоне“.

  Беше със сплъстена и мазна рижа грива, облечен в смачкан и изцапан ален копринен жупан¹, наметнал дълъг до коленете тъмночервен сукнен контуш² с ръкави с прорези и държеше оръфана тъмнокафява шапка, обшита с козя кожа. На кръста си имаше завързана с конопена връв малка кожена торбичка, от която се носеше ухание на билки.

  Неугледният пътешественик във времето се втурна към сина си и поривисто го прегърна.

  – Мили Боже! – възкликна той, докато радостно рошеше косата на нисичкия младеж и го дърпаше и щипеше по бузите. – Тук си! От плът и кръв! И аз съм тук! След толкова месеци в онази пустош!

  Той се приближи до прозореца и погледна навън.

  – Никога не съм предполагал, че гледката на няколко римски статуи, покрити със сняг, ще ме зарадва толкова. Чувствам се почти като у дома, в Кху Конгси!

  – Тате, стига си сантименталничил! Нямаше те само един ден. А и Милано не е по-различен от Бергамо. И там е пълно с римски статуи.

  – Ех, сине! Ако знаеш къде бях! И кога! Първо – малко напред. Там имаше само аскетични черноризци, обрасли с треволяк дерета, изкорубени круши, диви ябълки и почти никакъв сапун и топла вода. После – много назад, няколко века! Там пък беше съвсем диво и освен шепа мърляви селяни, няколко десетки кози, овце, крави и един дебел и хитър шляхтич, нямаше нищо друго! Нищичко! Толкова съм щастлив, че съм отново в цивилизацията! Колко дълго казваш, че ме е нямало? Един ден? Значи мачът още предстои. А чаят?

  – Чаят е след  два часа и половина. Тъкмо да се изкъпеш и преоблечеш. Вониш! Каза, че отиваш в Милано, в кой век беше, че така си се умирисал?

  – Не бях в Милано, сине! После ще ти разкажа. Слава Богу, имаме още малко време! Само Джън трябва да поокастри гривата ми, че все се заплиташе в храстите и магарешките тръни край Жировичи! Сега знам със сигурност, че и ти някой ден ще решиш да се подстрижеш. Суетата ти ще отстъпи пред удобството, да знаеш!

  – Ще има да чакаш! Но ти нещо си ми подозрителен. Не съм те чувал с години да споменаваш Бог, а сега за няколко минути – два пъти. Какво става? Да не сменяме партийната линия?

  – Нищо, нищо, Дун! Явно отчетата в Киев са ме заразили с изразите си. Ще ти разкажа по-късно. Имам много да ти разказвам! Но първо трябва да поговоря с професора. Много неща се случиха, имам нужда да преосмисля позицията ни. Но ми трябват и някои гаранции. А сега, да се приготвяме за вечеря! Разговорът ми с Висконти няма да е лесен, но поне днес ще е кратък. Нямаме много време!

  Алибей стисна още веднъж бузата на Дун, засмя се на намръщената му физиономия и със замах отвори вратата на стаята. Отвън влетя прислужникът Джън Чън, с поднос в ръка и любезна, малко смутена усмивка.

   – Върнахте се, господарю! Ако знаех, щях да ви приготвя любимия коктейл…

  – Няма нужда Джън, след малко отиваме на вечеря. Ще дойдеш с нас, да помогнеш на домакините.

  – Разбира се, господарю! С най-голяма радост!

  Алибей се отправи към банята, като през цялото време нещо го човъркаше. Някакво необяснимо и тревожно чувство, че не всичко е наред.

  „Какво беше това? Той като че ли подслушваше! Възможно ли е?“

  Накрая реши да остави тези разсъждения за след вечерята и влезе в банята.

  Вечерята в бароковата трапезария на централната сграда на вила „Отоне“ клонеше към своя край. Около масивната кръгла маса, покрита с тежко тъмночервено кадифе и снежнобяла къса горна покривка, на столове тип „медальон“ от лакирано бяло дърво и тапицирани с меко кадифе, седяха гостите на семейство Висконти – Юймин Уанг  и Дешанг Джан, синът и бащата Симън, Лаура и Франческо, домакинята Мартина и самият професор Висконти.

  Прислужниците като чевръсти и невидими духове носеха ястие след ястие и доливаха чашите с вино. До столовете на Алибей и Дун периодически се приближаваше Джън, който беше поел задължение да помага в кухнята и при сервирането.

  Обстановката наоколо беше изискана и елегантна, но не и помпозна. Чуваше се приглушена класическа музика – в момента беше „Лебедово езеро“ на Чайковски. Горящата камина, облицована с бял мрамор, хвърляше отблясъци към овалните огледала в тежки, позлатени рамки и бледорозовите тапети със златни орнаменти. Пламъците на огъня се отразяваха в кристалните висулки на полилея и създаваха едновременно празнична и уютна атмосфера. Гостите тихо разговаряха и се наслаждаваха на отрупаната с разнообразни ястия вечеря.

    Алибей, до неузнаваемост променен в новия си костюм Гучи от светлосин бархет в тъмно каре, с втален сиво-син раиран панталон и тъмносиня жилетка с двуредно закопчаване, беше възвърнал ледената си невъзмутимост и спокойно и любезно кавалерстваше на Юймин, която беше от едната му страна. Сакото му беше някак широко, а панталонът –  пристегнат с кожен колан с крещяща бронзова катарама. От другата му страна седеше професорът, който любезно се включваше от време на време в разговора.

  – Интересен пръстен, мис Уанг! Не съм ви виждал досега с него. Не е много във ваш стил…

  – Подарък ми е – каза Юймин и погледна към Дешанг.

  – Сега, като се замисля, виждал съм го, но у някой друг…

  – Аз ú го подарих. Имахме малко премеждие и тя ме спаси.

  – Да, умението да бъдеш благодарен е ценно качество – отбеляза Алибей.

  – Във връзка с нашия разговор днес, мистър Симън – додаде тихо професорът, – докато бяхте в Милано, тук станаха някои странни неща.

  – Да, забелязах! – каза Алибей. – Свързано е с разместването на времето, за което ви споделих.

  – Мислите ли, че е сериозно?

  – Не знам! Но може да проверим. Нека ви попитам още нещо – обърна се той към Дешанг и Юймин. – Вие дойдохте почти едновременно от Китай. Има ли в момента карантина в Ухан, или няма?

  – Няма! – казаха двамата в един глас и се спогледаха.

  – Е, по този въпрос са на едно мнение, което е утешително – каза професорът.

  – Момент! – Алибей втренчено се взря в лицето на Юймин, от което тя  почувства странно неудобство и сведе поглед. – Вече няма карантина или все още няма карантина?

  – Да! – отговориха пак в един глас двамата и Юймин се засмя, а Дешанг тупна с длан по масата, от което кристалните чаши зазвъняха.

  – Да, какво? – попита Алибей.

  – Още не е обявена – каза Дешанг. – Предупредиха ме в Ухан да тръгна по-рано, за да мога да замина.

  – Вече няма, приключи – каза на свой ред Юймин. – Иначе нямаше да ме пуснат в Бергамо.

  – И сега сме месец…  – продължи да фиксира двамата Алибей с антрацитно черните си като свредели очи.

  – Февруари – каза Дешанг.

  – Април – поколеба се Юймин, после потърка очи и се взря в белеещия на рехавата лунна светлина сняг навън. – Не, не сме април! Извинете ме! Аз…

  Видът ú беше унил и объркан.

  – Какво става? – поинтересува се професор Висконти и погледна загрижено към Юймин, която разтриваше челото си.

  – Става това, че конците още са оплетени – каза шепнешком дяволоидът. – Световете и времената се пресичат и смесват. Мирабела спаси аватара ú в четните Светове и сега той е при нас. Това замъглява съзнанието ú. Спомените ú се смесват с тези на другата и това я обърква. Трябваше досега нещата да са се урегулирали, но явно не са.

  – Моля да ме извините – промълви Юймин. – Преуморена съм и съм забравила дори кой месец сме. Разбира се, че е февруари! Татко настояваше да тръгна преди карантината – предвиди, че ще я обявят. Много настояваше да не чакаме до април.

  – Е, може и да се размине – промълви Алибей.

  Професор Висконти кимна, но в погледа му имаше съмнение и тревога.

  – Казват, че италианците не пиели чай, защото имали еспресо, но колкото и пъти да дойда в Бергамо, любезните домакини Висконти все ни канят на чай – смени темата дяволоидът. – Вие изключение ли сте или това, което се говори за италианците, е просто още един от митовете, които ги има за всяка нация? – обърна се той този път към Мартина.

  – Това е доста разпространено мнение, но не е съвсем вярно – отговори жената на професора. – Ние пием чай, но в повечето случаи студения му вариант.

  – Но това не се отнася до нашето семейство! – додаде Бруно Висконти.

  – Да, ние пием чай като смоци и по всяко време! Станали сме почти китайци – каза Лаура.

  Беше предизвикателно облечена в къса вталена сиво-бяла рокля с десен на змийска кожа и с високи над коленете черни ботуши и едва сдържаше нетърпението си затегналата се досадна вечеря най-после да свърши и тя да си побъбри с Джанкарло по телефона. И няколко часа не можеше да издържи, без да го „провери“, както казваше на шега любимият ù.

  – Друга змия в семейството, освен теб, в момента не виждам – промърмори Франческо.

  – И това го казва някой, който има татуирана змия на рамото си.

  – Не е змия, а дракон. Като на семейния ни герб!

  – Лаура, Франческо! – каза строго Мартина. – И гостите ли ще занимавате с вечните си дрязги?

  – Той започна! – нацупи се Лаура.

  – Не е вярно! – протестира Франческо. – Татко, кажи ú!

  – Ако не престанете, ще ви изпратя в леглата и ще пропуснете чая. А днес той е специален.

  Двамата млъкнаха. Лаура намръщено започна да рови в чинията си с полента³, а Франческо задъвка препеченото агнешко.

  – Алибей! – прекъсна неловкото мълчание Мартина. – Изглеждате ми някак различен. По-събран и по-елегантен от всякога. Как го постигате?

  – Иска да каже, че много си отслабнал! – не се стърпя Франческо и уловил укоризнения поглед на майка си, пак млъкна.

  – Отслабнал? – прошепна Лаура и се изкиска. – Направо се е стопил! И аз бих искала да знам как го е постигнал. Завчера беше маалко по-закръглен.

  – Ами! Той винаги си е бил като щиглец! Виж, стегнал си е колана, защото тесният му панталон му е широк!– избоботи Франческо и двамата пак прихнаха.

  – Казахте, че чаят днес е специален – Алибей чак изпъна мършавия си врат от напрежение и нетърпение. – И какво толкова му е специалното?

  – Днес чаят ще бъде китайски, много рядък! Юймин го донесе. Подарък от баща ú – каза Мартина. – Сама ще го приготви след малко.

  – Интересно, много интересно… – Алибей докосна торбичката, закачена на колана му и се обърна към Юймин. – И какъв по-точно е този рядък чай?

  – „Да Хонг Пао“ – отговори девойката.

  Тесните като цепки очи на дяволоида се разшириха, ноздрите му нервно потръпнаха, но той успя да запази самообладание и продължи, вече спокойно:

   – О! Имате от скъпоценния „Червен императорски халат“?

   – Да, майка ми беше любителка на чайове и билкови настойки. Даден ú е бил от монасите в манастира, където се отглежда.

   – Оригинален „Да Хонг Пао“! Това променя нещата – каза тихо Алибей, а погледът му беше замислен. – Това коренно променя нещата! Знаете ли, че този чай има лечебни функции?

  – Да, знам. Кутиите, които ми даде баща ми, са две. Едната е за семейство Висконти, а другата баща ми каза аз да преценя на кого да я подаря. И като знам положението на сина ви… – Юймин погледна към Дун, – смятам да я дам на вас!

  Дяволоидът трепна като попарен. Алчно протегнатите му пръсти с остри нокти конвулсивно се свиха, а после се отпуснаха. По гладко избръснатото му лице емоциите се сменяха със светкавична скорост – неверие, съмнение, надежда…

  – Ще направите това за нас? – изхриптя той. – Мис Уанг, не знам дали осъзнавате значимостта на жеста си. Това е изключително скъп чай! И не само! Търся го от години. Той е незаменима съставка от едно лекарство…

  – Може и да го осъзнавам – отговори девойката. – Това е волята на баща ми и смятам да я изпълня.

  – Бихте могли да го дадете на някой друг, защо на нас?

  – Не знам, така го чувствам!

  – Да, с чувствата не бива да се спори – каза Алибей и се отпусна безсилно на стола. – Не ми остава нищо друго, освен да ви благодаря! От цялото си сърце! Оставам ваш длъжник!

  – Не ми дължите нищо – каза Юймин. – Това е подарък. А сега ме извинете, трябва да отида до кухнята да подготвя чая.

     /Следва/

https://www.youtube.com/watch?v=UNSUccrbnnw

https://www.youtube.com/watch?v=Iw5BiCxOR-c

1. Жупан – у поляците и белорусите – старинен дворянски /шляхтички/ костюм, подобен на сюртук, който често се е носил под контуша

2. Контуш /кунтуш/ - връхна мъжка или женска дреха с втален гръб и с вертикални отвори и маншети на ръкавите

3. Полента – традиционно италианско ястие, приготвено от царевично брашно, сродно с качамака и мамалигата. Може да има добавка от месо, кайма или сирене