– Идват – отвърна Харкорт. Усещаше как вълната на ужаса се надига. Въпреки викането на Нъли и напева на Йоланда съществата настъпваха, защото бяха събрали сила и нищо не можеше да ги спре. Той отново вдигна меча и пристъпи срещу тях. Видя омразата  –  непреодолима и безсмислена, не на едно лице – лицето на ужаса, а на много лица, които се появяваха и после изчезваха на предната линия на вълната, изчезваха, за да бъдат заместени от други, всяко едно по-отблъскващо и по-абсурдно от онова, което бе заместило.

                                                      Клифърд Саймък, „Царството на злото“

                                                       Бергамо, Свят Гама, 16 февруари, 2020

  Алибей с един светкавичен поглед оцени обстановката в кухнята – Юймин, държаща горещия чайник със светещи по него йероглифи; Джън Чън, гърчещ се до плота с пяна на уста; катурнатото върху масата шишенце с лекарството на Дун, от което продължаваше да излиза черна пара и да се сгъстява над главата на слугата; отворената бутилка с минерална вода, чието съдържание вреше и кипеше и отделяше мехурчета, въпреки че течността вътре не беше газирана; разпилените по решетестата дъска за оттичане на „първата вода“ глинени животински фигурки¹…

  Дяволоидът скочи към омаломощения слуга и го сграбчи за гърлото.

 – Не изпускай чайника! – обърна се той към пребледнялата Юймин. – Каквото и да се случи, не го изпускай, разбра ли?

  Юймин кимна и продължи да стиска самоотвержено нагорещения глинен съд толкова силно, че кокалчетата на пръстите ú побеляха.

  – Какво става тук? – намеси се професор Висконти.

  – Професоре, имали сме разногласия с вас, знам, че и приятелят ви, Тай Уанг, ме подозираше, и не без основания, но сега става въпрос за живота на сина ми. И не само за неговия,  за живота на всички ни! Трябва да ми се доверите!

  Бруно Висконти се поколеба, взря се в решителното и някак обречено лице на Алибей, погледна към стреснатите Мартина, Лаура и Франческо, после към извиващия се в крепката хватка на дяволоида слуга и мътното облаче над главата му, което постепенно придобиваше все по-ясни очертания – и накрая взе решение:

  – Добре! – каза той. – Какво трябва да направим?

  – Това е Шуайджан. Обсебила е слугата ми. Трябва да я изгоним!

  – Но как? Ние не сме екзорсисти!

  – Тя знае! – посочи дяволоидът треперещата Юймин. – Мисля, че и може.

  Той направи успокояващ жест към девойката:

  – Аз ще ти помагам, само не се отказвай!

  – Няма! – каза тихо тя.

  – Мистър Симън – намеси се тревожно Дешанг, – за какво говорите? Мис Уанг се занимава с автомобилен бизнес, вие също. Това тук е много опасно!

  – Всъщност съм учила за тези обреди – каза Юймин. – Писах реферат по културология на тази тема. Присъствала съм на подобен ритуал в един даоистки храм в планината Удан². 

  – Добре! Аз също знам това-онова. Процесът започна самопроизволно – в присъствието на Юймин, което означава, че тя е адепт. Но няма опит и се нуждае от помощ. Всъщност, учудвам се, как въобще е издържала до идването ни!

  Алибей се взря нетактично в девойката, после погледът му се плъзна надолу по червената ú вечерна рокля и се спря на стегнатия ú, плосък корем. Юймин се изчерви и погледна крадешком към Дешанг.

  – Ясно! – каза Алибей.

– Не се тревожи толкова, уважаеми! – промърмори Мирабела, надвесена над клавиатурата. – Морфичният резонанс³ ще свърши останалата работа. Шуайджан вече беше изгонена веднъж при ритуала в Сачанли. Сега ще е по-лесно. Пък и ти имаш невероятната способност да превръщаш злото, което желаеш, в добро!

  – Чудесата на художествената трансмутация, гълъбче! – отвърна Алибей като гледаше някъде във въздуха, сякаш виждаше нещо, недостъпно за другите. –  Ако пътят към собствения ти Ад е постлан с добри намерения към другите, защо пътят към техния Рай да не е постлан с твоите зли  намерения към тях? Но това не е просто някакво си пипало, това е Пипалото „Блеещият джокер“ – абсолютно черната „овца“ сред „стадото“ от зли същности, съставляващи змията. Свързано е с централната ú глава. Виж!

  Дяволоидът посочи вихрещия се облак, който вече беше придобил ясна форма – череп с извити надолу три дълги, тъмни рóга, прилични на клоунска шапка със звънчета, върху мъжки торс с разплути очертания. Долната половина беше огледално обърнат образ на горната. Двете лица – горе и долу, имаха светещи кървавочервени очи и още по два къси рóга на челото. Заедно всичко представляваше нещо като огромна черна карта за игра – Джокер, която трептеше и менеше очертанията си.

  – На кого говори? – попита тихо Лаура.

  Ставащото продължаваше да ú се струва като сцена от някое от представленията с участието на любимия ú Джанкарло. 

  Мартина, заслонила с тялото си нея и Франческо, я смушка и тя млъкна нацупено.

  – Юймин! – разпореди се Алибей. – Прочети високо и бавно йероглифите върху чайника! Това е началото на обреда.

  – Вие – обърна се той към професора и семейството му.  – Нали сте католици?

  Те закимаха.

  – Молете се!

  – Да се молим? Как?

  – Ходите всяка неделя на църква, трябва да знаете как! – викна дяволоидът.

  – Има различни молитви – към Бог, към Исус, към Светия Дух, към Светата Дева… – намеси се Мартина. – Каква точно молитва искате?

  – Сърдечна, каква друга! – озъби се Алибей. – Животът ви е застрашен! Това не е игра, нито сцена със специални ефекти. Истинско е! Сърдечната и чиста молитва е най-прекият път към Бога. Ако имате светец покровител, молете се на него за застъпничество пред Бога и да ви бъде пратен ангел!

  Дяволоидът погледна бутилката с кипяща вода „Сан Бенедето“⁴.

  – На него се молете! – извика той, осенен от внезапна идея. – На свети Бенедикт! Знаете ли молитви към този светец?

  – Мисля, че да – каза неуверено Мартина. – Ще се опитам…

  – Гледайте опитът ви да е успешен, защото аз имам друга работа – сопна се Алибей.

  – А ние? – попита Бруно Висконти.

  – За Бога, професоре, все тая, може да кажете и „Отче наш“, просто се молете от сърце!

  Мартина си пое дъх, прекръсти се и неуверено започна:

„Обогатен с Божията благодат, чрез дела си известил призванието; явил си се, Бенедикте, Христови угодниче, изпълнен с Божии дарования, в молитви и пост; бил си целител на болни, прогонител на бесовете и бърз застъпник за нашите души…“

  Шишенцето с лекарството на Дун се разклати силно, после се търкулна по плота и падна на мраморния под. Водата от бутилката изригна като малък фонтан и изпръска лицето на Джън, който изпищя с блеещ глас и се замята още по-силно в ръцете на Алибей.

  – Ах, ти, кучи сине! – извика дяволоидът и стисна с мъртва хватка гърлото на слугата, който изхриптя. – Искал си да отровиш сина ми! Защо, влечуго такова? Заради това, че те приехме в дома си, че те хранихме и ти се доверявахме ли?

  – Той откъде разбра, че е отрова? – попита тихо Франческо.

  – Водата му каза – отговори Лаура. – Свети Бенедикт е разкрил козните на едни злодеи, които искали да го отровят. С кръстния знак е счупил чашата, в която била отровата.

  – Казаха ви да се молите, а не да бърборите! – смъмри ги професорът и продължи тихичко: „… да бъде волята Ти, както на небето, тъй и на земята…“

   – Да, този път ще е малко по-сложно – каза Мирабела. – Хак ти е, Шуайджан, да видиш ти как се ирминясват хора! Да не сме ти някакви кукли на конци! Давай, Алибей! – викна тя. – Нито добрите, нито злите намерения са това, което изглеждат на пръв поглед. Ще се справите!

  – Юймин! – обърна се дяволоидът към девойката. – Нямаме всичко необходимо за ритуала, ще се наложи да минем с подръчни средства⁵.

  – Трябват ни червен халат и черна шапка – за мен. Някой от нас да е облечен в костюм, имитиращ кожата на едно от „злите“ животни – змия, гущер или жаба, може и тигър – каза Юймин.

  – Аз – вдигна ръка Лаура, която все още имаше усещането, че участва в представление.

  – Я, от сестричката ми змийче можело да има полза – изхихика Франческо.

  – Става! А моята рокля може да мине за червен халат, да се надяваме, че отсъствието на черна шапка няма да окаже влияние – Юймин се обърна към Мартина. – Трябват ни още четири ароматни свещи, символичен меч от прасковено дърво, импровизиран олтар – плотът с глинените фигурки ще свърши работа, а също –  върбови клонки, пепел и чаша със свещена вода. Пепелта може да вземете от камината, а вече се уверихме, че водата „Сан Бенедето“ е подходяща.

  – Имаме върби край едно от езерцата в парка, но нямаме праскови – каза Мартина.

  – Казахте символичен меч, а истински ще свърши ли работа? – попита професор Висконти. – Имам меч фламберг от 16-ти век, като този на герба ни. Принадлежал е на един от дедите ни.

  – Меч с история, принадлежащ на рода Висконти? Още по-добре! – каза Алибей.

  – Франческо, тичай за върба и пепел! – обърна се Мартина към сина си. – Не, не навън! Има върбови клонки в букетите на масата в трапезарията. Вземи пепел от камината и ароматни свещи! Мини и през кабинета на баща си и донеси и меча!

  Франческо изтича от кухнята и след миг се върна с наръч клонки, от които капеше вода, порцеланова купичка, пълна догоре с пепел и огромен меч с назъбено острие.

  – Надявам се, че върбичките ще стигнат!

  – Предостатъчно са! – казаха едновременно Алибей и Юймин.

   Внезапно Джън Чън се размърда и от гърлото му, все още стиснато от Алибей, се чу клокочещ, смразяващ звук. Дяволоидът поотпусна хватката си и се взря с изумление в слугата си: той се смееше! Хриплив и на пресекулки, демоничният му смях периодически преминаваше в пронизителен вой и в онзи смразяващ, блеещ звук, който бяха чули в началото.

  – Юймин, не му обръщай внимание, започвай! – извика Алибей и стисна още по-силно мятащия се слуга.

  Девойката, хванала изстиващия чайник, застана пред плота, пое запалените свещи и ги нареди до глинените фигурки. Сложи до тях меча, взе бутилката с вода и сипа от нея в купичката с пепелта. След това остави чайника, взе меча в дясната си ръка, а с лявата вдигна купичката и произнесе:

  – О, хиляди съвършени! О, милиарди святи! Елате бързо в тези блестящи палати!

  Джокерът над главата на Джън Чън се люшна и започна да съска тихо, а черната карта – да се топи по краищата. Слугата се замята още по-ожесточено.

  – Продължавай! – викна Алибей. 

  – Богове на небето и земята! – продължи Юймин и размаха меча. –  Доверете ми небесния печат, за да мога да изгоня злите духове от този дом!

  Взе върбовите клонки, потопи ги в купичката с пепел, наръси с течността четирите ъгъла в кухнята и се обърна към трептящата карта:

  – О, зъл дух, блеещи Джокер, напусни хорската обител със скоростта на светлината!

  После плисна срещу картата остатъка от течността и извика:

  – Смърт на земните духове, които идват от неблагополучни звезди или от Долния Свят! Нека си отидат там, откъдето са дошли!

  Тръгна по посока на часовниковата стрелка и обиколи кухнята като изреждаше:

  – Смърт на белите духове в западния ъгъл, смърт на червените огнени духове в южния ъгъл, смърт на сините духове в източния ъгъл, смърт на жълтите духове в центъра!

  Накрая се спря пак пред плота, обърна се към съскащия Джокер и извика:

  – Зъл дух от Планината на всички Светове и времена, махни се от тук, изчезни! Завинаги!

  Взе едната от свещите и прикади с нея масичката, произнасяйки:

  – Това е благовонна свещ за поклонение на Тримата Чисти. Струящият дим се преобразува в талисман печат, достигайки висша пустота.

  Лицето на Джокера се изкриви, сви се и започна да се топи. Беше на път да изчезне, когато с едно неимоверно усилие Джън Чън се изтръгна от прегръдката на Алибей, блъсна го с неочаквана сила и го запрати към стената. Джън се пресегна към търкулнатото шишенце и преди някой да успее да реагира, изсипа остатъка от течността в гърлото си. От устата му се изтръгна неистов вик, от който ушите на присъстващите запищяха и те ги затулиха, за да не оглушеят.

  Мъглявата карта спря да се топи, а после започна отново да се налива с дим и да расте. Завъртя се около оста си, като горната и долната част последователно разменяха местата си. После изведнъж спря. Черепът, който беше отгоре, отвори зловещата си паст и оттам се чу тръбен, свистящ звук:

  – Дребни, нещас-стни с-същества! – проговори Джокерът с гласа на  змията Шуайджан. – Мис-слите, че с евтините с-си номера може да ни победите? Ха-ха-ха! Ж-жалки отрепки! Потомци на без-змозъчни маймуноподобни, подвлас-стни единс-ствено на нагоните си за хранене и размножаване! Ж-жалки амеби, въобразили си, че с-са венец на С-сътворението! Неудачници! Парвенюта! Фалш-шификати! Толкова с-сте лесни за разгадаване и манипулации! Едно обещание за гос-сподство и ето – с-слугата си въобразява, че може да заеме мяс-стото на гос-сподаря си и да управлява империята му! Тиии! – насочи единия си рог към Алибей Джокерът. – Клоун, победен от друг ш-шут, още по-ж-жалък от него! Как с-смееш да ни с-се противопос-ставяш? Как с-смееш да им помагаш?

  – Ти посегна на живота на сина ми! Такова нещо не подминавам с лека ръка. Отсега нататък сме от различни страни на барикадата. И знаеш ли, Шуайджан – пази се! – каза хладно Алибей и се изправи.

  Отърси безупречния ръб на панталона си от полепналата пепел и се обърна към Дун:

   – Хайде, сине, ти си! Змията има навика да изяжда потомците си, нека ú бъде тогава – с нейните гени, по нейната глава! Сигурно е забравила, че от страна на майка си, във вените ти тече част от кръвта ú!

  – Кръвта ми ли ти трябва, тате? Веднага! – каза Дун и посегна към един от ножовете на плота.

  – Защо толкова мелодраматично? – изсмя се се Алибей. – Всяка течност, произвеждана от тялото ти, съдържа генетичен материал. Включително и тази в устата ти.

  – Искаш да я заплюя? С най-голямо удоволствие! – изръмжа Дун, изду бузи и се прицели в картата.

  – Не там! – извика Алибей. – Юймин, как беше?

  Юймин бързо изрецитира:

  – „Демонът се върти около оста си по посока на часовниковата стрелка – редуване на ин и ян – положителната и отрицателна енергия ци. Лявото око – Слънце, дясното – Луна, устата – Небесните Врата,  гръбначният стълб – планината Чаншан“.

  – Дори и да прогоним Картата, част от нея е в Джън, трябва да я изкараме оттам – поясни Алибей.

  – Къде да се целя?

  – В Небесните Врата, оттам ще я измъкнем!

  Дун отново се приготви, а Картата започна пак панически да се върти.

  – Чакай! Казах – стига с мелодраматизма и специалните ефекти! И няколко молекули са достатъчни!

  Алибей приближи пръста си до лицето на Дун, той го наплюнчи и дяволоидът мацна стиснатите устни на слугата си с плюнката.

  Джън изпищя, отвори уста и оттам заизлиза гъст, черен дим. Той се сливаше с картата, която започна отново да се свива.

  – Абсолютно черна дупка или абсолютно черна овца, какво значение има, важното е, че действа! – каза доволно Алибей. – Сега остава да ú намерим подслон за следващите няколко хилядолетия. Юймин, отвори чайника!

  Девойката послушно отвори капачето на глинения съд. Черният дим започна на кълбета да се стича към отвора и накрая изчезна. Юймин затвори капачето.

  – Сега ми трябва малко прясна глина, току-що омесено тесто или разтопен восък… По дяволоидите! Свещите са изгорели! Някакви идеи? Бързо!

  – Дъвка става ли? 

Франческо изплю розовото, лепкаво топче и го подаде на Алибей. Той омота капачето с дъвката, но не беше достатъчно.

  – Още имаш ли?

  – Колкото искаш! – отговори младежът, бръкна в джоба си извади оттам куп шарени хартийки.

  След малко чайникът беше надлежно запечатан и прибран в най-горния шкаф на кухненския бюфет.

  Алибей се приближи до отпуснатото върху масата тяло на слугата си, който едва дишаше.

  – Жив ли е? – приближи се професорът.

  – Все още, да. Но няма да го бъде! Прекалено дълго е бил обсебен. Джокерът се е слял с него и отделянето му ще му донесе смърт. Всъщност Джън Чън отдавна го няма. Бил е погълнат от Змията. Това тук не е той!

  Слугата вдигна немощно глава, изгледа с празните си, безумни очи доскорошния си господар и прошепна със съскащ глас:

  – Ние пак ще с-се с-срещнем, Алибей! Непременно ще с-се с-срещнем!

  След малко вече беше мъртъв.

  Внезапно в кухнята повя горещ вятър, лампите изгаснаха, изгорелите свещи, останали без восък, по чудодеен начин се запалиха, а сенките им заиграха по стените. После до кухненската маса възникна ярко сияние и освети като ослепителен ден цялото помещение.

  – Да не закъснях за ритуала?

  Васил Левски – Игнацио, в черно расо, препасано с вретище, с качулка и прозрачен шлем пред лицето, прибра огнените си серафимски криле и се усмихна извинително:

   – Моля великодушно да ми бъде простен външният вид, госпожи и господа, бях призован внезапно и нямах време да се преоблека!

  – Но това още не е краят на главата, любезни ми читателю!– каза Мирабела и потърка уморено очи. – Още малко търпение и приключваме!

  – Така, така! – чу се откъм вратата строг и малко ироничен глас. – Май само аз не съм поканен на седенката! Идвам по сигнал за укрито оръдие на престъплението, а какво намирам? – лейтенант Давиде Сартори погледна към масата и проснатото до нея тяло – Още един труп! Поздравления, професоре!

  После в стаята нахлуха карабинерите.

/Следва/

 https://www.youtube.com/watch?v=Uxb-ag6vlHY                                                                                   

 1. Според китайските вярвания това е групата на вредните животни – „петте гадини“, които включват – паяк, скорпион, змия, гущер, стоножка и жаба.

 2. Комплексът от древни даоистки сгради в планините Удан в провинция Хубей, Централен Китай е сред основните даоистки култови центрове, а планината е една от Четирите свещени планини на даоизма. Смята се, че  там е създадено бойното изкуство тайдзи цюан. /Уикипедия/

3. Морфичен резонанс –  хипотеза на Рупърт Шелдрейк за съществуването на организиращи се полета, които стават все по-влиятелни с течение на времето. Той нарича природните закони „навици на природата“, свързани с повторяемостта, с която се развиват нещата и със зависимостта им от това, което се е случвало и преди.

 4. Откритият през 1956 г. извор „Сан Бенедето“ се намира в регион Скорце, Италия, чийто духовен покровител е св. Бенедикт. Лястовичката на логото му е птицата на римската богиня Венера, олицетворяваща майчината любов и грижа. Св. Бенедикт се е славил със способността си да прогонва зли сили.

5. „С подръчни средства…“ – ритуалът с прогонването е описан в „Тайните на вселената Дао“ на Олга Ключарьова, която цитира труда на В. Я. Сидихменов „Китай. Страници от миналото“. Внесла съм и художествена измислица.