„Глухите камъни“, Омагьосаната планина

  – Кой беше? – надигна се от постелята в дъното на пещерата Юймин и под танцуващата светлина на пламъците в огнището се вгледа в акушерката, която внимателно затвори вратата.

  Джуджетата се бяха постарали пещерата в „Глухите камъни“ да стане възможно най-уютна и пригодна за живеене. Старателно бяха издялали и изгладили каменните стени, бяха покрили пода с глина. В една от нишите направиха сравнително отделена кухня с огнище, ниска дървена софра с трикраки столчета около нея и шкаф с глинени паници и гърнета. В другия ъгъл беше оформен кът за живеене –  два ниски дървени миндера, покрити с топли шарени одеяла и няколко пълни със слама везани възглавници. В миндерите имаше дрехи за „госпожа Злата“, както наричаха Юймин джуджетата, детски дрешки и пелени и няколко кожени нашийника за вълка, покрити със скъпоценни камъни, които мъничките рудари бяха изкопали в планината, благодарение на съветите на Вълчо-Дешанг.

  Дните в пещерата минаваха доста скучно и еднообразно. Не им беше позволено да напускат пределите на местността, обградена с високи и непристъпни върхове. Двамата излизаха от пещерата сутрин или след пладне и се разхождаха из руините на древния замък, а понякога бродеха из гората, събираха плодове, гъби и треви и ги носеха в пещерата на Додона, която им беше нещо като домашна прислужница. 

  Само няколко джуджета и Разнобрад знаеха, че пещерата в „Глухите камъни“ има обитатели. Веднага след  пристигането им магьосникът събра джуджетата, присъствали на появата им в тунела, и ги освободи от работа в мината, за да могат да бъдат изцяло на разположение на двойката.

  Трудолюбивите дребосъци вършеха по-тежката работа – сечаха дърва и ги складираха в едно от разклоненията на пещерата, носеха от време на време дребни животни, които ловяха из горите, а Додона ги чистеше и готвеше от месото им вкусни ястия.

  Джуджетата бяха също и стражи на пещерата. Когато имаше празник и хората от селото се стичаха в църквата „Св. Архангел Михаил“, едно от тях, въоръжено със стоманена алебарда, неизменно заставаше до тежката резбована врата, закриваща входа, и зорко оглеждаше долчинката пред храма, където се трупаха миряните.

  В тези дни на Юймин и Дешанг не им беше позволено да излизат и те прекарваха времето си в компанията на сладкодумната Додона, която им разказваше за живота в Омагьосаната планина и за пъстрото множество от хора и Същества, обитаващи там. През другото време местността беше недостъпна за селяните и двамата скитаха на воля из гъстите гори, осеяни със слънчеви полянки с множество благоуханни треви и цветя или сядаха на сянка под някое дърво покрай малкото водопадче под върха. Вълчо ловеше риба в пенливите води на потока, а Юймин разресваше дългите си, златисти коси и се любуваше на отблясъците, които хвърляха в бистрата, прозрачна вода.

  Вълкът се размърда и подуши въздуха.

  – Кой беше, Додона? – попита пак Юймин.

  Тя намести една възглавница зад гърба си и се протегна. Бременността ú напредваше и ставаше все по-трудно да предприема каквито ú да е действия, вече дори не ú се излизаше навън. Някаква безрижна леност я беше обхванала –  в  пещерата се чувстваше обгрижвана и защитена и тази сигурност я изпълваше с топло и упоително блаженство.

  „Дори не съм знаела колко уморена съм напоследък!“, си каза тя. „В света на бизнеса животът е по-жесток и унищожителен, отколкото сред истинските хищници. В тази първична и естествена среда се чувствам по-добре, отколкото в уж добре уредения свят на хората.“

  Додона сложи котлето на огнището, сипа вътре от кратунката, която носеше на кръста си, някаква течност с кехлибареножълт цвят.

  Остра, упоителна миризма изпълни помещението.

 – Хубаво ухае! Какво е? – попита Юймин.

 – Отвара, госпожо! Да не ви прилошава сутрин и да имате повече мляко за  детето, като се роди. И да сте по-спокойна.  Корен от джинджифил, листа от глухарче и малина, люцерна, овесена слама…

  Юймин отпи от топлата, резлива течност, която имаше възкисел вкус.

  – Мокош я донесе преди малко. Бях я помолила да я приготви. И за Вълчо има – Додона сипа в котлето от друга кратунка, по-тъмна на цвят. – Да не се ядосва, че все пак е звяр. Нищо, че през повечето време е благонравен.

  – Защо през повечето – през всичкото време съм кротък като овчица! – каза вълкът, прозя се и острите му зъби просветнаха в полумрака. – Не ми трябват отварите ти, Додона. Виж, една агнешка плешка би ми дошла добре. Кажи на Горун  утре да донесе месо, стига сме се залъгвали с плодове и отвари!

  – Трябва да пиете и двамата, Вълчо, самият господар Разнобрад е поръчал! Така ми каза Мокош.

  – Мокош? Твоята така наречена помощничка, на която видяхме лицето едва три-четири пъти? Напоследък никаква я няма! Само в началото идваше по-често.

  – Навехна си крака, Вълчо. После Жива, лечителката, ú го намести, но нещо не тръгнало както трябва и зараснал накриво. Много време не можеше да излиза, а когато проходи, куцаше и имаше силни болки. Мокош е берегиня¹, като мен. Работата ни е да се грижим за бременните и родилките, а после и за бебетата им. Винаги сме по две – една възрастна, опитна жена и една млада, енергична девойка. Така е прието от време оно.

  – И как е дошла дотук, след като още не е оздравяла? – учуди се вълкът.

  – Господарят я пратил. И тя куцук-куцук, чак дотук! Трябва да изпиете отварата, толкова път е бùла, за да ви я донесе, грехота е!

  Вълкът се пресегна с нежелание към котлето, подуши го, а после със замах го хвърли на пода. Течността се разля и засъска, изпарявайки се.

  – Какво е това? – изпищя Юймин. – Какво си ни дала?

  Додона, пребледняла, се приближи и вдигна котлето. На дъното чернееше мътилка, която също бавно се изпаряваше.

  – Беше отвара, кълна се! – извика тя. – Тук има някаква магия!

  Тя се хвърли към шкафа, където имаше гърнета и бурканчета с билки и настойки. Взе едно от тях и се спусна към Юймин.

  – Изпийте го, госпожо! По-скоро!

  – Не! – изпищя бременната, блъсна ръката ú и се хвана за корема. – Какво ми даде, Додона, да ме отровиш ли искаш?

  Тя се преви от болка и се тръшна на леглото.

  Вълкът взе гърненцето от ръцете на берегинята, подуши го и близна малко с върха на езика си.

  – Това е безопасно. Изпий го, Юймин!

  – Противоотрова е, госпожо! Спасила е немалко животи. Аз лично съм я приготвила от седем вида билки. Има капка от живата вода над Рибното езеро. Дадох за нея на катеричката, дето живее там, цяло състояние.  Изродих всичките ú десет деца. Има я от прабаба си, която лично я наляла от изворчето. Безценна е! Не бих ви причинила зло – господарят ще ме убие, ако ви се случи нещо!

  Юймин погледна измъчено към Дешанг, а той кимна. Тя стисна очи и изпи на един дъх отварата.

   – Тя не би ти причинила зло, но аз бих го сторила на драго сърце! – се чу дрезгав глас и в пещерата влезе млада, чернокоса девойка със светли, сякаш стъклени очи, които гледаха студено и надменно.

  – Мокош? – извика Додона. – Ти не си ли тръгна? И как влезе тук? Около пещерата има заклинателна магия, лично господарят я постави, не би могла…

  – Господарят, ха-ха! – изсмя се девойката и лицето ú странно се сгърчи. – Казах му, че вече съм добре и може да ми даде разрешителния талисман. Господарят е един изкуфял старец, който вярва на всичко, което му каже една по-привлекателна муцунка. Мога спокойно да го въртя на пръста си, когато си поискам.

  – Ти не си Мокош – каза тихо Додона. – Тя не би казала подобно нещо, познавам я като себе си. Коя си ти всъщност?

  Берегинята с един скок се озова до девойката, хвана я за плитката, обърна лицето ú към огъня и започна да го разглежда, като същевременно произнасяше някакви думи. Тя шептя така известно време, а Мокош се гърчеше в ръцете ú, но не успя да се изтръгне и след малко притихна, като само конвулсивно потреперваше. Накрая Додона се взря в изцъклените очи на девойката и извика със заповеднически, кънтящ  глас:

  Звяр ли си или човек,

  сянка или призрак лек,

  истината ми кажи,

  облика си покажи!

  Мокош започна да се променя. Лицето ú се издължи, скулите ú се изостриха и се покриха със ситна мрежа от бръчки, които караха кожата ù да прилича на напукана, пустинна почва. Косата ú се прошари, а на челото ú се появи снежнобял кичур. Очите ú станаха нефритенозелени, с множество кафяви точици по ирисите. Над дясната ú вежда имаше бенка със странна форма.

   – Джуджилейла? – Додона с отвращение пусна старицата и тя залитна към Юймин, която я гледаше със странно изражение на лицето.

  – Какво ме зяпаш, красавице! – озъби се старицата и разкри два реда прогнили, изпочупени зъби. – Виждаш ли в какво се превърнах? И с нея ли искаш да стане същото? – посочи тя корема на Юймин.

  – Коя си ти? – каза Юймин и се хвана за корема. – Някой от аватарите ми ли? Професор Висконти и татко ми разказаха за тях и за другите светове. Юйлин ли си?

  – Аватар съм, уважаема, но не твой – изкиска се старицата. – Не съм Юйлин. Някога ме наричаха Белинда, и ли по-скоро обвивката ми. Ти ми се падаш нещо като… леля!

  – Ти си дъщерята на Юйлин? Защо си в такъв вид? – попита недоверчиво вълкът и оголи зъби.

  – Защо съм в такъв вид ли? – каза злобно старицата. – Още нищо не сте видели!

  Тя обърна мършавия си, покрит с парцаливи дрехи гръб и разтвори две прозрачни, осакатени криле, на които се различаваха тъмни петна, далечно напомнящи на очи на нощна птица. После се обърна пак  с лице към тях и протегна ръце, по които се виждаха лошо заздравели рани от изгаряния.

  – Мокош знае как се чувствам, също и онази надута красавица, кралица Гордяна. Знаят какво е да имаш незаздравяващи рани и нищо да не може да ти помогне. Оня глупак Вернуш почти ме излекува, но не напълно, не, не напълно!

  В очите на старицата проблесна лудост и тя изстена.

  – Трябваше да тръгна нагоре по дървото таошу, но скъпият ми брат ме изпревари. Не ми оставаше нищо друго, освен да се спусна надолу. а там беше огънят.

  – Разменили сте си местата?

  – Да, и ще проклинам непрестанно този миг и час, в който му позволих да се измъкне! Той мина през Вратата в короната на дървото, а мен ме застигна огънят, който изтръгваше от кората скъпата ми майчица с проклетия си клюн! Направи всичко възможно да спаси брат ми, а мен ме остави на онази немощна птичка, в която беше превърната могъщата богиня Нюуа. Могъща, ха-ха! Оказа се прекалено бавна! Затова я вкамених. Знаеш ли, че можем да вкаменяваме живи същества и да крием разни неща с помощта на илюзии? И твоята дъщеря ще може! Ако се роди, ха-ха! Който умее да крие, умее и да намира! В моя Свят вместо Алибей, ме взе Шуайджан, или по-скоро взе това, което беше останало от Белинда, защото душата ú сега вероятно се рее някъде из безкрайния космос, или се е възнесла – откъде да знам? Шуайджан ми даде името Джуд, подготвяше ме за среща с родителите ми, станали мои врагове, и ме учеше да ги мразя. Тя се превърна в моя душа. Изпрати ме след вас и минах през Вратата, но попаднах много години назад, в миналото на Омагьосаната планина, приблизително по времето, по което и синът на оня клоун, Алибей. Чаках и се надявах да стана перперуна, но за Перкун бенката и крилете не бяха достатъчно доказателство. Той ме подложи на проверка и аз не я издържах, както и всички останали. Ние не сме достойни да бъдем царици на пеперудите! Само тя! – изкрещя яростно Джуджилейла и се хвърли към Юймин, вкопчвайки се в корема ú.  

  Вълкът изръмжа и се спусна към боричкащите се жени. Опита се да захапе старицата, но тя се изплъзна.

 – Дешанг, хвани я и я дръж! Не я пускай! – извика Юймин.

  Вълкът захапа парцаливата дреха на Джуджилейла и я притисна към стената. Старицата се съпротивляваше, но огромното като теле животно я беше стиснало в мъртва хватка и не ú позволяваше да мръдне.

  Тогава Юймин разпусна златната си коса, хвана я като сноп искрящи, режещи нишки и я хвърли към лицето на Джуджилейла. Тя изпищи, когато златните стрели, в които се беше превърнала разплетената плитка на бъдещата майка, започнаха да се забиват в лицето ú и да се увиват като змии около нея.

  Вълкът продължаваше да я притиска към стената:

  – Какво ú даде? – изръмжа той. – Казвай, че ще ти откъсна крайниците и парцалите, дето ги имаш вместо криле!

  – Трева еднодневка, какво друго! – изхърка Джуджилейла и сардоническа усмивка изкриви лицето ú. – В Омагьосаната планина расте всичко и всичко е вълшебно, не знаеш ли? Щеше да роди преждевременно и след няколко часа детето щеше да се превърне в старица и щеше да умре. Но глупавата Додона все се меси, където не ú е работа!

  – Отварата ú ще подейства ли като противоотрова, казвай! – стисна гърлото ú още по-силно вълкът и зъбите му изтракаха.

 – Не знам! – изписка старицата. – Само времето ще покаже.

 – Ако нещо се случи с жена ми и дъщеря ми, ще те изям и ще те изплюя и после пак ще те изям и ще те дъвча до Свършека на Световете, разбра ли?

  – Разбрах! – изпищя Джуджилейла.

  – Още един въпрос: какво стана с момчето, с брат ти?

  – Не знам, но и да знаех нямаше да ти кажа! Той е по-важен и от дъщеря ти!

  – Защо?

  Джуджилейла не отговори. Тя изви глава и впери безумен поглед в очите на вълка, който трепна.

  – Не ти харесва, а? – изкиска се старицата. – Въпреки блестящия си ум на учен, ти си оставаш едно животно, което се бои да гледа хората в очите. Ха-ха-ха!

  Разярен, вълкът стегна хватката си. Дръпна с лапи снопа коси на Юймин и ги уви около врата на Джуджилейла. Тя се замята конвулсивно. Скоро,  

полузадушена, престана да се съпротивлява. Тялото ú се отпусна и се свлече бездиханно на пода. От ноздрите и устата ú започна да излиза гъст, черен дим и да се събира на облак над главата ú. Огромна змия надвисна над Дешанг и Юймин, отвори гигантска уста с раздвоен език и се приготви за смъртоносен удар.

  Внезапно тялото ú се олюля, а в пещерата се разнесе мирис на горящи билки и треви. Додона беше накъсала от цветята, които растяха покрай една от стените, и ги беше запалила върху мангала. Острият, задушлив дим се издигна във въздуха и като всмукан от гигантски сюнгер, влетя в ноздрите и разтворената паст на змията, която изсъска яростно и постепенно започна да се смалява. Накрая едно миниатюрно змийче заприпка по нарисувания под и миг преди да се шмугне в един от процепите в скалата, извърна прозрачнозелените си очи към Юйлин и изсъска с тънко гласче:

  – Ако из-зтребваш, из-зтребвай до кр-рак, ако из-зтръгваш, из-зтръгвай от кор-рен!

  След малко от зловещото пипало на Шуайджан не беше останал и помен.

  – Понякога Мракът може да бъде победен само с още повече мрак. А димът от горящи перуники, цветето на нашия Перкун, е най-доброто средство срещу гигантски змии, които са просто един стълб черен дим. С помощта на перуниката и най- огромната змия може да бъде натикана в миша дупка – каза важно Додона и изтри изцапаните си със сажди ръце в престилката си.

  Юймин отново се преви и се хвана за корема. Погледна надолу и се взря невярващо в локвичката, която се беше образувала на пода под нея.

   – Ай, ай, ай! Госпожо! – затюхка се Додона и се втурна да слага котела с вода на огъня и да носи една след друга кърпи и някакви мазила.

  – Какво става? – попита уплашено Вълчо. – Добре ли си?

  – Добре съм, Дешанг – изпъшка Юймин. – Току-що ми изтекоха водите. Раждам.   

     /Следва/

https://www.youtube.com/watch?v=UQwagD-qL3s

https://www.youtube.com/watch?v=-biSQGK4hO4

1. Берегини – в славянската митология – двойка женски духове, девойка и старица. Обитавали бреговете на реки, потоци и езера. Бдели над родилките по време на раждане и закриляли новороденото от зли духове, които биха се опитали да го откраднат.

2. Мокош/Макош, Додона/Додола и Жива/Дива – пероснажи от славянската митология, богини на плодородието и раждането.

                                                                                                     /Следва/