Клан, клан, недоклан! Зъбите ми като тесли, рогата ми като игли. Дето стисна, месо късам! Дето бодна, кръв проливам!

                                                                    Ран Босилек, „Клан-недоклан“

  Разговор между Критиците дяволоид и ангел:

  – И какво сега, ще пишем ли за Хитлер?

  – Не може, на Мирабела ù е забранено.

  – Щоо?        

  – Щото не се придържала към фактите, а си измисляла.

  – Ама ние нали сме фантасмагория?

  – Да, ама тя си измисляла и под чертата. Там не може!

  – Тя нали обясни, източниците…

  – Източниците, та източниците! Не бива да се нарича Хитлер „позорна и ужасяваща страница от историята“!

  – Щоо?

  – Щото някой може да се обиди.

  – Кой, Хитлер ли?

  – Хи-хи!

  – Ти сега какво казваш: „Хайл хи-хи!“ или „Х-апч-хи-хи!“?

  – Шшт! Да не чуе Ангел Джамбазки!

  – Той пък защо?

  – Ще почне да киха на стълбите на Европейския парламент и ще го санкционират!

  – Разправят, че Хитлер и някои от пипалата на Шуайджан се разкихали от светлинното шоу в Бергамо и избягали в Украйна и Русия. И сега се стрелят взаимно.

  – Шуайджан стреля?

  – Не бе, Шуайджан се шмугнала през Вратата в Чернобил, пък нацитата тръгнали да я ловят.

  – Кои нацита? Тия от Украйна или тия от Русия? Хи-хи!

  – И от двете страни. Украинците наричат Путин Хитлер, а Путин нарича ръководството на Украйна неонацистко. А Мирабела чете ли, чете… Прочела, че в символиката на украинската армия имало нацистки символи – кеф ти руни на Силата, кеф ти волфсангели…

  – Сега пък и вълчи ангели! Това за нас с тебе ли? Хи-хи!

  – Не, вълчи капани. Хитлеристкият символ приличал на вълчи капан, затова… Ангел на немски означава въдица. Има кукичка и…

  – Ясно! И какво сега? От двамата Владимировци Зеленски е неонацист, а Путин е новият Хитлер, така ли? То да не стана като Хитлер и от едната, и от другата страна на бойната линия през Втората свтовна? А хубавата Олена Зеленска – по средата.

  – Хапещите се кучета се обвиняват едни други в нацизъм. Според мен едните са алчни и с имперско самочувствие, а другите – „велики комбинатори“, като Остап Бендер.

  – Затова ли украинците купували като невидели турски дронове?

  – Това пък каква връзка има?

  – Ами Остап нали бил син на „турски поданик“.

  – Тя, топлата турска връзка я има и от двете страни. Както и чертата на характера, която много точно се определя с руската дума „плут“.

  – „Плът“ ли рече?

  – Не, „плъх“. Хи-хи! „Плут“ значи „хитър и изобретателен дребен мошеник“.

  – Обаче едното „дребно“ куче вече отхапа бая голям залък – първо по мирен път, а сега – с танкове и ракети. Всъщност в Украйна на власт са националисти, а оттам до хитлеристките символи – един хвърлей! Еманципират се от Русия, обаче някои националисти никога не спират óвреме, а постепенно се превръщат в нацисти. А пък Путин…

  – А пък Путин е диктатор?

  – Авторитарен лидер.

  – Ами то оттам до диктатурата също е един хвърлей.

  – Дори и да е диктатор, е съвременен, така да се каже, малък диктатор, хуманен! Не убива цивилни. Щото те, военните, не са хора…

  – Да не са Същества?

  – Стига, де! Всъщност Путин смята Украйна за част от Русия заради Киевска Рус. И си мисли, че от неговата страна ръфат парчета.

  – Шшт! Да не се обиди! Щото казваш, че е малък. Хи-хи! Сигурно затова ръфа, за да порасне. Страната му да порасне, де. Ама то по тая логика и някои от скандинавците може да предяват претенции към Украйна, защото се твърди, че техните викинги – варягите, са основали Киевска Рус. И северномакедонците могат да скочат и да кажат, че България иска да ги ръфа.

  –Тях пък защо ги намесваш? Ааа, заради Мирабела. Та да се върнем на темата – от какво съдиш, че Путин е авторитарен?

  – От филмите, от какво друго?

  – От какви филми, бе?

  – От руските екшъни. Забелязал ли си, че всичките яки супергерои и полицаи, даже и пожарникарите, в руските филми приличат на Путин и говорят като него?

  – Подмазват му се! Намерил си и ти източници – филмчета! Ама за пожарникари да не споменаваш с отрицателна конотация! Мирабела ще се обиди.

  – Щоо?

  – Щото е българка, а там пожарникарската тема е деликатна. Ще разлаеш пак кучетата.

  – Ааа! Или ще разкудкудякам кокошките. То на Путин нали там едно време му подаряваха някакви кутрета. Ще да е било намек – че е малък, да не ръфа. Може да се е амбицирал. Хи-хи! Колкото до източниците –ползвам това, с което разполагам – и косвените не са за пренебрегване. Ако имаш мозък, си правиш изводите. Значи, казваш, Мирабела чете…

  – Всъщност не. Откакто едно куче я заръфа, изпадна в литературна кататония¹ и не ще. Пише само лекокрили хайкута за птички и пчелички. Нарои ги едни… Ама сега не бивало да чете и Уикипедия!

  – Това куче, дето я заръфа, да не е и то неонацист? То от преклонение към миналото до неонацизма – един хвърлей!

  – Не, то иска да се включи в борбата.

  – В коя, за кокала ли?

  – Не, в тази кой е по-антихрист от Антихриста.

  – Е, ти пък, не преувеличавай! Просто си имаме още един колега Критик, рицар на Ордена на Непредубедения Факт! Но ми мяза повече на спекулант. Че откъде в Историята непредубедени факти?

  – Фак, какво? Хи-хи! Слушай, ти казваш, че Мирабела си измисляла Под чертата…

  – Да?

  – Ами ние?

  – Какво ние?

  – Ние сме Под чертата!

  – Спокойно, брато, днес не сме.

  – Ох, олекна ми! Вярно, че днес сме в полето, значи – по-измислени от друг път. Хи-хи! Дано пак да не ни накара да скачаме!

  – Тая Мирабела много си измисля!

  – Защото не знае нищо и не може да вади кирливи ризи.

  – Тя иска ли?

  – Какво?

  – Ама ти си много тъп! Иска ли да вади кирливи ризи, питам.

  – Отде да знам какво ме питаш? Мисля, че не иска. Защо са ù?

  – Не знам… Аз викам, да послушаме малко нея и Габриел! Само не казвай пак: „Щоо?“!

  – Виж си само знака в края на горното изречение!

  – Що, какво му е? Хи-хи!

  – Въпросителна и удивителна и между тях – две шестици – обърнати запетайки. Това не е случайно! Хи-хи! Та какво предлагаш, да послушаме тия двамцата или да ги подслушаме?

  – И двете. Може да излезе някоя кирлива риза оттам.

  – Да не ни подложат после на денацификация.

  – Кооо?

  – Ти, освен тъп, си изглежда и глух! Де-наци-фикация!

  – Аз първо чух денацифекация, после денацификция, а после денациинфекция…

– Кой каквото иска, това чува, а ти много чуваш – и все погрешно! Само да не е дегазификация, че тогава го закъсахме… Ще напълним пак гушите на някои газови гиганти с тия растящи не с дни, а с часове, цени. И как ще денацифицират?

  – Ами ще ходят от къща на къща и ще питат – ти наци ли си или не? Както Ирод едно време. Хи-хи!

– Ирод не е ходил от къща на къща лично. Уф, символите на човешката култура тотално се объркаха! Обаче Мирабела трябва да благодари.

  – На Габриел ли?

  – Тоя път не на него. На диктаторите, че почнаха войната и я измъкнаха от творческата кататония.

  – Военната операция, не войната! Не е хирургическа, обаче тая операция.

  – Все тая! Тя да внимава с тия оператори-страноядци, че може да ù нахапят клавиатурата, като разберат, че са я вдъхновили. Те нищо даром не дават.

  – Само едно не разбрах – защо намесихме и Шуайджан? И нали нещата се случват, защото Мирабела пише, а не обратното.

  – Забравяш за вълновите функции, те могат да се движат по два пътя едновременно, а след Повратната точка – и назад във времето. Колкото до Змията, тя си подхвърля думички като жонгльор и после им гледа сеира. И хоп – всички украинци натъпкани в метрото. Без дистанция! Знаеш ли какво означава това?

  – Досещам се… Тя, Мирабела, както си пише хвърковати хайкута, да не я нападнат някои зъбати они и да ù схрускат хайкутата като портокал?

  – Японските срички они ли имаш предвид? Как ще я нападат? Нея думите я обичат!

  – Их, ама и ти си един! Не оните срички, а оните – японските демони чудовища! Те нали японците…

  – Ами не знам! Това с японците е минало-заминало. Сега идват танковете.

  – На Петър Младенов или на Давид Черни?

  – На Путин. С полегнали руни на Силата – зиг², приличащи на латинската буква зет /Z/, и с Делти /Δ/ на корпусите.

  – Какъв зет викаш? Заврян ли? И къде го завират?

  – Все някъде ще го заврат, както са тръгнали. Хи-хи! Ама ще подслушаме ли най-после влюбените птиченца?

  – Защо да ги подслушваме? Тя, Мирабела, всичко ще си каже/напише. Виждаш ли, че и аз разбирам от вълнови функции?

  – Разбираш, разбираш…

  – Та в коя от двете форми на кататония била изпаднала Мирабела, викаш?

  – Хи-хи!

                                                                   Кърджали, Миден, наши дни

  – Ония любители на бъзиците – Критиците, спряха ли вече да дърдорят?

  Габриел надникна през рамото на Мирабела към екрана на лаптопа ù.

  Тя написа: „ В коя от двете форми била изпаднала Мирабела, викаш? – Хи-хи!“ и се обърна към архангела.

  – Вярно ли е всичко, което казват?

  – В общи линии, да. Нещо става в Украйна. Свързано е с Чернобил и Шуайджан. Всичко друго са лакърдии. Хората са склонни да се жертват за близките си и за това, което наричат Родина, но в същото време се отнасят съвсем спокойно към жестокостта и страданията, ако са далече от тях и не ги засягат. Глад, мизерия, война са абстрактни понятия, докато не дойдат до прага на домовете им. Колкото и да е странно, това е и основата на расизма – „нашето“ е заплашено, бийте „чуждите“! Обичаме себе си и „нашето“, мразим другите и „чуждото“.

  – Я, нашият архангел пак е гледал „Нешънъл Джиографик“ – чу се язвителен глас от екрана и по синеещата му повърхност се мярнаха като нетрайни сенки чифт сребристи криле и редом с тях – една дръглива опашка с оранжев пискюл накрая.

  – Млък! – викна Габриел. – Не може да се намесвате в разговора!

  – Щоо? – каза дяволоидът от екрана, надничайки иззад ореола на ангела, а звукът от гласа му беше като от скърцащи ръждясали панти на отдавна неотваряна врата от преддверията на ада. – А тя защо се меси? Винаги подхвърля реплики, докато героите действат в действието. Тя може, а ние – не, така ли?

  – Така! – каза Габриел и прекара крило по клавиатурата.

Екранът угасна. Само от остатъчното електричество по черната му повърхност се оформиха думи, които просветнаха с тихо съскане и пращене:

„Плагиат ат, ат, ат!

  – Когато атовете се ритат, магаретата теглят – измърмори Мирабела.

  – А-Дам, млъквай и ти! – каза, вече съвсем разярен архангелът и хлопна капака на лаптопа.

  „И ти, и ти, и ти!“ – прошепна несмело ехото, а после замлъкна.

  – Мирабела, налага се да погледнеш в огледалото! – продължи Габриел.

  – Но нали остана само резервата? – каза неуверено девойката.

  – Понякога Огледалото прави изключения. Може да ни покаже нещо, опитай! Доколкото ми е известно, Емпуза гледа доста често в неговото Криво огледало. И то няма нищо против. С другите реликви не е така. Може би защото те са артефакти на действието, а Огледалото – на съзерцанието, не знам! Аз не ти казах, за да не злоупотребяваш. Но сега се налага! Трябва да намерим сина на Юйлин и Деши – Джъд/Джан/Джън. Мисля, че Синьо-зеленият дракон е прав – у момчето има нещо изключително ценно.

  – Брошка ли? Но нали, след като Алибей и Дун минаха на страната на Светлината, всички брошки са в наши ръце? Включително „Сцилата“, която е у мен?

  Писателката погледна към бюрото си, където с деликатен синьо-зелен ореол припламваше малкото украшение.

  – Има легенда. Много стара. Че Създателят, няколко години след като направил седемте украшения и ги скрил, поръчал на Перкун да изработи в ковачницата си още едно, осмо украшение. Нарекъл го „Лилава перуника“ или „Ирис“, защото било създадено в Книгата за Омагьосаната планина, където това растение е много разпространено, и останало там. Всъщност, цветът на това украшение е условно лилав – има способността да го мени, както има ириси с различен цвят и както адептът му може да променя външността си. Затова го наричат още „Хамелеонът“. Легендата твърди също, че в „Лилавата перуника“ няма квантов прах, както в другите брошки, а в нея е заключен дъхът на Тай-и, господаря на Великото единство, Първопричината за Съществуващото, прародителя на всичко живо. Някои смятат, че самият Създател всъщност е Тай-и и за направата на украшението е дал от свещения си дъх си на Перкун и яспис от ножницата на меча си. После изчезнал и повече не се чуло за него. Може да е загубил силата си, да е станал простосмъртен и да е бил убит от Шуайджан, това никой не знае със сигурност.

  – Казваш, че е легенда. Координаторът не знае ли? Нали той го е направил?

  – Това е най-странното! След като се прехвърлил в Залата за наблюдения, Координаторът забравил за тази осма брошка. Сега всеки път, когато стане въпрос за нея, се мръщи и говори за „бабини деветини“. Отрича да е правил подобно нещо. Но съществуването ù е логично. Безсмъртните в китайската митология са осем, посоките в Световете – четирите основни и четирите междинни, също са осем, триграмите от „Книгата на промените И-дзин“ – и те.

  – Но с какво е толкова специална тази брошка? Какво прави?

– Това е брошката на Обединението и Реда. Притежава изключително могъща сила. Смята се, че единствено с нейна помощ силите на Мрака могат да бъдат спрени. Трябва да бъде дадена на перперуната, която ще знае какво да прави с нея. Ако попадне в злонамерени ръце, се превръща в своята противоположност – Хаос, и може да причини огромни злини. Легендата твърди, че Гуанин – „Разглеждащата звуците на Световете“, бившата бодхисатва, наказана да живее в Царството на Мрака, е била неин пазител по времето, когато е била светло божество, но после злоупотребила и я е изгубила, по какъв начин, не знам.

  – Емпуза е притежавал „Лилавата перуника“?

  – Емпуза вече не е бодхисатва. Превърнал се е в адепт на Хаоса. Малко от Гуанин е останало у него. Той отклонява всички въпроси на тази тема.

  – Значи това е искал от Адолф Хитлер драконът. Затова го е карал да събира съкровища от цял свят и да ги крие из подземни тунели и пещери?

  – Синият дракон може да е много могъщ, но си е земен дракон – повелител на съкровищата от земните недра. Какво друго може да измисли, освен да трупа скъпоценности? Но да, това е търсил. И продължава да го търси. Трябва да погледнеш!

  – Добре – каза Мирабела и взе огледалото от тоалетната си масичка. – Нека невидимото стане видимо! Покажи ни, огледалце, къде е вълшебното дърво в Незнайната гора!

  Повърхността на огледалото известно време остана тъмна, после почна да се прояснява:

  Пътеката в Незнайната гора, тънка като косъм, се извиваше между избуялите треви и буренаци, спираше до някой изгнил пън, заобикаляше го и продължаваше навътре между дърветата – все по-нагоре, към зъберите на Зли връх, където на тъмнеещия свод се очертаваше черният силует на Юмрук скала. Накрая, почти под върха, косъмът се скъса и изчезна в непроходимата стена от листа и клони, пълзящи по скалите. Стената, като докосната с вълшебна пръчица, се отдръпна, и отдолу се разкри малка, осветена полянка, намираща се сякаш не във вътрешността на студения камък, а навън, сред дърветата, в чиито клони се раждаше невидим вятър.

  Залязващото слънце беше обърнало хода си и се стремеше нагоре, към пладне, а на полянката, по средата на която се извисяваше огромно вековно дърво, прилично на дъб³, сенките и светлините се бореха за надмощие.

  Стволът на дървото беше възлест и напукан. Клоните му – гъсти и разперени на всички страни, шареха из кристалния въздух, а от тях на рояци излитаха нетрайни искри. Върхът му се губеше в облаците над Зли рид, а продълговатите му, накъдрени листа светеха като бледочервени пламъчета.

В долната част, дебела няколко метра в диаметър, имаше обширна хралупа, покрита с листа и клонки. Отстрани се виждаше изгаснало огнище, а край него се суетеше старец със сламена шапка, закриваща по-голямата част от лицето му, облечен в избеляла, мръсна вълнена роба с дълги поли, краищата на които беше пъхнал във връвта, която му служеше за колан. Отдолу се подаваха кривите му крака, обути в сандали с дървени подметки. Сивата му, разбъркана коса се сливаше с дългата, сплъстена брада, а на гърба му се мъдреше голям платнен чувал, в който нещо мърдаше.

Старецът развърза чувала и изсипа съдържанието му пред хралупата. Оттам изпадна малко, рошаво момиченце на около десетина години. То удари коляното си в един камък и захленчи, размазвайки с юмруче сълзите по кръглото си, мърляво личице.

  – Шшт, проклетнице! – изсъска старецът с пресеклив фалцет и удари детето през ръцете.

  То захленчи още по-силно и запълзя разтреперано към дървото.

  – Да мълчиш! – викна Торбалан и размаха тоягата. – Оня малък хитрец може да се крие по-добре и от мен и успя да ми избяга, обаче ти ще стоиш тук и ще ми прислужваш, разбра ли? Който не слуша родителите си, Торбалан го отвлича и му става роб до гроб. Хайде, мързеливке, тръгвай да събираш съчки за огъня, а аз ще подремна в колибата ей там! – посочи той разкривена постройка от клони и листа недалече от дървото. – А утре искам всичко наоколо да блести от чистота, разбра ли?

  Момиченцето изтри сополивото си лице  и тръгна да събира съчки, а Торбалан се отправи тромаво към колибата.

Джъд не се виждаше никъде.

– Няма го! – извика разочаровано Мирабела. – Изхабихме си и този път за нищо! Но защо огледалото ни показа дървото с Торбалан, а не момчето? И къде може да е то?

– Не знам, но ще разбера – каза Габриел, разтвори могъщите си криле и се стопи във въздуха.

           Пещерата на истинските Злата и вълк, няколко десетки години по-рано

  Във Вълчата пещера току под Зли рид Злата хубавица и вълкът се наслаждаваха на вечерята с гореща супа от пащърнак с моркови и току-що набрани плодове за десерт. Внезапен шум накара Вълчо да наостри уши. Той подуши въздуха и нисък, къркорещ звук се изтръгна от гърлото му.

  – Приятел или враг? – попита тревожно хубавицата и извади една горяща цепеница от огъня.

  – Дете! – каза вълкът и ръмженето в гърлото му утихна.

  Две-три годишно момченце с остра, черна коса и един сребрист кичур на челото се изтърколи от полегатия склон на скалата край пещерата. Щом стигна входа, изправи се и с клатушкаща се, неуверена походка прекрачи прага.

  Вълкът тупна с опашка по пода и се заумилква в краката му, а Злата се наведе и погали стърчащата му коса, която внезапно започна да изсветлява. Тесните му, тъмни очи се окръглиха и придобиха сапфирен оттенък, чипият му нос леко се изгърби, гладката му кожа с цвят на слонова кост придоби белотата на току-що навалял сняг, а страните му поруменяха.

  В ръцете си детето държеше нещо, прилично на дрънкалка, сякаш изпълнена течен огън, а в центъра ù се различаваше тракащо и плъзгащо се насам натам сребристо драконче с шест разперени лапички и глава, която периодически менеше цвета си.

  Момченцето се пресегна, дръпна Злата за златната плитка и вдигна нагоре ръчички.

  – Мама! – каза то и прегърна младата жена през шията, оставяйки се да бъде взето на ръце.

  Огнената дрънкалка иззвънтя и главата на дракончето стана ярколилава.

  /Следва/

https://www.youtube.com/watch?v=-tsSpGpBqho 

https://www.youtube.com/watch?v=dDwDIJoGca8 

1. Кататония – състояние, характеризиращо се с промени в мускулния тонус, водещо до голям брой сериозни умствени и физически заболявания. Съществуват две форми. При едната се наблюдава кататонен ступор – индивидът е вцепенен и неподвижен, а при другата форма – кататонно възбуждане – прекомерно движение, което се свързва с агресивно поведение, насочено към другите и към самия себе си. ttps://medpedia.framar.bg/симптоми/кататония

2. Sieg /нем./ – победа

3. Цюнсан – според китайската митология – дърво, растящо на запад, високо хиляда сюни, с червени листа и плодове на гроздове, които узряват веднъж на хиляда години и носят вечна младост.