Бергамо, Свят Гама, 20.02.2020

 – Не можехме ли да започнем да говорим, когато стигнем до площада? Сега какво ще правим? – каза недоволно Разнобрад. – В образа на Дун може да изглеждах като червей, но масата ми не се беше загубила, само не се забелязваше. Изпотих се от тичане и сега може да получа астматичен пристъп. Проклето, несъвършено човешко тяло!

  – Ще се намери какво да правим, освен да ти търсим респиратор, има още приказки за изприказване, спокойно! – увери го Алибей.

  – А сега защо мълчим?

  – Не мълчим, говорим си.

  – Но защо не казваме нищо съществено?

  – Чакаме.

  – Какво?

  – А, няма да ме преметнеш! Няма да кажа „това:“, а ще ти кажа направо: „Чакаме Вакса“.

  – Ами кажи го!

  – Вече го направих.

  – Но ти каза „ще“! Кога това „ще“ стана „вече“?

  – Сега!

  Този път първо се появи крайчецът на опашката. Бяла котешка опашка.

  – Вакса не е бял!

  – Шшт!

  После изплува пухкаво, нежно и кокетно, леко закръглено котешко туловище. Козината му беше блестяща и снежнобяла…

  – Изпитах внезапно желание да си сложа нова яка на кожуха! Старата от пещерен смъртник съвсем олися и се изтърка! – прошепна Разнобрад. – Сега, като ми разкриха лошотията, мога да си нося драните кожи легално. Преди не смеех, за да не ме изобличат. Държах си ги в тайния скрин в „Глухите камъни“.

  – Имаш таен скрин?

  Магьосникът запримигва с очи, плесна се през устата и млъкна.

  Главата ù беше изящна и дребничка за туловището, но не по-малко красива. Очите – с ириси с неочакван седефен оттенък, ù придаваха вид на сляпа антична статуя.

  Вакса се появи изведнъж, без предупреждение и без прословутата си усмивка:

  – Това е неживата ми половинка – Левка. Ние, както ви е известно, вероятностно сме винаги в два варианта – жив или мъртъв. Трябва някак да съжителстваме в тесарактите на Шрьодингер, та… женим се. И предпочитаме да ни наричат неживи или немъртви, а не мъртви или живи.

  – Не знаех, че чеширските котки са некрофили – не се сдържа Разнобрад, но на висок глас каза:

  – Колко неочаквано, но приятно! Левка?

  – Знам, знам – проточи флегматично Вакса. – След като аз съм Вакса, всички очакваха жена ми да се казва Ваксина, но… ядец!

  – Доколкото ми е известно, „левкос“ на гръцки означава „бял“ – намеси се деликатно Бруно Висконти.

  – Ето, това е предимството да си лекар!

  – Не съм лекар, микробиолог съм. А лекарите знаят латински, не гръцки!

  – Все тая! Не сме дошли да разясняваме значенията на тази или онази дума, за това си има речници и бележки под чертата. А жена ми е по-добра и от половинка, ваксинирана с нежива ваксина – не говори, не спори, не пие, не яде, не…

  – Само не ми казвай и че не… – възмути се Разнобрад.

  – За това не съм упълномощен! – отсече Вакса. – Когато тесарактът се отвори, надделява един от нас – или аз – немъртвият, или тя – неживата.

  – Но сега сте и двамата тук, това не е ли алогизъм?

  – При някои специални обстоятелства – не. Емпуза разреши.

  – Ние, разбира се, се радваме, че се присъединявате – каза Габриел, – и дано не ви прозвучи грубо, но може ли да узнаем целта на тъй неочакваното ви посещение?

  – Защото тя – Вакса посочи с опашка Илинда, – смята, че той – сега опашката сочеше Джъд, – няма това, което имаме ние. А само той може, но без него…

  – Нищо не разбрах! – каза искрено Разнобрад и останалите закимаха одобрително.

  – Просто е! – каза Илинда. – Само Джъд може да изведе дивите далтони от Бергамо. Те не се подчиняват на никого. Освен на свирнята на боговдъхновен музикант. Но нашият надарен пастир няма подходящ инструмент. Неговият кавал не върши работа. Трябва да е земно произведение от Книгата. Изработено от чиста и невинна душа, с любов и изключително старание. Затова извиках Вакса и Левка.

  – А, ясно! – каза Разнобрад и останалите пак се съгласиха. – А защо Джъд ще извежда далтоните?

  – Защото след малко тук няма да може да се диша от тях – каза Илинда и всички се умълчаха.

  – Аз още дишам!

  – И аз!

  ……….

  – Майчице мила! Не мога да дишам! Откъде се взеха?

  Пеперудите извираха сякаш от въздуха. От зеещите врати на полуразрушените сгради, от олуците и капандурите, от комините по покривите, от решетките на канализацията, от пукнатините във Венецианската стена и килнатите оцелели части от Светлинния щит, сега изкорубени и тъмни, и откъдето другаде може да ви дойде на ум!

  Бяха навсякъде и покриваха всичко с мъгляв, потрепващ и менящ очертанията си, но изключително плътен саван.

  Най-много имаше по кулата с Часовника. Кацаха из пролуките в стените и по циферблата, чийто стрелки започнаха отново бясно да се въртят назад-напред. Слънцето над Бергамо ту излиташе стремително нагоре, ту се се гмуркаше още по-стремително в синкавата пелена на Лангобардските Алпи, за да изгрее пак, и не изминало и половината от пътя си, да скочи отново от небесния трамплин обратно в пенливата мътилка на изток, после на запад, и пак, и пак…

  – Ще направят поразии и в Акардара. Правата пропорционалност! – каза внушително Вакса. – Джъд, дръж!

Котаракът измъкна от джоба на черния си като нощта фрак /изведнъж се оказа облечен натруфено и официално като келнер в тузарски ресторант от мъглявината Пеперуда, където целият обслужващ персонал носи фракове и папийонки, дори и жените/, малък дървен духов инструмент и го подхвърли на  Джъд, който го подхвана и с любопитство започна да го разглежда.

  – Пак почнах да пиша километрични изречения с хиляда вида скоби – измърмори недоволно Мирабела.

  – Това е дудката на Миколашка от Жировичи. Трябва да свириш непрекъснато, като свирача от Хамелн – извика Вакса, докато изчезваше панически. От неживата му благоверна вече нямаше и следа. – Свирù и върви на запад! Изведи ги извън пределите на града! В Милано все още горят пожари. Далтоните ще тръгнат натам, привлечени от светлината. После се върни при останалите! Илинда, трябва да се махнете оттук, иначе нищо няма да се получи! Идете на друго място!

  – Какво искаш да кажеш, къде?

 – Там, където е Бог! Върнете му това, което му принадлежи! – каза усмивката на Вакса и после скоропостижно изчезна.

  – Където е Бог? – зачуди се Разнобрад. – Какво искаше да каже тоя немъртъв мише-ядец? В Реалността ли ни праща?

  – Не, Мирилайлай, не в Реалността – каза Васил Левски и посочи надписа под часовника, който едва се виждаше сред накацалите пеперуди. – „Там, където има справедливост, мир, състрадание и любов, там е Бог!“

  – Но ние вече сме тук – възрази магьосникът. – Сред нас има само справедливост, мир и каквото там още искаш… Заради правата пропорционалност е, но все е нещо!

  – Не, не сме тук. Тоест, тук сме, но трябва да сме там – намеси се Вергилий и махна надолу към парка с повалени дървета, където се белееха останките от Павилиона на четирите добродетели.

  – Той е прав – каза Илинда. – Съберете се, моля, по-близо един до друг!

  – Защо? – понечи да протестира Разнобрад.

  – Не ми казвай, че ти пък имаш съществофобия – каза кисело Алибей. – И много държиш на епидемичната дистанция от два метра. Илинда, без сина си и семейството му не тръгвам!

  – Ами приятно прекарване под останките на Часовника, тогава! – каза Разнобрад и скъси дистанцията си до перперуната, която вече разперваше криле.

  – Разбира се, Алибей – каза Илинда, – ще дойдат и те! Джъд, щом тръгнем, изведи далтоните! После ела при нас!

  Джъд кимна и нагласи дудката пред устните си.

  След малко силен вторичен трус събори кулата, земята на площада се разцепи и погълна фонтана „Контарини“ и знаменитото старинно стълбище, на което преди много години беше стоял Джовани Висконти при откриването на обновената фасада на Часовника.

  Скоро Джъд-Вълкан вече слизаше надолу по хълма и свиреше чудна мелодия, а над главата му като тъмен, просветващ тук-таме шлейф, се виеше рояк далтони, които послушно го следваха.

  – Ако не ви е известно, у дома, в Омагьосаната планина, Джъд веднъж усмири мечка с кавала си и я накара да танцува – каза самодоволно Разнобрад, сякаш заслугата беше негова.

  – Доста е… арт! – додаде той, след като се огледа. – Къде сме?

  – В криптата под Павилиона. Тук се намира главният механизъм на часовника – обясни Васил Левски. – Над главите ни са статуите на справедливостта, мира, състраданието и любовта. А на стените отдолу са холографските им изображения. Малко по-различни са от тези горе.

  – Виждам – каза Разнобрад. – Това ти ли си? – попита той Хайнрих, сочейки синия дракон на стената. – Доста кръвожадно изражение! И какви са тия матрьошки в корема ти?

  – Отразяват Вселенската йерархия и фракталната същност на Мирозданието. Мирилайлай, трябва да размагьосаш сферата! – каза рязко Васил. – Всичко горе се руши. Ако не побързаме, няма да има на какво да се дивиш. Всичко ще пропадне!

  – И какво ще получа в замяна?

  – Добро дело – каза Илинда. – Правата пропорционалност – направиш ли нещо добро за друг, на теб самият също ще се случи нещо добро.

  – И какво ще е то?

  – Не може да знаем, но ще бъде със същата стойност като доброто, което си направил. Сферата съдържа дъха на Тай-и. Това, което ще получиш, ще е с голяма стойност за теб.

  – Надява се сферата да отиде при него и той да командва парада. Но се съмнявам, че ще стане – прошепна Алибей на Габриел.

  – Само момент – каза високо той. – Имам въпрос: ами синът ми, снаха ми и внукът ми?

  – А, не! Искате прекалено много! – викна Разнобрад.

  – Правата пропорционалност! – напомни Илинда.

  – Добре, де! – каза намръщено магьосникът. – Фокус-мокус, Барба фокус¹ – към тавана погледни, формата си възвърни!

  Всички погледнаха нагоре. Там нямаше нищо. Алибей отклони напрегнатия си поглед от грапавата бетонна повърхност на тавана и ахна: до него стоеше Дун – възмъжал, с брадясали скули и дълга, гривеста коса, в която проблясваха редки сребристи нишки. Сюе, в цялата си прелест, облечена в бяла везана роба, сияеше до него с огнената си коса и държеше на ръце няколкомесечно момченце, увито в сатенени пелени.

  Алибей се втурна към Дун и го притисна в прегръдките си.

  – Сине! Най-после! – промълви той.

  После протегна трепереща ръка и погали косицата на детето.

  – Имам внук! Внук! Прекрасен е! Сюе, толкова се радвам, че си жива!

  – Чудо голямо! – измърмори магьосникът.

  Вергилий до тях заподсмърча и тайно изтри една динозавърска сълза. Той отдавна беше простил на Сюе разочарованието, което преживя, виждайки я на живо. Е, имаше дълги и прави крака, но какво от това? Вкусове всякакви!

  – И сега какво?

  – Сферата! – каза Илинда. – Но преди това трябва да съберем брошките.

  – Разбирам какво се опитваш да направиш, Илинда! – каза Габриел.

  – Да – отговори перперуната. – Щом перата не действат, трябва да залепим някак механизма. И да сложим Сферата на мястото на повредената част. – Както баба някога е направила. Залепила е небето² – тя погледна към Джиа.

  – Но ние нямаме всички брошки – поколеба се жената змия. – „Бялата лилия“ и „Медальонът“ са у Юйлин и Белинда. А те са в друг Свят, далече от тук.

  – Надявах се Светлината да ги призове, но това не се случва – каза Илинда. – Значи има друг начин. И мисля, че се сещам кой е.

  Тя вдигна ръце и сложи длани пред устните си като фуния.

  – Запушете си ушите! – викна Джиа. – След малко тук ще стане шумно.

  Всички вдигнаха ръце и затулиха ушите си.

  – Ко-ко-ооо!

  Викът, остър и пронизителен, се блъсна във фреските по стените и рикоширайки нагоре, удари тавана, избивайки няколко от решетките на отдушниците.

  После, сякаш пак от тавана, нещо голямо и тежко стремително изсвистя и тупна на пода пред групичката.

  – Кой ме вика и защо?³ – каза купчината бели одежди, обшити със синци и ширити и след малко оттам се изправи Джъд, стиснал все още дудката на Миколашка.

  – Не си седнал на шапката си – каза Разнобрад.

  – Защото нямам шапка – озъби се Джъд.

  – Е, няма само на мен да ми се стоварват разни неща от тавана – каза доволно Дешанг, който до този момент, необичайно за него, не беше обелил и дума.

  Юймин го сръчка и той пак се умълча.

  – За какво говорят? – притесни се Вергилий. – Къде са Юйлин и Белинда?

  – Страх те е от Персефина ли, мекотело такова? – попита язвително магьосникът. – Не се безпокой, нея отдавна вече я няма. Въпреки че на мен ми беше някак симпатична. С тези очи… – ухили се той.

  – Извинете! – каза Илинда. – Другото име на Джъд е Ко-о. Грешката е моя. Въпреки че се радвам, че си тук! – обърна се тя към младия мъж.

  – Спестихте ми едно лутане из катакомбите – каза Джъд. – Задачата е изпълнена. Далтоните са в Милано. Май на миланчани им натресохме голямата напаст.

  – Ще изчезнат, щом съединим брошките. Ако успеем!

  Илинда отново допря длани до устните си.

  Другите не чакаха вече подкана и пак си запушиха ушите.

  – Ко! Ко! – прозвуча пак пронизителният призив.

  Този път всичко стана както трябва. В средата на криптата се появиха стройна млада жена в дънки и червен пуловер и малко, чернокосо момиченце с бял кичур над челото, което се втурна към прегръдките на Джиа.

  – Ето че вече сме в пълен състав! – каза Разнобрад. – Действай!

  – Адептите на брошките трябва да застанат около саркофага – обясни Илинда. – В момента, в който Разнобрад размагьоса сферата, аз я поставям вътре, вие отваряте брошките и посипвате от праха. Трябва да бъдете с гръб един към друг. Аз ще застана в средата! „Червената роза“ – Юймин, „Сребристият пелин“ – Бруно, „Черната орхидея“ – Алибей, „Кафявата детелина“ – Дун, медальонът – Юйлин, „Бялата лилия“ – Белинда, и синьо-зелената „Сцила“… – Илинда се запъна.

  – Мирабела е адептът на „Сцилата“ – каза Габриел. – Но тя не може да дойде, трябва да пише. Какво ще правим?

  – Трябва да имаме още един адепт – замисли се Илинда. – Някой с писателски талант…

  Вергилий започна да тъпче от крак на крак и се закашля напомнящо.

  – Васил! – извика перперуната. – Разбира се! Та той е един от четиримата евангелисти и е дух на посоките. Габриел, дай му брошката! Василе, застани ето тук!

  Всички се подредиха.

  – Хайде, Разнобрад – ти си!

  Магьосникът вдигна ръце и замърмори нещо. В криптата повя леден вятър. Сферата се изтръгна от ръцете на Илинда и бавно се завъртя, като постепенно усилваше оборотите си. После внезапно спря и увисна над саркофага, на около метър над него. Вече не беше от камък, а от някакъв прозрачен материал и вътре в нея се виждаха различни картини, които непрекъснато се сменяха.

  – Сега трябва да избере адепт – прошепна Илинда.

  Разнобрад потри ръце и се примъкна по-близо до саркофага.

  Сферата сякаш се поколеба, после тръгна да обикаля в кръг, по посока на часовниковата стрелка. Спираше се над главата на всеки присъстващ, оставаше така няколко мига, сякаш го изучаваше, и после продължаваше нататък. Подмина Разнобрад и се насочи към Илинда.

  Постоя известно време над нея, като преливаше в различни цветове, а после тихо и кротко се спусна в протегнатите ù ръце.

  Перперуната въздъхна с облекчение, наведе се и постави сферата в средата на саркофага. От всички страни над нея се посипа блестящ, разноцветен прашец. Брошките се изтръгнаха от ръцете на адептите си, събраха се над сферата, сляха се в едно и образуваха тънък, светещ купол над нея.

  – Неее! – извика Разнобрад и скочи към Илинда. – Направих добро дело! Дори не само едно! Слушах тъпите ви разговори! Търпях жалките ви човешки емоции и страсти! Къде ми е отплатата? Къде ми е отплататааа?

  /Следва/

youtube.com/watch?v=933uhj79lmg

youtube.com/watch?v=cquSaLE7CF0

https://www.youtube.com/watch?v=t2NgsJrrAyM

1.“Фокус-мокус, Барба фокус!“ – от анимационното филмче за татко Барба и барбароните

2. Залепила е небето – в китайската митология богинята Нюуа залепя небето, след като чудовището Гун Гун го поврежда. За целта използва разтопени скъпоценни камъни.

3. „Кой ме вика и защо?“ – реплика на чичо Ох от „Къщичка на колела“ на Атанас Павлов