Остави ми чашата, недей, не я пипай! Ще си я допия, че и друга ще си сипя. Нека да ми вземе здравенцето тая пуста ракия, да ме умори най-сетне, да ме довърши! По-добре ракията да ме мъчи, отколкото съвестта. Че какво съм преживял само аз си знам...
Още от малък живота взе да ми сервира едни горчиви чаши и аз какво да правя – пия ги. На 12 години бях, когато тате се спомина. Бяхме ходили на нивата и вечерта се прибирахме с каруцата. Една кола се вряза в нас, каруцата се обърна, затисна тате и до там беше. Аз тогава взех да полудявам. Почнаха да ме водят по доктори невролози и психолози, да ми дават лекарства за нерви и криво-ляво ме оправиха за година време. А оня, дето утрепа тате се оказа, че бил голям човек и ми изплати сто хиляди лева кръвнина.
Като дойдох малко на себе си видях колко е трудно да си сирак. Мама работеше шивачка и така и не успявахме да свържем двата края. Аз започнах да се хващам да работя на чужди хора – на тоя ще нацепя дърва, на оня ще пренеса тухли. Даваха по някой лев хората, черпеха. Така се научих от малък да пия ракия.
Добре тогава, че се погрижи за мен един комшия чичо Генчо. Неговите синове се бяха изучили вече по София и сега не се връщаха често. Когато му идваха гости той все ме викаше да ме представи и мед му капеше от устата като говореше за мен. Като решеше да коли прасе ме викаше, та и на тоя занаят се изучих, даже наборите като тръгнеха да колят прасета ме викаха за колач, ама тая работа стана по-късно, вече бях навършил 17.
По това време вече бях започнал работа при Манол, ходех с дърварите по горите. Минали бяха вече ония времена на мизерия, които почнаха, когато тате почина. Вече и аз изкарвах пари и свързвахме с мама двата края. Ама как съм ги изкарвал тия пари само аз си знам! Едва на 17 години и по седемдесе кубика дърва на ден ми минават през ръцете! Там по горите възмъжах – брада ми поникна, рамената ми заякнаха, ръцете ми загрубяха, станаха истински мъжки ръце.
Така си живеех, мирно кротко и спокойно. Станах и на 18, можех вече да си разполагам с парите от кръвнината, ама не исках да ги пипам. Продължавах да си работя както преди.
И дойде деня, в който срещнах Цветана. Нищо и никакво детенце. Ако я беше видял тогава, щеше да се зачудиш какво толкова ми спря погледа на нея. Тя беше с мръсни стари дрешки и вързана на врата коса и чоплеше семки пред тяхната къща. Сигурно в сините й очета съм се загледал. Едни такива сини очета имаше, дето не те гледат, ами т е пронизват. Това стана, когато бях преполовил 19тата си година.
Как съм търсил начина да се запознавам с нея, няма да ти разправям, че е дълга история. Та, започнах да се правя на мъж пред нея. Тя беше още ученичка и аз всеки ден ходех да я чакам смед училище с букет рози. За всеки ден бях научил в колко часа си тръгва и сядах на една пейка да я чакам. Ама нали съм си малко кибритлия, та ако се позабавеше малко ми се вдигаха нервите и започвах да късам букета. Късам розите и псувам. Тъкмо го направя на нищо в яда си, и тя се появи. Върви към мен и се смее. Ей тоя смях започна да ми се набива в сърцето. Напуснах работа, за да мога да ходя всеки ден да се виждам с нея.
Ако се случеше да не я видя един ден и вечер сън не ме хващаше. Въртя се, мятам се, стана да се разходя, после пак легна и така до сутринта. Видех ли я, заспивах като кутренце. И сънувам, смях сънувам и сини очета, дето не те гледат, а те пронизват.
Мина се повече от половин година и се предаде най-сетне! Можех вече да я галя по косата, да я целувам... Ама то не една беля! Майка й не даваше да се виждаме. Нехранимайко съм бил, мързеливец... Ей, госпожа, ти знаеш ли аз колко пари имам? Сто бона кръвнина и тия сто бона всичките по твойта щерка ще ги похарча, да я накича в злато от главата до петите, да върви по улиците и да свети като слънце! Започна да праща пастрока й да я прибира всеки ден от училище.
Представяш ли си гледката? Седнал съм аз на пейката, пастрокът на входа, Цветана излиза, той я прегръща през рамото и я повежда към колата. Тя ме поглежда скришом и аз я гледам, като гладно куче... И само с гледането си оставам.
Половин година изкарахме така, само от далеч да се гледаме. Не ми стигаше тоя яд, ми и чичо Генчо почина. Втори баща изгубих.
По някое време на майка й и на пастрока им дойде на акъла да ходят да работят по София. И Цветана взеха, само и само да ме отделят от нея. Като разбрах аз за тая работа, драснах и аз в столицата. Багаж никакъв не взех, само с чековата книжка в джоба. А кръвнината вече беше започнала да се стопява.
Там в София беше рай за нас. Цветанините родители от сутрин до вечер бяха на работа и нямаше кой да ходи по нея да я пази. Виждахме се съвсем свободно. Аз не работех и докато Цветана беше на училище аз обикалях из града. Видех ли в някой бижутерски магазин някой хубав златен накит, купувах го, колко плюшени мечки по-високи от самата нея съм й купувал, колко букети по сто и кусур рози съм подарявал...
Видя майка й, че няма да ме отдели от нея и я върна обратно, и аз по нея. Вече нямаше кой да ми пречи да се обичаме. На следващата година Цветана завърши училище и аз веднага я взех да живее при мен. Аз не работех. Не й давах и тя да работи. Исках да бъда постоянно с нея, винаги, денонощно... Всички започнаха да се отдръпват от мен, казваха, че съм луд, но мен не ме интересуваше, нали си имах Цветана.
Случваше се тя да иде за някой друг ден при майка си в София. Тогава се поболявах от липсата й. Телефона не ми излизаше от ръцете, имах нуждата да я чувам постоянно.
Постепенно кръвнината се стопи. Бяхме останали без лев, но аз не се наемах да си намеря работа, защото това щеше да означава по цял ден да не виждам Цветана. Започнах да взимам заеми. От този хилядарка, от друг пет... Започнах да трупам дългове, но въпреки това продължавах да кипря моята принцеса със златни накити и тоалети.
И неочаквано дойде деня, в който целият ми свят се преобърна. Цветана беше отишла на гости при майка си. Като си дойде беше се разболяла. Не ми харесваше такава, омърлушена и болна. Обичах я свежа и жизнена. Тя ми заговори и ми каза думите, които си мислех, че са най-тежките на тоя свят, но се лъжех. Каза ми, че не може да бъде повече с мен, каза че я е страх, че не ме обича, че съм луд. Сърцето ми се сви и не можех дума да кажа. Това явно не стигаше, та тя и друго ми призна. Като била на гости на майка си... била направила аборт. Чакала наше дете, но го махнала.
Причерня ми пред очите. Какво направих не помня, ама като се осъзнах Цветана лежеше окървавена и безжизнена в ръцете ми. Какви мисли ми минаха през главата тогава не е за разправяне.
Увих тялото на моята принцеса в едно одеало и по тъмно го изнесох от вкъщи. Занесох я в една гора, в която някога беряхме дърва. Там има една чешма, та зад чешмата изкопах дълбока дупка и я зарових. Цялата тая работа стана по есенно време, та отгоре накапаха листа и на другия ден вече не си личеше къде е копано.
Мина се ден-два, разбра се, че Цветана е изчезнала и се започнаха разследвания. Сума полицаи се изредиха да ме разпитват, на всички казвах, че не се е прибрала от София. Минаха два-три-четири месеца и така и не разкриха, че е имало убийство. Обявиха Цветана за безследно изчезнала и се приключи със случая.
От тогава всеки ден ходя там зад чешмата да й занеса една роза. Оставям й я и се разплаквам, като малко дете! Ще кажеш, че съм страхливец, щом не съм си признал. Да, страхливец съм, страх ме е, че като ида в затвора моята принцеса ще остане без рози. Та за това си мълча. Вече трийсе и четири години минаха от тогава, а аз ден не съм пропуснал, лете в жегите катеря баири, зиме газя в преспите. И все сам си седя, не се ожених и друго дете, освен това, дето Цветана го уби някога не съм имал.
Та разбра ли сега защо пия всяка вечер, не е заради дълговете, дето още не мога да ги изплатя, ми е заради съвестта! Налей още една чашка и си върви по живо по здраво, да ме оставиш с мойта съвест. Пък дано като заспя да не сънувам пак смях и едни сини очета, дето не те гледат, а те пронизват.
© Нона Todos los derechos reservados