Цветът на мълчанието...
Събираха се почти всяка вечер. Кръчмето беше непретенциозно мебелирано, с тънки цени и нешумна музика, нормално задимено и с годините се превърна в техен втори дом...
Бяха все недооценени и недоучили художници, които запълваха дните си със случайно попаднала им работа, покрай която всеки от тях в свободното си време рисуваше шедьовъра на живота си...
Имаха зад гърбовете си по някоя изложба, по някой едва кретащ брак, по някоя кратка или по-продължителна връзка...
Свързваше ги общото минало от Художествената гимназия и, разбира се, любовта към изкуството... Всички до един твърдяха, че не са успели в живота, защото са останали в България, а са останали именно защото трудностите ги привличат...
Имаха си постоянна маса, на която системно отсядаха - кога в пълен, кога в не толкова пълен състав... Знаеха си репертоара наизуст като в пиеса със заучени до втръсване неизменни реплики, шегуваха се един с друг или се караха, но им беше хубаво, че са заедно като семейството, което не искаха или не успяваха да създадат или запазят...
Събираха се след 19 часа, поръчваха си и говореха, говореха... Отначало винаги на висок стил за най-новите тенденции в изобразителното изкуство, за открити изложби на този или онзи; за собствените си идеи и трудното им реализиране. За цените на боите и наемите в изложбените зали... Подхвърляха си идеи за временна заетост като бояджии по строежите, като храмови реставратори или информация за свободни места за учители по рисуване...
Говореха основно Цането, Савата и Жоро, а Лъчо почти винаги мълчеше и с присвити очи ги оцветяваше наум... Откакто се събираха, винаги ги виждаше като смес от жълто, червено и синьо, които преливаха, променяха си интензитета, разменяха си местата и приличаха ту на пухкави облачета, ту на пресечени щрихи или графични синусоиди...
После, когато поизтъркваха темата, думата вземаше Цането и правеше сравнителен анализ на светлосенките в тоталитарното общество и агресивния капитализъм... Разнищваше правителството министър по министър, Народното събрание депутат по депутат, цените на дребно и едро, просяците по улиците и бездомните кучета... Само за две-три бири време основно ремонтираше държавното управление и изграждаше стройна система за измъкване от кризата, която да накара и американците да ни завиждат... Буйната му посивяла вече грива се мяташе съобразно настроението му от лявото в дясното пространство над шията му, а очите му, жълти като на разгонен котарак, святкаха агресивно и пускаха нетърпящи възражение погледи към събеседниците...
Савата и Жоро му подаваха реплики, припомняха общоизвестни политически гафове, тупаха с юмруци по масата и се смееха окуражително...
Лъчо присвиваше очи и наблюдаваше как Цането се обвива в кехлибарени отблясъци, които подскачат около и над него като пламъчета на свещ, полюшват се, избледняват и пак припламват...
После разговорът се извърташе на спортна вълна и на преден план излизаше Савата, който някога беше тренирал футбол в младежкия отбор на „Славия” и беше безспорен капацитет по спортните въпроси... С моравочервен нос и издути бузи над дългата черна брада приличаше на воевода от рисунките в учебника по история... С увеличаване броя на изпитите чаши той безкомпромисно уволняваше и назначаваше треньори, режеше заплатите на футболистите и пращаше съдиите в концлагер...
Цането, като заклет левскар, използваше случая да клъвне Жоро в рамките на вечната война между привържениците на Левски и ЦСКА и дори понякога се хващаха гуша за гуша от пристрастност...
Лъчо ловеше с присвити очи червено-сините светкавици, които се извиваха над масата, пръскаха искри като скъсани далекопроводи, люлееха се, но запазваха чисти контурите си като в детска книжка за оцветяване...
Когато синьото като дим от цигара обвиеше доминантно главите на тримата, знаеше, че е дошло време да се разделят... Жоро с виновен вид и преплетен език започваше живо да се интересува от часа, да ровичка по джобовете си, да поприглажда ту олисялото си теме, ту поизмачканите си дрехи и да се оплаква от половинката си. Сините му очи от смешни стъклени копчета се превръщаха в микроскопични ултрамаринни езерца, готови да се излеят при най-малкия жест на съчувствие...
- Представяш ли си, брат – хълцаше развълнувано той – Вчера, тая мойта чума ми претърси джобовете и ми взе всички авоари… Хлц, хлц... И не ме пуска да спя в спалнята... Държи се с мен като с престъпник. И посяга бе, посяга, нейната верица... Хлц... Хлц... К`вото докопа, в оръжие го превръща... Хлц...
- Ох, и аз си имам от два месеца една змия в гарсониерата - включва се тихо и съзаклятнически Савата... Когато е развълнуван, той започва да сплита на плитка брадата си, да плюе в пазвата си и да се кълне, че ще се обръсне, ако отново попадне в капана на някоя фуста.
- То да е жена като жена, пък то кльощава като скумрия, гърдите и по-малки от моите... Ако Рубенс случайно възкръсне, не само няма да иска да я рисува, ами ще скочи обратно в гроба от ужас... Само аз, кьорав тъпак със тъпак, не стига, че я поканих за модел, ами взех, че си я прибрах у дома да ми убива на апетита.
- Момчета, ний сме едни тотално непризнати гении... – обобщава с въздишка Цането.- Най ми е болно, когато и в къщи не ме признават ни кат` творец, ни кат` мъж… Мойта последна спирка заяви, че ако пак се прибера финансово необезпечен, ще ме зареже и ще ми остави децата да ги храня с нарисувани кюфтета... Хем не разбира ни от изкуство, ни от икономика, хем на важна се прави… Ха, върви, че рисувай в такваз обстановка...
- Лъчо, стига си се хилил, ами я кажи твойта как те посреща? Посяга ли ти, а? - полюбопитства Савата.
- А, тя не е такава... Лили ме разбира. Никога не ми възразява. И ми пази тишина, докато рисувам... - усмихва се разнежено Лъчо.
- Да знаеш, брат - потупва го по рамото Савата – много се гордея с теб. И как така успя да я моделираш, без да ти издере очите?
- Нали съм художник, с творчески подход - нежно галене с четката...
- А стига бе, ша си хабя четката зарад` някакъв си вмирисан натюрмортус - изруга Савата, решително разплете брадата си, скочи и изрева:
- Келнер! Плаща!
Цветовете им бяха вече кротки и значително по-бледи... Размиваха се... С клатушкане се разделиха на входа на кръчмата и всеки пое натам, където очакванията разочароваха и чакащи, и пристигащи...
Лъчо слезе от таксито, спъна се по стълбищната площадка няколко пъти, докато повика асансьора, после с труд уцели ключалката и влезе в антрето...
- Лили, прибрах се... Да знаеш... Не съм гладен... С момчетата хапнахме и пийнахме малко... Ти заспа ли вече?
Влезе в спалнята и светна лампата... Лили го гледаше с нежната си прощаваща и леко разтревожена усмивка... Приближи се и я погали... После изруга и отскочи назад с мърморене...
- Ама, че съм и аз, забравих, че вчера ти смених цвета на косата... - взе една салфетка и избърса боята по ръката си... - Утре ще поправя всичко... - пльосна се на леглото и захърка...
- И знаеш ли - вече заспивайки промълви – Утре ще ти нарисувам нова рокля... Милото ми момиче, ти заслужаваш... Лека нощ...
От картината над главата му се усмихваше красива червенокоса жена със зелени очи и зелена рокля...
Неговият цвят беше зеленият... Цветът на тишината и спокойствието, цветът на мълчаливото съзерцание и на премълчаните тайни...
© Дочка Василева Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
-
Невероятно!!!!! Аз съм... тихо!
-
жената в картината...
Доче мила, невероятна си...с обич. -
Доче, четох с вълнение, нелогната (допълвам това за онези, които се чудят как за 1 мин. се пишат много отзиви
- този разказ ще остане в съзнанието ми за цял живот! Голяма си!!! -
Майсторско.........
-
Сякаш си била и в нашто кафене в Старият Добрич. Чудесен разказ, умело повествуване. Благодаря ти от сърце и честит празник!
-
!!!
-
"... зеленият... цветът на тишината и спокойствието, цветът на мълчаливото съзерцание и на премълчаните тайни..."
Любимият ми! Благодаря! -
"Неговият цвят беше зеленият... Цветът на тишината и спокойствието, цветът на мълчаливото съзерцание и на премълчаните тайни..."
Най-добрият цвят...
Майстор си на посланията, Доче! -
цветът на мълчанието... Прекрасен цвят!
Ще взема и аз да си нарисувам един мъж- добър и мълкчалив
Моят цвят на мълчанието.. ей сега ще го измисля...
-
Благодаря, че поспряхте при мен.Бъдете здрави!
-
Не само прочетох, но и си представих всичко! Майстор си, Доче!
-
Потънах в размиващите се,през погледа на Лъчо, цветове и през цялото време си играех с тях...естествено благодарение на удивителното описание...страхотно е...
-
Много!
-
Прочетох с удоволствие!
-
Благодаря!
-
Беше невероятно удоволствие!!! Благодаря!!!
-
Оцветената илюзия, или сивотата на реалността? Бягството в измисления от твореца свят, или оставането му в прозаичната действителност? Кой от двата пътя е верният, и кой лудият? А лудост ли е това бягство? Не е ли именно тази лудост това, което различава творците от обикновените хора?... Въпроси, въпроси...
Майсторски написан разказ, който ме накара да се замисля. Благодаря за удоволствието! -
Прочетох с интерес. Винаги съм обичала да надничам в тези събирания по мъжки, но пречупени през женска гледна точка звучат още по-пикантно. Харесах както идеята ти, така и начина, по който си я осъществила. Стилът ти е чудесен. Поздрави, В.
-
Ха, нещо идейно и различно! Поздрави...
-
благодаря!
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
