С жена ми дълги години не можехме да имаме деца. Какво ли не опитвахме, къде ли не ходихме. Не зная как се наричаше точно, но всеки път, малко след забременяването, организмът на жената отказваше да задържи плода. Почти се бяхме отчаяли. Но по едно време си казахме.
„Майната му! Насила няма да го мъчим. Ако стане, стане. Ако ли не, ще си вземем и осиновим.”
Животът ни продължи в обичайното си русло. Работа, домашните задължения, кратките почивки по различни градове.
По време на една от почивките се запознахме с едно семейство. Приятни млади хора. Неизчерпаемо чувство за хумор. Паснахме си като „дупе и гащи”, както се казва. След първия изкаран заедно уикенд се уговорихме занапред да бъдем заедно. И започнахме постоянните си събирания с Лили и Румен. Казват, сродните души се намирали. И ние се намерихме. На една от срещите ни те доведоха и дъщеря си Мария. Сладко момиченце на четири годинки. Копие на майка си. Бърборанка. Не се спря да ни весели цяла вечер. Жена ми я гледаше с искрящи от радост очи, но по едно време не издържа. Разплака се и излезе. Излязох след нея.
- Ваня, не плачи, мила! Един ден и ние ще си родим...
- Ще ми мине. Но като гледах това сладко ангелче и се натъжих. Хайде, иди при хората. Неудобно е. А аз ще дойда след малко.
Влязох вътре. Лили и Румен седяха притеснени.
- Чичо Боре, защо плаче леля Ваня?
- Главата я заболя, миличко. Сега ще дойде.
Ваня се прибра при нас, но настроението беше спаднало. По-късно вечерта, когато Мишлето (така наричаха Мария родителите й) заспа, ние разказахме всичко на Лили и Румен.
Настъпи зимата и срещите ни пооредяха. Тази година беше сурова, а градовете ни бяха далеч един от друг. Не си струваше да бием често толкова път за една вечер. Но се уговорихме да изкараме Нова година заедно. Резервирахме един хотел в планински град.
Дойде и този ден. Очакван с нетърпение след известно прекъсване на срещите.
Вечерта вървеше чудесно. Разменихме си подаръци. Бяхме взели подаръци и за Мария. Когато наближи дванайсет, Лили и Румен ни погледнаха загадъчно и казаха:
- Приятели! Искаме да ви направим един специален подарък. Малко е нестандартен, но вие значите много за нас. Дълго го обмисляхме и решението ни е взето. Искаме да ни чуете и преди да ни отговорите, да помислите добре.
Озадачени, ние кимнахме с глави мълчешком.
- С Лили решихме да ви предложим тя да износи и роди вашето дете. За нас няма да има по-голяма радост от това да ви видим щастливи. Вярваме, че ще се съгласите. Вие сте всичко за нас и ние сме готови от сърце на тази стъпка.
- Вие... вие... – Ваня се разплака. – Вие ми правите, току-що, най-големия подарък в живота.
- Ваня, Боре... приятели... ние ви чувстваме като близки хора и това е причина да вземем това решение.
Следващите месеци минаха в изследвания. Дойде и очакваният момент. Събрахме се в клиниката, където щеше да се извърши оплождането.
Лили влезе, а ние отвън очаквахме с нетърпение.
.....
Бременността на Лили протичаше нормално. Понеже не можеше да пътува, ние правехме по-дълги преходи и им гостувахме. Запознахме се с родителите им, сестра й и приятеля й. Бяха наясно със ситуацията и гледаха много положително на всичко.
Когато наближи моментът Лили да роди, ние си взехме отпуските и се преместихме да живеем в техния град. Ваня непрекъснато искаше да е до Лили. Помагаше й за всичко, грижеше се за Мимето.
Бяхме излязли да пазаруваме, когато ни се обади сестрата на Лили.
- Боре, Румен откара Лили да ражда.
- Идваме си.
Връщайки се в къщи, заварихме отпред полицейска кола. Нещо ме жегна. Бай Милен, на Лили баща й, блед като платно, стоеше с двамата полицаи и плачеше.
- Какво е станало?
- Лили, Румен...
- Какво те?...
- На отиване към болницата ги е ударил камион, който не е спрял на знак „STOP”. И двамата на място...
-Неее... не може да се случи... не искааам... – изпищя Ваня и припадна.
Аз стоях като онемял. В този момент бях изгубил представа за всичко около мен.
.....
Няколко дни след погребението, седейки с бай Милен и жена му, аз казах:
- Искаме да осиновим Мимето. Ще се грижим за нея, както се грижеха Лили и Румен. Тя ще си остане вашата внучка. А ние ще бъдем вашите деца.
- Добре, сине. Ти направи каквото трябва. То, детето, трябва да има родители...
.....
Всеки път, когато ходиме на гости при дядото и бабата, се отбиваме и на гробищата. Поставяме свежи цветя, а Мимето казва:
М - Мамо, татко, много ми липсвате... Винаги ще ми липсвате... Обичам ви!
© Христо Костов Todos los derechos reservados