С жена ми дълги години не можехме да имаме деца. Какво ли не опитвахме, къде ли не ходихме. Не зная как се наричаше точно, но всеки път, малко след забременяването, организмът на жената отказваше да задържи плода. Почти се бяхме отчаяли. Но по едно време си казахме.
„Майната му! Насила няма да го мъчим. Ако стане, стане. Ако ли не, ще си вземем и осиновим.”
Животът ни продължи в обичайното си русло. Работа, домашните задължения, кратките почивки по различни градове.
По време на една от почивките се запознахме с едно семейство. Приятни млади хора. Неизчерпаемо чувство за хумор. Паснахме си като „дупе и гащи”, както се казва. След първия изкаран заедно уикенд се уговорихме занапред да бъдем заедно. И започнахме постоянните си събирания с Лили и Румен. Казват, сродните души се намирали. И ние се намерихме. На една от срещите ни те доведоха и дъщеря си Мария. Сладко момиченце на четири годинки. Копие на майка си. Бърборанка. Не се спря да ни весели цяла вечер. Жена ми я гледаше с искрящи о ...