Един земеделец усърдно сеел жито, но земята, която обработвал, не била плодородна. Той едва се изхранвал и в душата му се трупала горест, като си помислял, че с тази оскъдна прехрана не би могъл да изхранва семейство.

     Един ден самотата му натежала толкова, че решил да се оплаче на Господ, тъй като хората, обсебени от завист, не можели с нищо да му помогнат. Затворил се в бедния си дом и скръстил молитвено ръце.

     - Господи, - започнал той своята молитва – земята ми е бедна, сея жито, но не се ражда достатъчно. Какво да направя...

     Молил се искрено човекът и Бог го удостоил с отговор:

     - Да сееш!

     Човекът помислил, че Бог му казва да сее повече и тъй като житото за посев не достигало, той започнал да сее с по-широк замах, та семето да стига по-далече. Но прибраното жито пак не достигало, а трудът се увеличил.

      Един ден, капнал от преумора, човекът спрял на една височина – по-близо до небето, и извикал:

     - Господи, сея житото по-нашироко, но пак не се ражда достатъчно! Какво да направя?

     Господ му отвърнал:

     - Да сееш!

     Учудил се човекът, гняв започнал да клокочи в гърдите му, защото не разбирал божията повеля, но се подчинил. Натискал ралото до сетни сили, та дано житото намери по-добра почва.

     Но житото си оставало недостатъчно. Рухнал в браздата човекът и се затресъл в ридание.

     От смръщеното небе рукнал дъжд и измил потта и охладил гнева на човека. Вдигнал той свъсен поглед и чул отново:

     - Да сееш!

     Слънчев лъч го погледнал насмешливо в очите, човекът се изправил гордо и мълчаливо и се прибрал с отмерени крачки, без да бърза и без да се обърне повече.

     Отчаян, че не може нищо да промени, човекът взел тежко решение. Щом няма смисъл, нямало да сее повече!

     Успокоен от взетото решение, човекът заспал и спал дълбоко и дълго. Когато се събудил, усетил главата си празна. Отначало не могъл да си спомни нищо, но когато скоро усетил глад, преживените мъки по прехраната изплували една след друга в съзнанието му. Гневът отново се надигнал в гърдите му и смръщил веждите му. Гладът му се сторил ненаситен звяр, който го поглъщал залък след залък.

     Като нямал повече Бог, на когото да се помоли и като нямал приятел, с когото да сподели, човекът решил да нахрани глада веднъж завинаги. Събрал всичкото си жито, решен да го свари, да го изяде и да умре.

     Излязъл навън да събере дърва за огъня, но не могъл да направи и крачка. Гъст бурен от всякакъв вид бил избуял там, където с толкова труд и упорство човекът сеел жито година след година. В ушите му отекнали пак неизменните Божии думи: “Да сееш!”

     И човекът разбрал, че всяко хвърлено от него зрънце се е борело със семената на бурените за своя живот. Учудил се човекът на жизнената сила на малкото семе и почувствал в него мечтания приятел и брат.

      Разбрал мъдростта на Бога, той се върнал в стаята си, взел сечивата си и излязъл да оплеви нивата си, за да може отново да засее пшеница.