Ръцете ù са месести, а лактите - заоблени като самуни. Ловко чевердисва огромния къс тесто. Подхвърля го нагоре, той пада върху ламаринения плот. „Пляс” изохква от болка, а тя като че ли иска да стрие и костите му - грабва го отново. Мачка, усуква, върти, закръгля, после разточва и разстила върху плота, докато стане тънък като вестник. След което го сграбчва от единия край и го сгъва на две, още на две и още на две, докато се превърне в тумбест квадрат и накрая отново в топка. Забиват се алчно пухкавите ù пръсти с до кръв изрязани нокти в снагата му, проникват надълбоко, смазват зърнената му същност, стриват я на пихтия, отнемат му всякакво достойнство.

          Когато се умори, отмята с опакото на ръката си залепнал кичур от челото, оглежда творбата си, окръгля я за последно, потупва я по лъсналата задница и я оставя да престои преди изпичането. Доволна е, лицето ù сияе. Огромните ù гърди развълнувано повдигат бялата престилка, а там, където би трябвало да се скрива цепката им, липсва копче и гледката продължава към стегнатия ù месест корем. Мога да си представя гладката матовост на кожата му, хлътналия пъп, стръмната пътечка настръхнали косъмчета, водещи до ярко очертания пубис, междубедрието по-надолу.

          Това правя от известно време. Редя се по няколко пъти на опашка и я наблюдавам през малкото прозорче на пекарната. Когато се размърморят зад мен, или отстъпвам реда си, или пристъпвам към гишето, купувам от начумерената, с прежълтяло лице на покойник и кисела язваджийска физиономия продавачка половинка хляб и тичам навън да го раздам на хлапетата. След което отново се залепям за стъклото. Не знам как ще свърши това мое желание да съблека камион. Не знам наистина.

Пекарката:

          Тоя, дето е лепнал опулена физиономия на стъклото, досущ прилича на моя бившия. Мъкне ми се всеки ден и ме зяпа… Иде ми да го стисна за гушата и да го издърпам през отвора. Да го метна на масата и да го заудрям. Да го блъскам и джаскам, да си навра ръката в гърлото му, да го хвана за джигера и да го изкарам през устата му. После да се кача върху му и да скачам, да скачам, докато го сплескам като кора за баница. Като ваденка да се разпацърка под мен, дъх да не  му оставя, кожата му на тъпан да направя, а червата му вън, на кучетата да дам… Така ще го подредя, все едно двайсеттонен камион го е сгазил.

Продавачката:

         Тоя, с мустака, днес се реди за шести път. Вчера осем, а оня ден цели десет. Върти-сучи, не смее да ме погледне в очите, все се прави, че на другата страна гледа, уж към пекарната, ама знам, че заради мен се мъкне. И все по половин хляб купува. Тича и го раздава на децата и скитниците и пак се реди на опашка. Ама че ахмак. Бе вземи едно цвете, айде, може и без цвете да минем, ама шоколад много обичам. Купи един-два шоколада, намери кураж малко и като ти дойде реда, не ми казвай: „Половин хляб”, и не зяпай в краката си, а ме покани: „Да излезем да пийнем нещо” Три месеца вече го гледам как се кани, от нерви язва хванах, а на тоя акълът му не идва. Ей го на и сега – седи и се пули през джама на пекарната като блъснат от камион – като че ли там, освен Дебелата Мара, има какво да се гледа. Ахмак бе, ахмак!

Кучето пред хлебарницата:

          Аааа! Така няма да се разберем! От утре освен хляб, вземи та раздай и по някоя и друга македонска наденица. Че хептен на овца заприличах.

Хлапетата:

       Тоя яко е изтрещял! Да бе донесъл некоя саска, кво ни раздава хляб като на пионерски лагер. Ай да му метнем един бой, да му гепим часовника и телефона. Все ще изкараме некоя кинта…

Бездомниците:

          Ей! Нема се пререждаш, мамка ти! Днес втори път вече се редиш, а аз още не съм закусвал. Айде, да не взема да въведа купони като през деветдесетте.

Р. Романов