4 feb 2012, 14:19
Да я създам отново
5 мин за четене
Виж какво ще ти кажа: знам, че не съм мъдрец.
Малко изводи съм си направил, малко поуки съм си взел от тоя живот, защото бързах да го живея.
Едно нещо обаче разбрах със сигурност, и то чак сега, когато съм на петдесет и осем.
Че две години споделена любов си струват всичко изживяно. И преди, и след нея. И че въпреки живота, който водех, и въпреки това, че я изгубих, съм бил благословен, защото съм изпитал това.
Рисуването винаги е било всичко за мен. Започнал съм да рисувам още преди да се науча да пиша.
Завърших Академията, ама не питай как я завърших! Твърде тесни ми бяха рамките, твърде елементарно ми беше всичко, което преподаваха. Признавам, конфликтна личност съм. На няколко пъти за малко да ме изключат, но не успяха да пренебрегнат таланта ми. Излизах извън всякакви общоприети норми. И на поведение, и на рисуване. Не се съобразявах с никой и нищо.
И в личния ми живот беше същото. Два брака имах, преди да я срещна. И три деца. Бях лош съпруг и още по-лош баща. Не за друго - просто не присъствах кой знае колко в живота им. И те в моя.
Винаги съм бил като магнит за жените - имах купища любовници. Бях известен, млад, неуправляем - все качества, които привличат жените. Мислех, че още в зората на жизнения си път имам всичко, което човек може да си пожелае.
И тогава я срещнах, преди две години. Беше дошла на моя изложба, искаше да ме поздрави.
Знаеш ли кое беше първото, което си помислих, когато се приближи. Невинност. Беше истинско олицетворение на невинността и чистотата. Когато ме заговори, цялата пламна от смущение, а когато ú подадох ръка да приема поздравленията ú, тя я целуна. После хукна, а аз стоях като препариран и цяла вечер не можах да дойда на себе си.
Не ме разбирай погрешно. Не беше заради очевидното ú преклонение пред таланта ми. Отдавна бях свикнал с това, славата не ме блазнеше, не за друго, просто вече я имах, за мен не беше нещо ново обожанието на почитателките ми.
Но нейното излъчване, тази невинност... Беше много млада, по-късно разбрах, че е едва на двайсет и три.
Точно за това не направих никакъв опит да я открия. Може да бях арогантен грубиянин и особняк, но си давах сметка, че да посегна на тази невинност, би било равнозначно на престъпление.
Тя дойде сама. Едва бяха минали няколко дни от срещата ни в галерията. Каза, че ме обожава от години. От години? Та тя беше почти дете, за бога!
Докато стоеше срещу мен, така... чиста и безпомощна, почти разплакана от силата на емоциите си, и не спираше да говори, толкова силно я пожелах, че ми прилоша. Вълна от ярост се надигна в мен, ярост срещу мен самия, толкова мощна и всеобхватна, че заглуши дори безумното ми желание да я имам веднага, тук и сега.
Разкрещях ú се, нагрубих я, можех да я убия. Бях откачил напълно. Тя изтича навън разплакана.
И оттогава започна кризата в живота ми.
Почти не излизах от ателието, рисувах часове наред, без да спирам, после късах всичко, абсолютно неудовлетворен от резултата. За пръв път ми се случваше.
Не исках да виждам никого. И себе си едва понасях. Бях започнал да пия повече, но губех връзка с действителността не само заради това. Някъде по това време жена ми се изнесе от къщи с детето. Не разбрах точно кога, защото така или иначе почти не се виждахме.
И една сутрин, помня тази сутрин, просто си дадох сметка, че трябва да я видя. Не мислех за любов, просто трябваше да оцелея.
Не беше трудно да я открия и когато отидох в дома ú, разбрах, че е на легло. Тъкмо се чудех дали е редно да я притеснявам, когато ми казаха, че ме видяла и иска да отида при нея.
Ти нали си виждал онази моя картина "Бялата орхидея"?
Започнах я същия ден. Защото това беше тя.
После започнахме да се виждаме всеки ден. Разбрах, че е с вродено заболяване на сърцето и е цяло чудо, че е още жива.
Какво да ти кажа... Обожавах начина, по който... правеше всичко. Обожавах начина, по който ме обичаше. Обожавах я и когато не правеше нищо, просто стоеше замислена и мълчеше.
Формалностите по развода уредих светкавично и безпроблемно и много скоро след това се оженихме.
Знаех, че няма да сме заедно още дълго. Сигурно затова изживявах всяка близост с нея така, сякаш беше вечна. Времето спираше за нас. А може би това се случва, когато има пълна хармония между двама души. Не знам, не бях изпитвал това никога преди.
Малко преди да почине, се опита да ми говори за това. Мисля, че искаше да ме подготви. Но аз така и не можах да го приема...
Както и да е, след като тя си отиде, престанах да съществувам за известно време. Изключих напълно. Това беше втората голяма криза в моя живот, но в тоя случай можеше да е фатално.
Не само че не пипвах четка. Почти не ставах от леглото. Не пиех, както първия път, но нямах и нужда от това, за да не съм на себе си. Не се хранех. Жената, която се грижеше за почистването и ми беше като сестра, толкова години беше до мен, правеше и невъзможното, за да ме накара да хапна нещо.
Мисля, че исках да умра, без да го обмислям специално. Нещо в мен го искаше.
И тогава, една нощ, тя дойде и седна до мен. Каза ми, че иска да я нарисувам - такава, каквато я виждам сега.
"Помниш ли пътеката към нашата гора, в която се разхождахме? Помниш ли реката и мостчето? Това са най-красивите ни спомени! Нарисувай ги!"
Рисувах часове, до пълно изтощение, нахвърлях се на донесената храна и започвах отново.
Вечер тя идваше при мен. И всяка вечер тръгвахме по нашата пътека в картината... стигахме до мостчето. Тя държеше ръката ми и беше истинска, кълна се, жива и топла.
После трябваше да се връщам, за да продължа да рисувам. И всяка сутрин започвах отново.
Мислиш, че исках да създам шедьовър ли? Поредния? Най- добрия?
Не! Исках да я създам отново.
И сега знам какво трябва да направя. Когато завърша картината, ще тръгнем двамата по нашата пътека, после ще минем по моста над реката и ще влезем в нашата гора. И аз ще остана с нея завинаги.
Малко изводи съм си направил, малко поуки съм си взел от тоя живот, защото бързах да го живея.
Едно нещо обаче разбрах със сигурност, и то чак сега, когато съм на петдесет и осем.
Че две години споделена любов си струват всичко изживяно. И преди, и след нея. И че въпреки живота, който водех, и въпреки това, че я изгубих, съм бил благословен, защото съм изпитал това.
Рисуването винаги е било всичко за мен. Започнал съм да рисувам още преди да се науча да пиша.
Завърших Академията, ама не питай как я завърших! Твърде тесни ми бяха рамките, твърде елементарно ми беше всичко, което преподаваха. Признавам, конфликтна личност съм. На няколко пъти за малко да ме изключат, но не успяха да пренебрегнат таланта ми. Излизах извън всякакви общоприети норми. И на поведение, и на рисуване. Не се съобразявах с никой и нищо.
И в личния ми живот беше същото. Два брака имах, преди да я срещна. И три деца. Бях лош съпруг и още по-лош баща. Не за друго - просто не присъствах кой знае колко в живота им. И те в моя.
Винаги съм бил като магнит за жените - имах купища любовници. Бях известен, млад, неуправляем - все качества, които привличат жените. Мислех, че още в зората на жизнения си път имам всичко, което човек може да си пожелае.
И тогава я срещнах, преди две години. Беше дошла на моя изложба, искаше да ме поздрави.
Знаеш ли кое беше първото, което си помислих, когато се приближи. Невинност. Беше истинско олицетворение на невинността и чистотата. Когато ме заговори, цялата пламна от смущение, а когато ú подадох ръка да приема поздравленията ú, тя я целуна. После хукна, а аз стоях като препариран и цяла вечер не можах да дойда на себе си.
Не ме разбирай погрешно. Не беше заради очевидното ú преклонение пред таланта ми. Отдавна бях свикнал с това, славата не ме блазнеше, не за друго, просто вече я имах, за мен не беше нещо ново обожанието на почитателките ми.
Но нейното излъчване, тази невинност... Беше много млада, по-късно разбрах, че е едва на двайсет и три.
Точно за това не направих никакъв опит да я открия. Може да бях арогантен грубиянин и особняк, но си давах сметка, че да посегна на тази невинност, би било равнозначно на престъпление.
Тя дойде сама. Едва бяха минали няколко дни от срещата ни в галерията. Каза, че ме обожава от години. От години? Та тя беше почти дете, за бога!
Докато стоеше срещу мен, така... чиста и безпомощна, почти разплакана от силата на емоциите си, и не спираше да говори, толкова силно я пожелах, че ми прилоша. Вълна от ярост се надигна в мен, ярост срещу мен самия, толкова мощна и всеобхватна, че заглуши дори безумното ми желание да я имам веднага, тук и сега.
Разкрещях ú се, нагрубих я, можех да я убия. Бях откачил напълно. Тя изтича навън разплакана.
И оттогава започна кризата в живота ми.
Почти не излизах от ателието, рисувах часове наред, без да спирам, после късах всичко, абсолютно неудовлетворен от резултата. За пръв път ми се случваше.
Не исках да виждам никого. И себе си едва понасях. Бях започнал да пия повече, но губех връзка с действителността не само заради това. Някъде по това време жена ми се изнесе от къщи с детето. Не разбрах точно кога, защото така или иначе почти не се виждахме.
И една сутрин, помня тази сутрин, просто си дадох сметка, че трябва да я видя. Не мислех за любов, просто трябваше да оцелея.
Не беше трудно да я открия и когато отидох в дома ú, разбрах, че е на легло. Тъкмо се чудех дали е редно да я притеснявам, когато ми казаха, че ме видяла и иска да отида при нея.
Ти нали си виждал онази моя картина "Бялата орхидея"?
Започнах я същия ден. Защото това беше тя.
После започнахме да се виждаме всеки ден. Разбрах, че е с вродено заболяване на сърцето и е цяло чудо, че е още жива.
Какво да ти кажа... Обожавах начина, по който... правеше всичко. Обожавах начина, по който ме обичаше. Обожавах я и когато не правеше нищо, просто стоеше замислена и мълчеше.
Формалностите по развода уредих светкавично и безпроблемно и много скоро след това се оженихме.
Знаех, че няма да сме заедно още дълго. Сигурно затова изживявах всяка близост с нея така, сякаш беше вечна. Времето спираше за нас. А може би това се случва, когато има пълна хармония между двама души. Не знам, не бях изпитвал това никога преди.
Малко преди да почине, се опита да ми говори за това. Мисля, че искаше да ме подготви. Но аз така и не можах да го приема...
Както и да е, след като тя си отиде, престанах да съществувам за известно време. Изключих напълно. Това беше втората голяма криза в моя живот, но в тоя случай можеше да е фатално.
Не само че не пипвах четка. Почти не ставах от леглото. Не пиех, както първия път, но нямах и нужда от това, за да не съм на себе си. Не се хранех. Жената, която се грижеше за почистването и ми беше като сестра, толкова години беше до мен, правеше и невъзможното, за да ме накара да хапна нещо.
Мисля, че исках да умра, без да го обмислям специално. Нещо в мен го искаше.
И тогава, една нощ, тя дойде и седна до мен. Каза ми, че иска да я нарисувам - такава, каквато я виждам сега.
"Помниш ли пътеката към нашата гора, в която се разхождахме? Помниш ли реката и мостчето? Това са най-красивите ни спомени! Нарисувай ги!"
Рисувах часове, до пълно изтощение, нахвърлях се на донесената храна и започвах отново.
Вечер тя идваше при мен. И всяка вечер тръгвахме по нашата пътека в картината... стигахме до мостчето. Тя държеше ръката ми и беше истинска, кълна се, жива и топла.
После трябваше да се връщам, за да продължа да рисувам. И всяка сутрин започвах отново.
Мислиш, че исках да създам шедьовър ли? Поредния? Най- добрия?
Не! Исках да я създам отново.
И сега знам какво трябва да направя. Когато завърша картината, ще тръгнем двамата по нашата пътека, после ще минем по моста над реката и ще влезем в нашата гора. И аз ще остана с нея завинаги.
© Христина Мачикян Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
-
Поздравления!
-
!!!
-
Струват си, Христина - напълно съм съгласен!
Впечатляваща история си написала - поздравления!
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
