Той седеше сам и се мъчеше да разбере... Дали себе си или околните - и той незнаеше. Стоеше и мислеше за онези неща, онова пределно място от съдбата, което се наричаше избор. Да избираш бе това, което те прави различен, което те прави този разумен човек, различаващ се от животните със своята същност и предубеденост. Но той беше сам. А този странен бодеж... Сам в мислите си прехвърляше всички онези минали събития, в които  той се опитваше да намери себе си. Прехвърляше ги бавно и преусмисляше всяка своя стъпка, дори си представяше как би могло да бъде по другия път, който би избрал. Дали щеше да бъде пак сам, си мислеше. И докато стоеше сам със себе си нищото, около него се бе събрал голям, купест облак мъгла. Но този облак не беше обикновен, в него се отразяваха всички онези стари сенки от миналото му. Сенки, които не можеше да забрави  по една или друга причина. С техните далечни чувства и изминали емоции, той все още се бореше да ги забрави, да бъдат далеч назад в миналото му. Но те все още се показваха като прескачащи се сенки, една от друга по-мрачни и връщащи го към предишната болка.
"Как ли щеше да бъде?" се запита още веднъж и в съзнанието му се появи отново този болезнен образ - "Мразя те!". Гледаше я той и не можеше да спре тези така парещи сълзи. Отново и отново му се въртеше този кадър в съзнанието, като кадър от филм, който прескача. И отново почувства онзи странен бодеж в гърдите. И заради тази болка ли лежеше проснат на пода в коридора? Почувства хладното острие, което стърчеше от гърдите му, толкова хладина не беше изпитвал. Но той вече не можеше да усеща както преди, преди когато се смееше, плачеше и обичаше до болка. Толкова дълбоко я обичаше... И пак остана сам. Не можеше да види дори и нея, разплакана над него, изпитваща истинска болка - толкова непозната за нея. Сълзите и толкова истински... А как би искал да ги почувства..