Късно е. Прекалено късно е за сън, защото утре ще дойде достатъчно скоро. Прекалено късно е да се връщам в миналото, защото настоящето вече си отива. Прекалено късно е, за да утоля жаждата си, защото сама унищожих и последните си глътки, макар да знаех, че съм в пустиня. Късно е да съжалявам, прекалено е късно и е безсмислено. Късно е да обичам, закъснях с любовта си и повторното почукване на врата ти беше игнорирано. Не че те виня, напротив, знам, че е късно. Късно е да се обвинявам, късно е да ми пука. 
Но нищо не е свършило. Докато окончателно не се самоунищожа, докато окончателно не се самонакажа и самозаровя, нищо няма да е свършило. Късно е да търся храна, когато вече съм умряла от глад. Късно е да се надявам да си ти този, профучаващ покрай мен с мотора си, когато вече съм видяла, че моторът не е "Кавазаки". Късно е да пиша някъде, където за последно съм била преди повече от половин година и където никой вече не ме помни. Защото се самоизтрих. Да, сама си го причиних. И сега е късно да повтарям "Не изчезвай". Късно е да те моля да не гледаш към небето, а да действаш на земята. Късно е да те викам и да те искам да се покажеш от балкона. Късно е, прекалено късно е, за да се надявам, че болката ти е заради мен. Не че искам да те наранявам, просто искам да си докажа, че все още е останало нещо от мен в спомените ти, нещо, което те кара да удряш, да унищожаваш. Опитвам се да покажа на себе си и всички, че е така, че отново аз съм причината за нещо макар и трагично, поне съм причина за нещо свързано с теб. Но е късно, достатъчно късно е, за да се надявам, да се моля, че ако се върна на онова място от повече от половин година, ти още ще си там, готов да се върнеш при мен. Мен, която все още те чака. Но чакането е едно пасивно състояние, изпълнено с агония и апатия. Късно е, почти 2 часа сутринта е, а дори не знам дали това означава, че е късно. Прекалено късно е, за да мърдам и е достатъчно късно, за да не ми се налага. Късно е да обещавам. Обещанията вече далеч не биват приемани радушно от никого. Късно е дори да си спомням, безполезно е. Късно е да ни виждам пак през онзи ден на наближаващото лято от миналата година и е късно да се сещам за думите на малкото момиченце, което ни каза, че ще се оженим. Дали е късно да се сещам, за деня на Октомври преди две години, когато онази случайна жена, ни каза, че имаме еднакви очи. Ако е късно за това, се чудя дали е времето да се сещам за последния ден от миналата година, когато онова момче ми каза, че ти си  способен да обичаш вечно, но не и мен. Не и при такива обстоятелства. Защото е КЪСНО. А щом сега е късно, кога е било правилното време? Отдавна ли беше? Колко е напрегнато търпението ти. Достатъчно късно ли е, за да ме върнеш ако се върна. Късно е да съжалявам, че взех онзи нож и го опрях право в гърлото ти, и беше късно, когато разбрах, че е прекалено късно. Или когато те бутнах от лодката и те виждах как падаш. И стоях и гледах. Беше късно да те спасявам, не можех да те спасявам. Ти не искаше да те спасявам. Или когато говорех, не спирах да говоря и спорех, и си тръгвах. Когато те принудих да ме оставиш. А трябваше да се върна тогава, още тогава, защото сега е късно. Карах те да ми обещаваш невъзможното, да бъдеш перфектен, а аз бях тази, която трябваше да разбере какво е да си "закъснял", когато вече е твърде късно, година по-рано. И те обвинявах, когато направи това, което беше най-добре за теб. Макар че се чувствах двойно предадена, съжалявах. Съжалявах като за двама. Съжалявам, че те убивах всеки ден, прекаран с мен. Съжалявам, че целувките ми изсмукваха мозъка ти и те караха да мислиш далеч от трезво. Съжалявам, че очите ми изпиваха всяка една мисъл да ме изоставиш още тогава. Съжалявам, че те спъвах, тъкмо когато се изправяше окончателно и се качвах на гърба ти, молейки те да ме носиш. Съжалявам, че те накарах да ме удряш. Съжалявам, че те накарах да ме забравяш. Съжалявам, че не се върнах, когато трябваше. Съжалявам, че чаках да стане късно. Защото сега е късно.

    Prove I'm wrong.