Повечето пациенти чакаха чинно реда си пред спешния кабинет на първия етаж. Е, имаше разбира се и такива, които небрежно се шмугваха по–напред, възползвайки се от разсеяността на тези преди тях. Често възникваха спорове за реда, но в някои моменти всички просто свеждаха примирено глави, както когато един дебел, очевидно доста пиян мъж с повърхностни порезни рани по корема и подут нос си проправи път с лакти към вратата.
Мъж на около двайсет и няколко години седеше приведен на пейката срещу кабинета, притискайки гърдите си с длан и хапейки непрестанно устни. Лицето му бе бледо и измъчено, очите – помръкнали от болка. Никой не му обръщаше внимание, а и той не обръщаше почти никакво внимание на другите, защото хич не му бе до тях. Не реагира и когато дебелакът го пререди, макар че много му се искаше. Просто така го боляха ребрата, че не бе сигурен дали ще съумее да вдиша достатъчно въздух, за да го напсува. А може би една звучна псувня щеше да свърши добра работа в този случай. Чувстваше се много зле, вече му се виеше свят и се чудеше, дали когато му дойде редът, ще може да се изправи и да се дотътри до заветната врата. Вече чакаше повече от час.
По едно време се появи белокоса жена, чиято ръка висеше надолу под неестествен ъгъл. Жената се подпря на стената и заплака, като през десетина секунди спираше колкото да наддаде пронизителен стон. Чакащите се спогледаха. Някой я помоли да не вдига шум, защото това не се издържало. Всички други ги боляло, но си мълчали. Младият мъж надигна глава, примигна, за да пропъди замайването и предложи да я пуснат да мине. Неколцина измърмориха, но в крайна сметка бе постигнато съгласие, че нейният случай е по–спешен и че трябва да я пуснат да влезе при лекаря с предимство, още повече, че всички бяха изнервени и не им се слушаха сърцераздирателни стонове.
Нещо затрака по коридора и младият мъж извърна бавно глава. Млада жена, облечена в дънки и тениска, се придвижваше с мъка, подпряна тежко върху ръкохватките на празна количка. Лявото ù стъпало се тътрузеше по плочките, очевидно неспособно да поеме тежестта на тялото ù. Младият мъж се зачуди защо някой от санитарите не я настани на количката и не я извози до кабинета. Струваше му се нередно да я оставят да се оправя сама. Нямаше сили да стане да ù помогне, толкова много го боляха ребрата. Загледа се в лицето ù. Стори му се познато, макар че страданието го бе състарило с поне десет години. После в главата му просветнаха спомени.
– Нина?
Тя преустанови за момент охлювското си влачене и вторачи очи, примижавайки. Явно не можеше да познае човека, който се бе обърнал към нея по име.
– Аз съм… – подхвана мъжът, докато се изправяше, пухтейки като парен локомотив.
– Аааа, Камене!
Младият мъж се усмихна и кимна.
– Мислих, че няма да ме познаеш. И аз в първия момент не бях сигурен… нормално… не сме се виждали… има–няма десет години – проговори, задъхвайки се мъжът.
– Отдавна беше – отвърна Нина и подгъна болния си крак, давайки му кратка почивка.
– Ела да седнеш на моето място, аз ще постоя прав.
– Не, не, не се притеснявай, аз ще седна на количката, само я придържай, за да не ми се изплъзне от ръцете.
Камен стана да ù помогне, забравяйки за момент за болката, която раздираше гърдите му.
– Е, събрахме се, както се казва – подметна Камен, докато отново се отпускаше на мястото си, придружавайки думите си с крива усмивка.
Двамата се познаваха от гимназията. Макар че учеха в различни класове, те се бяха надушили чрез общи приятели и бяха започнали да се движат в една компания. Харесваха се, дори бяха гаджета за около месец, преди бащата на Камен да си намери работа в друг град и да го вземе със себе си. Пишеха си в продължение на две–три години, после връзката им охладня, най–вече поради факта, че живееха в различни краища на страната.
– Радвам се да те видя, независимо от обстоятелствата – каза Нина, докато гледаше ужасено огромната опашка.
– Как пострада?
– Ами… тъпо. Таксито, в което се возех, спря на кръстовище, но аз исках да сляза там, уж да спестя време, така че платих набързо и изскочих навън. Някаква кола ме закачи с бронята и… се принудих да хвана същото такси, за да ме докара дотук. Ти? Какво ти е?
– Паднах от черешата в двора на вилата. Реших да дойда да ме прегледат, защото ме болят гърдите. Може да съм пукнал някое ребро.
Нина кимна и впери очи към дъното на коридора, където млада майка увещаваше детенцето си да спре да плаче.
– Твой ред е, момче – каза един от чакащите и махна на Камен.
Камен бавно се изправи на крака. Мина зад количката на Нина и я забута към вратата.
– Хей, какво правиш! – Нина беше извърнала глава назад и го гледаше притеснено. – Не бива така!
– Трай си! Аз мога да почакам. Дамите с предимство – каза той и ù намигна.
– Момче, тази дойде последна. Защо я вкарваш вътре?
– Отстъпвам ù реда си. Нещо против?
– Тогава ти ставаш последен!
– Така да бъде.
Нина се изчерви и закърши нервно ръце, но не направи отпит да противоречи. Лекарят я прие под дюдюканията на чакащите.
Няколко минути по–късно един санитар я изведе и ù връчи лист с направление.
– Има ли кой да те закара? – попита той.
– Не… аз… – подхвана Нина, докато надничаше иззад едрата му фигура, търсейки с поглед Камен.
– Какво става? – попита Камен.
– Нищо. Пращат ме на рентген.
– Той ли ще те закара? – попита троснато санитарят.
– Не, той е на опашката. Ако може вие…
– Ох, какво да те правя. Макар че това изобщо не ми е работа. Хайде, дръж се, щото паля и тръгвам на трета.
Камен чакаше ли, чакаше. А времето сякаш бе застинало неподвижно. Видя как връщат Нина обратно в кабинета, и как след петнайсетина минути я извеждат и я закарват в съседния кабинет, на чиято врата пише „Гипсовъчна”. На влизане тя му се усмихна гузно, а той бе доволен, че е направил нещо за нея, че по някакъв начин е изразил чувствата, тлеещи дълбоко в сърцето му. Закашля се и гърдите го срязаха жестоко, сякаш го мушкаха с нажежени ръжени. После от крайчеца на устата му се процеди капка кръв, после още една и още една, а след нея се проточи тънка струйка, която бързо набираше сила. Черна пелена покри съзнанието му. Докато го караха към операционната, за момент дойде в съзнание, колкото да чуе някой да казва: „Реброто е перфорирало белия дроб”.
Забила поглед в пода, Нина се заизмъква към коридора, подпирайки се несръчно на дървените патерици, с които я бяха снабдили. Тъкмо вдигна глава, за да се огледа за Камен, когато майка ù, брат ù и сестра ù я наобиколиха и започнаха да я отрупват с въпроси, на които тя едва смогваше да отговаря:
– Нищо счупено няма, само съм го навехнала, глезена. Не се притеснявайте, ще се оправя. Не, не ме боли много. Да, можело и да не ме гипсират, ама докторът ме посъветва така. – Нина се огледа, но не видя Камен. Помисли си, че вероятно го преглеждат в момента и реши да го изчака, за да му благодари, а пък и да се информира какво е състоянието му.
– Да чакаш някого! – възкликна възмутено майката на Нина. – Кой? Камен? Не го помня това момче. От гимназията се познавате? Е, не го помня, отдавна е било. Хубаво, че ти е помогнал, но не можеш да висиш тук в това състояние. Утре – вдругиден ще му се обадиш и ще му благодариш. Точка. Достатъчно проблеми си имаш, за да се занимаваш и с хорските. Плюс това баща ти е паркирал лошо и трябва да побързаме. Хайде, миличка!
Брат ù и сестра ù я подхванаха решително под мишниците, измъквайки патериците настрани, после внимателно я настаниха в количка.
– Пу, колко е гадно тук! Изобщо не чистят! – измърмори майката на Нина, сочейки петната от кръв в коридора.
Нина мислеше за Камен, докато ù помагаха да седне на задната седалка на бащиния фолксваген. Вярваше, че всичко с него е наред. Пукнато ребро, ще му мине като на куче. Но трябва непременно да му се обадя и да му благодаря. Само не съм сигурна дали му имам координатите. Мобилни и имейли тогава нямахме, а онзи стационарният телефон… май беше от апартамента тук. Е, нищо, такъв е животът.
© Стефан Todos los derechos reservados