- Дара, време е да извадиш банския си.

- Не, Пан.

- Предпочиташ да отидеш на плажа гола?

- Предпочитам да си стоя облечена в стаята.

- Мързел.

- Знам.

Дара му се изплези и зави подалия се навън крак с одеялото. Ефект нулев - големият ù пръст си стоеше премръзнал. Също като носа ù, ушите и пръстите на едната ръка. Идиотско време. Добре, че вече е март. Още малко и ще се затопли. 

- Дара, нали знаеш, че колкото повече се обличаш, завиваш и барикадираш с печки, толкова по-студено ще ти бъде?

- Айде стига си се занимавал с мен! Остави ме да си изкарам идиотската зима в идиотско измръзнало настроение!

- Дразниш ме.

- Ти повече.

Пан излезе на терасата. Такива кратки и глупави бяха ежедневните им скандали напоследък. Спореха като малки деца, които бързо се отегчават. Без никаква страст, никакво въображение, да не говорим за някакво запомнящо се сдобряване после. Леденият вятър охлади раздразнението и наведе Пан на шокиращата мисъл, че Дара вече не му е интересна. Обърна се и я погледна. Тъпо и наивно чакаше знак, че тя не се е променила. Че е същата Дара, която го спечели още на първата среща с неочакваното "За малко да се успя, но се справих!" А минаваше 7 вечерта, през лятото. Дара обожаваше да спи. А той обожаваше да я наблюдава. Някога. Когато бяха типичната влюбена двойка, толкова отдадена на себе си, че чак дразнеше другите. 

Дара спря да се успива точно преди шест месеца. Започна първата си сериозна работа, купи си будилник и уби всичко импулсивно в тяхната връзка. Вече ги нямаше случайните безсънни нощи, разговорите им някак изчезнаха и на тяхно място се появиха ежедневни 3-минутни съобщения, Пан не успяваше да я събуди с нахалното провикване "Ставай!" в дясното ухо (неговият вариант на "обичам те"), а внезапните еднодневни екскурзии преминаха в графата "Мечтай си". Е, на него му писна да мечтае. На всичкото отгоре беше мъж! Не се ли очакваше от него да е силният пол, който действа, вместо да се рее из облаците?

- Дара, излизаме!

- Къде?

- На плажа.

Дара го погледна сънливо.

- Вторник е, късните новини свършиха и аз смятам да спя.

- Късните новини са свършили?! Моля?! А запомни ли кои лекарства рекламираха преди прогнозата за времето?!

- Какво ти пука...

- Пука ми, по дяволите!

- Пан, стига драматизира, спи ми се... Какво правиш? Остави фотоапарата. Не искам никакви снимки!

- Не, Дара. Ето виж се. Това си ти. На 25 години. Седиш увита в одеяло пред прогнозата за времето. Сега погледни и мен. Това съм аз! На 27 години! Стоя пред теб и чакам да ме забележиш!

- Пан...

- Писна ми да те чакам!

Преди една година Дара щеше да се разплаче. Сега тя беше изключително спокойна. В главата ù започнаха да се подреждат мисли - сега той ще я напусне, тя ще си събере багажа (кой да извика да ù помогне с куфара и кашоните?), ще отиде при някой приятел, постепенно ще се отърси от Пан и ще намери някой друг. Точен и конкретен план, а Слави е едва на втория си виц. С третия му тъпизъм Дара дойде на себе си.

- Ще извадя банския си.

- Защо?

- Защото отиваме на плаж.

Валеше неочакван мартенски сняг. За сметка на това, съвсем очаквано те бяха сами на плажа. Пан пусна ръката на Дара и се обърна към нея.

- Искаш ли да изпробваме теорията ми за навличането и студа?

- Мислех, че си сигурен?

- Ще бъда след малко.

Дара се усмихна и си свали вълнените ръкавици. Пан й разкопча якето и я целуна.

- Ще се престрашиш ли?

- Не е като да ме пращаш при мечките, Пан. Това е просто малък мартенски студ.

Не спираше да му се усмихва. От колко време не се бяха отпускали така? Свали си якето, с него падна и шалът. Отърва се от топлата шапка и дръзко надигна пуловера си. Въпреки че с времето беше научил всяка извивка по тялото ù, в момента Пан я виждаше за първи път. Тази вечер Дара беше само негова под снега. Нямаше да я дели нито със Слави, нито с Ку-ку бенд, нито с идиотските реклами. Една снежинка, две снежинки, три снежинки на гърдите на Дара. Ето я. Напълно гола и зачервена.

- Пан, а ти ще се престрашиш ли?

- Който го е страх от мечки... не го показва пред жена си.

Пан минус едно яке, един пуловер и едни дънки. Една снежинка, две снежинки, три снежинки на голото му рамо. Дара ги целуна. Ето го и него. Напълно гол и мъничко зачервен. Тя докосна корема му, който веднага хлътна изненадано. За първи път Пан имаше гъдел. Тя го успокои като го прегърна. Кой от двамата трепереше? Сякаш беше той. Дара доближи устни до врата му. Не искаше да го целува, искаше да му шепне, а дъхът ù да го гъделичка и топли.

- Не ми липсваше тези месеци. Не знам защо, но те бях забравила. Виждах те всеки ден и те забравях веднага. Дори мисля, че започнах да те намразвам. Защото ми напомняше какво съм изгубила. И пак не ми липсваше. Не исках да си спомням за теб. Не исках да мисля какво се очаква да направя. Мечтаех си да ме оставиш. Понякога си мечтаех да ти изневеря.

Усети как сълзата му се стича по челото ù. Не беше виждала Пан да плаче. Продължи да шепне на врата му.

- Всяка сутрин отварях очи преди будилника и се измъквах от леглото. Не исках да те целувам. Не исках и ти да ме целуваш. Не исках да ме прегръщаш. Не исках да правим любов. Разбираш ли ме?

- Да.

- Наистина ли?

- И аз те намразих тези месеци. Не, не те намразих. Забравих те. Да, Дара, и аз те забравих. Сигурно забравих и себе си. Виждах, че сме други. И всичко изглеждаше напълно нормално. Играехме си ролите, бяхме досущ като всички сериозни двойки.

- С малката разлика, че най-несериозно не се познавахме.

Пан ù се усмихна тъжно. Хвана рамото ù, което, кой знае защо, беше топло. Изтръпна. Наведе се към него и леко го погали с носа си. След това го целуна. Отпусна главата си на него и се загледа в зимното море.

- Защо се съгласи да дойдеш тук?

- Помниш ли как извика, там пред телевизора "Писна ми!"?

- Добра реплика, нали?

- Нищо особено. Като я извика обаче, сигурно не забеляза, но се завъртя малко в ляво. Тогава видях ухото ти. И си спомних как същото това ухо беше първото нещо, което запомних  в теб... всичките му малки гънки, извивки, възглавничката... Така ли ù се вика?

- Не знам, но звучи подходящо.

- Както и да е, това твоето ухо ми напомни за теб самия.

- Дара-поспалана и нейните абсурдни причини.

Пан вдигна главата си и я целуна. Отдръпна се от нея и веднага усети ледения вятър между тях. Една снежинка, две снежинки, три снежинки на гърдите на Дара. Най-съвършеният момент. Постави ръцете си върху всички тях, за да улови мига, и се загледа в очите на Дара.

- Студено ли ти е?

- Само на големия ми пръст на крака, носа, ушите и ето тези пръсти.

Дара ги постави върху корема му. Пан подскочи. 

- Значи теорията ми се провали.

- Съжалявам, Пан, оказа се, че не си толкова гениален.

- Да се прибираме ли?

- Няма ли да правим любов под снега?

- Предизвикваш ли ме?

- Който го е страх от мечки, да не води жена си на плажа.

Пан я прегърна силно. Рамото ù все още беше топло. Мистерията на Дара. Нямаше да прави любов с нея тук, защото теорията му се сриваше твърде очевидно. Но щеше да я отведе вкъщи. Да я целуне в коридора. След това да я съблече в кухнята. Да я прегърне в хола. Да я събори върху леглото в спалнята. И да си спомни, че я обича. И че това все още е неговата Дара.