Мама Делфинка се чувстваше най-уютно в своя дом – в Океана. Обичаше го посвоему, макар да съзнаваше, че я ограничава. Често си мечтаеше за чудеса, които можеха да се случат само на сушата. Още по-често копнееше за звездния безкрай, а той нощем се откриваше над нея неустоимо красив. Мама Делфинка бе родила три мъника. Най-големият се казваше Делфинчо, средният – Финчо, а най-малкият – Инчо. Тя по цял ден си играеше с тях и неусетно ги учеше на делфинските номера. Но тази вечер се беше замечтала и след дълго съзерцаване на звездното небе, каза, сякаш на себе си, с едва доловима тъга:
-Дали своя единствен миг житейски на делфинското равновесие посветих или пък в дребнотърсачество се провалих? Простете, живи твари, невежеството ми простете! Съществуващото отвъд Океана така и не прозрях. В него все се лутах – безпътно, безпризорно. Създадох три живота, три крехки твари и водя ги по водната си диря. Защо ли? Дали, за да продължат лутането ми безкрайно…
Сепна я гласът на Делфинчо:
-Мамо, мамо ...