000000000000000000000000000000

                           000000000000000000000000000000000000000

Утрото като че се бавеше. Той се прибра късно, но не можа да заспи. За втори път кралят оставяше съдбата си в неговите ръце. За сетен път той бе длъжен да го защити! И с радост щеше да го направи. Глождеше го мисълта за граф Бекен. Та те се познаваха от деца! Граф Джефри Бекен бе от много добро семейство и бе възпитан като благородник. Но жаждата му за власт и винаги да побеждава, като че ли бе взела връх над всичко. Обичаше да се обзалага и да предизвиква съдбата. Имаше над четиридесет дуела вече. За граф Уилямс той просто си беше луда глава... Но сега?! Други мисли минаваха през главата му...

      Слънцето бавно се издигаше на хоризонта и пръскаше триумфално лъчи. Сякаш някаква церемония предвещаваше топлия ден. Прозорецът, до който бе застанал графът, бе широко отворен. Изведнъж погледът му попадна върху Кити. Тя вървеше забързана, облечена с широка риза и тесни панталони. На гърба си имаше колчан със стрели. Тази жена той почти бе забравил! И за сетен път тя го изуми! Изведоха кобилата ù от конюшнята. Тя си сложи ръкавици и съвсем по мъжки се метна на седлото.

- Къде, по дяволите, си мисли, че отива?! Той се ядоса. Грабна меча си и хукна. Ботушите му още не бяха почистени от среднощната  езда, но той изтича в конюшнята, грабна първия оседлан кон и препусна след нея. Кити имаше преднина. Тази сутрин тя бе решила сама да се погрижи за обяда. Затова взе любимия   си лък и стрелите и тръгна на лов. Навлезе навътре във вековната гора. Слезе от седлото и завърза Милейди на едно дърво. Започна да се промъква и да дебне. Един заек изскочи току пред краката ù. Опъна тетивата и стреля. Стрелата се заби в тялото на младото животно и то падна мъртво. Доближи се и го прибра в торбичката. Направи няколко крачки и застина на място! Малко по-встрани от нея подаде глава млада сърна. Този път много бавно извади стрела от колчана и внимателно го постави в лъка. Прицели се и зачака удобния момент. Сърната вдигна  глава и хукна  уплашено. За секунди се скри в гъстите храсти.

- По дяволите! Не можете ли да сте по-тих?

- Какво си мислите, че правите, млада госпожице? - гръмна гласът му зад нея.

- Току-що изпуснах обяда ви, граф Уилямс. - ядно му отговори тя. - По дяволите, не можете ли да се движите малко по-тихо? Въпреки бързината ми, нямаше да я улуча!

- Не бива да излизате без мое разрешение от замъка! - още по-ядно ù отговори той. - А и езикът ви е доста остър за едно младо момиче - с благороден произход при това! Какво всъщност правите тук?

- Излязох на лов. И какво като съм с благороден произход? Изтървах такава плячка! Вие сте виновен! Да не би да съм затворничка, че не мога да излизам от замъка? Или съм на дванадесет, че да ви се обаждам? Ако бяхте малко по-дискретен, щеше да има задушена сърна за обяд и сушен бут за зимата! Сега ще се задоволите само със заек.

- Хей, госпожице, мерете си приказките!

- О, простете, господарю, но все пак мислех за вашата трапеза, а вие ми пречите да си върша работата! Сега едва ли пак ще ми се отдаде шанс да имам на  мушка такова животно! Ще си хапвате само зеленчуците, които Гертруда ви приготвя. - тя се обърна и тръгна. Беше бясна. Метна лъка на рамо и се готвеше да се качи на Милейди, когато той я дръпна за ръката.

- Хей, с кого си мислиш, че говориш? - упорството ù някак му се понрави. Тя се обърна и го изгледа право в очите. Той отпусна леко пръстите си. - Съжалявам, ако съм ти причинил болка. - смутено каза. Тези очи някак го приковаха и го накараха да се чувства виновен за грубостта си. - Всъщност... сте права. Сърната избяга и вината за това е моя. Но се подразних от факта, че не ми поискахте  разрешение да излезете извън замъка. Тук, по тези места, непрекъснато се появяват разбойници. Ще се случи ненадейно и аз няма да мога да Ви защитя!

- Аз и сама мога да се пазя, графе. А сега все пак ще пуснете ли ръката ми?

- Извинявай! - той я пусна засрамен. - Къде отиваш пък сега?

- Да потърся някой фазан или още един заек поне. - тя се метна на Милейди. Той я последва.

- Каква упорита жена! Някъде ще си счупи главата! - мърмореше си графът. Стигнаха до една полянка. Малко по-надолу се чуваше шумоленето на малка рекичка. Изведнъж храстите се размърдаха и оттам насреща им хукна  разярен глиган. Кити извади стрела и я пусна. Веднага извади още една и изстреля  и нея. Животното намали ход и падна мъртво в краката ù на земята. Двете стрели стърчаха много близо една до друга - право в сърцето.

-Е, графе, имате късмет! Ще си хапнете печено прасенце. - той я гледаше изумен и не можеше да продума и дума! Тя се наведе и започна да връзва краката на глигана. Направи носилка и я завърза за седлото. Джон бе скочил и завързваше животното да не падне.

-Къде си се учила да стреляш? Не съм виждал никой друг да стреля така! Повярвай, участвал съм стотици пъти в ловджийски поход, ама не съм виждал и мъж да стреля така!

- Дълга история... не ми се говори сега. А и път ни чака, трябва да се връщаме в замъка и да се погрижим за улова.

- Да тръгваме тогава. И все пак, кажи ми, кой те е учил да стреляш? Искам да знам. До замъка има доста път, а и не можем да бързаме заради улова.

- Всичко съм научила от баща си. - този мъж отново я караше да се чувства странно. Ядосал я беше толкова много, че ù идеше да му извие врата, но сега... като че ли  се радваше, че е там - с нея! -     Родителите ми дълго време не са имали  възможност да имат деца. Въпреки че и двамата горещо са искали да имат наследник. Когато доста късно и с хиляди премеждия все пак съм се родила аз, те ме боготворяха и бях не само тяхна дъщеря, но и техен наследник. Баща ми не спираше да се занимава с мен. Казваше, че се гордее със своята наследничка. Докато накрая, след като починаха, тяхната гордост не можа да запази нищо! Не съм се научила да познавам измамата.

- Така е, за съжаление. Но човек се учи, докато е жив. Човек трябва да се пребори с много неща. Дори с измамата на близки хора. Трябва да пребори и мъката, и болката... - неусетно стигнаха до замъка.

- Фелипе, отвори портите. - старият вратар изпълни заповедта веднага.

- Добро утро, граф Уилямс, добро утро, Кити.

- Добро утро, Филип.

- Защо Кити?

- От Катрин. Галено всички ми викат така.

- Добре, Кити от Катрин. Но повече няма да излизаш без мое разрешение. - тя го погледна право в очите, обърна се и се запъти към кухнята. Беше му прекалено ясно, че няма да спази тази заповед и въпреки това не реагира, а само я гледаше с възхищение. - Какво става с мен? - питаше се той. - Тази жена му въздействаше по странен начин. Караше го да се чувства някак особено... Тя бе толкова странна и непонятна... Продължи да я гледа, докато не се скри зад вратата на кухнята. Влезе в замъка.

- Херберт, нареди, моля те, да се погрижат за улова. И кажете на Гертруд да ми донесе в стаята  чаша студен чай.

  За първи път, откакто се бе случило нещастието, храната му се услади. Не знаеше на какво се дължи това. Мислите му  течаха непрекъснато! Мислеше за мъртвата си жена и дете… после изплуваше образа на Кити. Тези очи… тази усмивка…

   В двора на замъка влезе конник. Донесоха му съобщение от граф Фон Брайс. Предупреждаваше го! Забелязани били групи на разбойници близо до неговите владения! Трябваше да я предупреди! Та тя е толкова своенравна...

- Херберт! - икономът влезе в стаята - Повикайте, моля ви, Катрин. Трябва да разговарям с нея.

- Не сте доволен от нещо ли? - попита, явно притеснен и изненадан.

- Не... не. Просто трябва да поговоря с нея. - старият човек въздъхна облекчено. За кратко време всички в замъка заобичаха Кити. Тя се държеше мило, винаги гледаше да помогне с нещо, вършеше по-голямата част от работата в кухнята и така Гертруд можеше да си почива. За всеки намираше блага дума.

- Викали сте ме, графе. - тя тихо пристъпи в стаята. Бе облякла рокля и изглеждаше страхотно. За сетен път той си помисли, че тя е невероятна жена. Независимо в какво е облечена, знаеше как да подчертае и обяви хубостта си.

- Да, Кити от Катрин. - тя се усмихна - Седни. - той посочи другия фотьойл. Тя седна леко сковано. Притесняваше се от този мъж.

- Не ме наричайте така. - на свой ред той се усмихна. Тя се загледа в строгия му профил.

- Искам да те предупредя, че не трябва да излизаш извън замъка. Забелязани са разбойници в покрайнините на владенията ми. Плячкосват и слагат капани. Омръзна ми да се боря с бракониери! Този път обаче ще ми е необходима помощ и смятам да извикам моя приятел граф Феликс фон Брайс. Онези разбойници са станали по-нагли, защото са посегнали на две девойки от селото! Ще трябва да предупредиш и останалите, за да не пострада някой.

- Добре. - тя се надигна от фотьойла.

- Моля те, остани още малко при мен. Приятно ми е, когато си наблизо. - Кити се изчерви. Застана до прозореца. Той я наблюдаваше. Тя се загледа навън.

- Графе... бих искала да ви задам един въпрос, но, моля ви, не се сърдете. - той я погледна озадачен

- Слушам ви?

- Как е ръката ви? Така ме изплашихте онази вечер. Не зная какво се е случило с вас, но трябва да се пазите. Така глупаво се наранихте. Мисля си, че тази болка няма да облекчи душата ви! - той мълчеше. Тя го погледна в очите, но той мълчеше! - Извинете ме! - тя се втурна към кухнята.

   Джон просто не искаше да ù отговори. В думите ù имаше толкова истина, от която го заболя. Не искаше да се разделя със спомена! Не искаше да забрави...

          В двора се суетяха. Нещо ставаше! Той скочи от мястото си и погледна през прозореца.

- Господи! Разбойници!

 Грабна меча си и хукна навън. Отвори вратата и съсече първия! Нападна го втори, но той успя да го изпревари и да го прободе в стомаха. Заслиза по стълбите. Един се бе засилил към него с вдигнат меч. Успя да отбие удара и го уби. Слезе пред стъпалата и започна люта битка с трима! Единият успя да го изненада и замахна с тежкия меч към главата му, но... един друг меч се намеси в този момент и спря удара, който щеше да е фатален! Докато разбойникът се усети, Кити бе забила големия нож право в сърцето му и той падна мъртъв. А Джон прониза втория смъртоносно. Кити вече се биеше с третия. Обърна се рязко, излъга го с движение встрани и заби меча си във врата му. Той изхърка и падна на земята. Джон и Кити застанаха по средата на двора гръб до гръб.

- Къде си се учила да се биеш така?

- Сега не е време за приказки! - отби още един удар, завъртя се с меча си и съсече нападателя през корема.

- Ти ми спаси живота!

- Джон Уилямс! Няма време за приказки! - нахлуваха все повече и повече разбойници. Стражите премахваха някои от тях, но те като че ли ставаха повече! На всеки един паднал изникваха още четирима! Джон се дръпна малко встрани и заби меча си в поредния нападател. А Кити преследваше един. Като го застигна, се завъртя и с крак го ритна силно в главата. Той се завъртя и падайки, счупи прозореца на конюшнята като предаде Богу дух.

- Искам онази ей там! Веднага! - ревна главатарят. Двама хукнаха през глава да хванат Кити. Тя ги посрещна с ритници. Единият залитна и удари другия. Така и двамата паднаха на земята, мятайки ръце и крака безпомощно. Друг се засили отзад, но тя го изненада и заби меча си в корема му. В този момент някой я удари по врата и тя припадна. Нападателят ù я метна през рамо и хукна към портите.

- Отстъпление! - изрева главатарят  и разбойниците заотстъпваха към изхода. Джон в последния момент видя как я прехвърлят на един кон и препускат. След малко всички оцелели разбойници изчезнаха в гората. Трябваше да я намери час по-скоро! Иначе щеше да загуби и нея! Не! Няма да го допусне!

- Джонатан! - стражарят дотича и застана пред него. - Проследете ги и разберете къде са я отвели! Молете се да е жива! Тръгвайте! - младият мъж се обърна и бързо излезе от замъка.

- По дяволите! По дяволите! - изкрещя Джон. Седна на стъпалата, подпря ръце и глава на меча си. Това им беше целта! Но защо пък нея? Защо точно нея? Едва сега разбираше какво точно искаше! Тази жена го върна към живота! Тя го спаси от гибел днес! Приличаше на древна амазонка! Не! Нямаше да позволи да загуби любим човек отново! Но му трябваше помощ. Изпрати съобщение на граф фон Брайс.