000000000000000000000000000000000000000000000000000000

    Кити се бе сгушила в широката топла гръд на Джон. Бе цялата в кал! Усещаше се толкова мръсна и опозорена, че я бе срам да каже и думичка!

- Хей, Кити от Катрин,  нали ти бях казал да не излизаш от замъка без мое разрешение? - нежно ù каза той. Усещаше срама ù. Гордостта ù бе наранена. Искаше да ù помогне, да я успокои и утеши. Желаеше я до мозъка на костите си. Тя го погледна в очите и видя огромната обич, с която той я гледаше.

- Наруших заповедта, графе. Моля да ми простите.

- Не ме наричай повече “графе”. А който не изпълнява заповедите ми,  го наказвам!

- Ще приема наказанието, не защото е нарушена заповедта, а защото съм обещала да не го правя!

- Упорита жена си ти, Кити от Катрин! - той отпусна поводите. Отдавна бяха навлезли във владенията на графа и конят знаеше пътя.

- Кити, ти си свободна жена и можеш да ходиш където поискаш. Но искам да знаеш, че ако само за миг отново те изтърва от поглед, и само някой да ти посегне отново, ще го одера жив и ще провися кожата му на портите! - той я прегърна и нежно я целуна. - Ти ме накара отново да живея и да виждам смисъл в плановете, които градя занапред!

- Джон, аз не съм за теб! Та аз съм само една слугиня!...

- Не, мила Катрин, ти си от знатен род и ще се държат с тебе подобаващо! Аз ще възвърна титлите ти и ще ти дам още една - тази на графиня. Ако ти си съгласна!

- О, Джон! Съгласна съм!

Бяха стигнали до портите.

- Хайде, отворете вратата! - извика той. - Херберт, да запалят камината, да приготвят ваната и да сервират вечерята веднага! И по-бързо, по дяволите. - човекът се забърза, а Джон я взе от коня и на ръце я внесе в замъка. Внимателно я сложи на канапето. Кити се сви и го загледа в очите, а той не спираше да я гали.

- Една топла вана ще ти дойде добре. Ще отпусне мускулите ти и ще успокои нервите ти.

- Благодаря ти, Джон.

- Няма нужда да ми благодариш, Кити от Катрин.

- Не ме наричай така, моля те.

- Добре, няма. - той се усмихна топло. Камериерката почука и влезе.

- Ваната е готова, сър. Имате ли нужда от още нещо?

- Сервирай вечерята и бутилка вино. После си свободна. - камериерката кимна с глава и излезе.

- Ще ме извините ли , графе? - Кити стана и се запъти към другата стая.

- Разбира се, госпожице фон Диберг. Банята е на ваше разположение.

     Кити влезе в другата стая, съблече се и бързо се потопи в топлата вана. Водата обгръщаше тялото и и като че ли ù даваше живителна сила. Изми мръсотията от себе си и се обля с топла чиста вода. Камериерката се бе върнала и ù подаде кърпа.

- Дрехите ви са там, милейди. Вечерята е сервирана и графът ви очаква.

- Сорена, ще ми помогнеш ли да се облека?

- С удоволствие, Кити. Надявам се, че си добре след преживяното!?

- Вече се чувствам по-добре. А и онзи брадат козел си получи заслуженото! Е, как изглеждам?

- Зашеметяващо!

             Кити отвори вратата на залата и пристъпи напред. Джон бе седнал във фотьойла до камината. Личеше си, че е взел бърза вана, защото косата му бе още мокра. Бе облякъл официален смокинг. Като чу, че се отваря вратата, той се обърна и онемя! Кити блестеше на светлината. Роклята, която бе облякла, толкова естествено подчертаваше извивките на тялото ù. А синият цвят някак си я отваряше още повече. Красивите дантели падаха нежно по раменете ù,  а мрежичката,  с която бе прибрала косата си, блестеше като златна паяжина.

Той стана и се приближи до нея.

- Господи, колко си хубава! Като едно неземно същество си! - той нежно погали бузата ù. - Ще ми окажете ли честта да вечеряте с мен, госпожице Фон Диберг?

- С удоволствие, граф Уилямс. - той внимателно поднесе стола зад нея и тя седна. Вечерята бе превъзходна. Варени меса, зеленчуци,плодове, топла пита, печено пиле...

- Вино? - Херберт го поднесе с финес.

- Благодаря, Херберт.

Джон вдигна чашата си за тост.

- Нека пием за нашето спасение! Нека пием за смелостта , за находчивостта, за теб,  мила Катрин.

- И за теб, скъпи ми графе. - двамата отпиха от виното.

- Превъзходен вкус! Не съм пила такова до сега! Какво е?

- Нарича се “Мерло Екстраваганца” и е подарък от един приятел от Италия. Не знаех, че харесваш вино.

- Баща ми държеше да опитвам всяка наша реколта. Така се научих да познавам доброто вино. Когато гроздето узрееше и започнехме да го берем,  двамата с баща ми лично се грижехме за  реколтата. След това правехме виното. Дори веднъж той ме сложи в кацата да тъпча гроздето с останалите момичета. Казват, че ставало по-хубаво, ако момичета изцедят сока. Затова  го тъпчехме. Майка ми като видя, изпадна в шок! А после дълго се смяхме тримата.

- Как се казваше виното, което произвеждахте?

- “Фон Диберг”. Това е поминък от прадедите ми. Моят пра-пра дядо е насадил лозите и се е грижил за тях като свои деца. Така, един ден се родила и първата реколта и първата бутилка. Но след смъртта на родителите ми, като че ли всичко се обърна наопаки. Последният кораб с пратката за Русия потънал в Черно море и загубата ми бе голяма. Наложи се да продам замъка. Сега братовчед ми се грижи за замъка фон Диберг, за винарната ”Фон Диберг” и за всичко останало! А каква е твоята история?

- Потомък съм на стар аристократичен род. Откакто се помня, се занимаваме със земеделие и коневъдство. Когато бях малък, ми се подиграваха, защото все бях в конюшнята. Обожавам конете.

- Аз също ! Милейди е невероятно животно.

- Така е. Та, откакто се помня, търгуваме с коне. На един търг срещнах и съпругата си. Бе толкова красива... с бяла рокля... не можах да отвърна поглед от нея. Не след дълго се оженихме... - болката се изписа на лицето му.

- Джон, ако не искаш, недей да...

- Напротив, искам! И ще ти кажа какво се случи. Година след сватбата ни се роди и Джон младши. Невероятно дете! Имаше очите на майка си. Годините минаваха в щастлив живот, докато една нощ... - пое си въздух и продължи. - Прибирахме се от разходка. Вече настъпваше нощта, когато наближихме владенията ни. Спомням си, че се смеехме на една от думичките на Джон младши. Тъкмо бе навършил четири годинки и говореше много. Изведнъж ни нападнаха разбойници. Защитавах ги, но ме раниха. Първо убиха сина ни!... Аз се изправих на крака и продължих да се бия, но ме раниха почти фатално. Тогава видях как се мъчат да изнасилят жена ми и тя сама се прониза с меча на единия от разбойниците. Тогава съм припаднал...  Когато се свестих, болката бе неописуема! Искаше ми се и аз да съм мъртъв и проклинах деня...

- О... Джон... -Кити стисна ръката му - Съжалявам...

- Дълго живях ден за ден. Беше ми все едно какво ще се случи. До деня, в който ти се появи! Всъщност бе нощ. И то страховита нощ! Такава буря има веднъж на двадесет години тук! И сякаш вятърът те доведе! Няма да забравя никога онзи проливен дъжд и тази фигура! Не можех да повярвам, че това е жена! А когато те видях за първи път в кухнята, ти сякаш ме заплени някак си... Мислите ми витаеха само около теб! Но не можех  да превъзмогна и мъката по Бет...

- Джон...

- Нека довърша! Когато ми се противопостави, бях побеснял! Никой не ми се е противопоставял досега! Винаги са изпълнявали заповедите ми! И незнайно защо се помъчих да те сравнявам с Бет. Искаше ми се да приличаш на нея... кротка, покорна... Когато ни нападнаха и ти спаси живота ми, осъзнах, че не може да сравнявам две същества, които са толкова прелестни и толкова различни. Осъзнах и още нещо - че животът продължава! И аз съм влюбен до полуда в една друга жена... една амазонка... Простих се с Бет и Джон. Те винаги ще са в сърцето ми, но сега искам да започна отначало! След като съдбата ми позволява и ми дава този шанс. Затова... - той стана, бръкна в джоба си и извади малка кутийка от кадифе. Коленичи пред нея и отвори кутийката. - Катрин Фон Диберг, ще се омъжите ли за мен? - поднесе пръстена по-близо до нея.

- О, Джон... - тя се хвана за устата несъзнателно. Сълзите ù рукнаха... Тогава го прегърна силно и прошепна в ушите му - Да... - той я прегърна силно и я целуна с толкова страст и желание, че тя потрепери. Поставяше пръстена на ръката ù, когато в стаята влезе Гертруд с поднос в ръка. От гледката и от вълнение, старата жена изтърва подноса и десерта се разпиля по пода, а звукът бе толкова силен, че събра останалата прислуга. Джон се усмихна и подкани Кити да стане.

- Е, и така сте се събрали всички, искам да ви представя годеницата си - Катрин Фон Диберг. Ще се отнасяте с уважение към нея, защото след два месеца тя ще е новата госпожа Уилямс и господарката на този дом. Последваха поздравления и толкова радостни сълзи...

- Нека излезем да се поразходим в градината. - той я бе прегърнал нежно през кръста.

- Чудесна идея! - двамата излязоха през терасата.

- Най-после има живот в този дом! - Гертруд бършеше сълзите си  с престилката.

- Така е! Много се радвам и за двамата! - Херберт стоеше до прозореца и ги наблюдаваше как се разхождат в градината и си говорят - Както винаги съм казвал, на господаря му трябва точно такава жена като Кити, за да го върне към живота! - двамата влязоха в замъка и се заеха със задълженията си.

- Искаш ли да поседнем за малко тук край езерото? - Джон продължаваше нежно да я придържа.

- Да поседнем на тази пейка. - тя погледна диамантения пръстен на ръката си. Той блестеше на лунната светлина. - Не мога да повярвам, Джон...

- Ще се наложи, амазонке моя. Този пръстен принадлежеше на покойната ми съпруга. Преди това на милата ми майка, преди това на скъпата ми баба, а преди това на пра-баба ми. Предава се поколение след поколение. Стои ти чудесно.

- И много ми харесва! - той се наведе и я целуна страстно.

- Кити, направо ме влудяваш! Копнея за ласките ти, за целувките ти...

- О, Джон... - чуха се забързани стъпки и пред тях изникна Джонатан.

- Извинете ме, господарю, но пристигнаха важни новини! Кралят ви призовава!

- Кога? Къде?

- Веднага, в замъка на граф Фон Брайс.

- Трябва да замина!

- Но... Джон..

- Очаква ни нещо много лошо и аз трябва да защитя своя крал!

- Какво лошо?!...

- Война!

- Идвам с теб!

- В никакъв случай! Ти трябва да останеш тук!

- Не, Джон, ти не ме разбра! Аз не искам разрешението ти, а ти съобщавам, че идвам с теб!

- Любов моя, не искам да спорим. Не искам тъкмо когато те спечелих, да те загубя. Остани и се грижи за замъка. Така е най-добре!

- А кой ще пази гърба ти?

- Не се тревожи за това. - той я целуна горещо. - Пази се,  и не забравяй, че те обичам!

- И аз те обичам! И се пази! Бог да е с теб! - тя остана до езерото, а той бързо се приготви и яхна оседлания кон. За последен път погледна назад и препусна в мрака.

- По дяволите, Джон Уилямс! Няма да те оставя сам! Ще те следвам и ще пазя гърба ти! - тя изтича бързо в къщата, обу тесния си панталон за езда, облече черна широка риза, хвърли още няколко дрехи в малка раница, преметна наметалото и го закопча. Обу лачените ботуши и сложи шапка на главата си. Взе меча и лъка със стрелите и хукна по стъпалата навън. Докато оседлаваха Милейди, тя даде нареждания на началника на стражата:

- На вас разчитам да опазите замъка! Гертруд, довиждане и се пазете! Трябва да тръгвам! - тя се качи на Милейди, нагласи меча и колчана със стрелите, и сръга в хълбоците великолепното животно.

- Сбогом, Кити, и Бог да те пази! - Жената се бе разплакала.

- Каква жена! - за пореден път си мислеше капитанът - Удвоете охраната! -заповяда той на стражарите.

                 Не след дълго го видя да препуска на няколко мили пред нея. Стигна до замъка на граф Фон Брайс. А Кити се спря в низината и се спотаи в малкото дървета и храсти и зачака. Оттам можеше да наблюдава, без да я забележат.

На зазоряване отрядите потеглиха. Разцепиха се на две - едните тръгнаха на североизток, а другите - на юг. Кити потегли на североизток.