На масата лежи дебела книга с кулинарни рецепти. Вестник, поизмачкан и с дата отпреди няколко месеца. Калъфка за очила. Още една книга се вижда, но в далечния край на масата. Тя е захлупена с кориците нагоре, сякаш някой я е оставил набързо, за да свърши нещо неотложно и да се върне. Тихо. Слънцето влиза свободно през прозорците, щорите не са спуснати, във въздуха лежерно се мотаят прашинки като в светлината на прожекторите на някогашните летни кина.
Той отваря вратата бавно, бос е, разрошен, носи къси панталони и изглежда зле. Поглежда към масата до камината, вижда книгите, усмихва се тъжно и ги загърбва. Отива до барплота в трапезарията и отваря бутилка вино. Пали цигара. Стои прав и пие.
След около час гаси поредната цигара и се връща при масичката. Отваря кулинарната книга и чете. Слънцето е угасило жарта си в идващия залез. Връща се в кухнята и започва да меси нещо в голяма виолетова пластмасова купа. Оставя тестото да втаса, каго го покрива с кърпа.
Тя се прибира след малко, винаги идва по това време. Още е светло.
– Мирише на содена питка – съобщава, когато го вижда да чете от книгата, която преди стоеше като птица с прибрани криле върху масата. – Ти си я сготвил, нали?
Той се приближава, целува я. Говорят за това и онова. Тя се преоблича, слага масата и отпива от виното. Вечерята е простичка – сирене, питка и домати.
По мръкнало идва и младеж на около двайсет – красавец. Възбуден е, ръкомаха, обяснява нещо. И той вечеря набързо, после отива в стаята си да чете.
Къщата притихва.
На другия ден ще е същото. И после пак.
– Живеем доста еднообразно – казва красивата млада дама в бяла рокля. Вечеря със съпруга си в трапезарията.
– Така бяха и нашите. Все едно и също.
– Защо ми го казваш? Това оправдание ли е?
– Не, щастие е. – Младият мъж, който притежава чертите на босия разрошен човек с кулинарни умения, става и целува дамата в бяло.
Говорят си за това и онова. После отиват в спалнята.
Младият мъж се буди точно в два и половина след полунощ.
– Татко! Татко, ти ли? – Той говори с непознат човек в тъмното – непознат, защото не прилича на баща му, а на тънкия подвижен облак от цигарите му, дето все висеше над него като ореол. Бос, разчорлен, умислен. Тъжен. – Татко, къде си? Тук или там?
Пали лампата на нощното шкафче. В стаята няма никого. Жена му спи равномерно и дори не се сепва. Обува чехлите и тръгва към трапезарията. После се спира и събува чехлите. Иска да ходи бос, да не шуми. Не включва полилея. През щорите прониква светлината на звездите и на отхапаната наполовина луна.
– Аз съм, сине. – Гласът иде откъм кухнята. Там има бутилка, наскоро отворена, с коркова гапа на гърлото ѝ. Стъклената чаша до нея е празна, но на дъното има утайка. – Виното е все така хубаво.
– Докога ще идваш? Плашиш ме. Добре, че жена ми нищо не знае.
– Жена ти всичко знае. Или поне се досеща. Но за нея не бери грижа. Тя няма да те забрави.
– Вечно го казваш. Защо да ме забравя? И защо не? Ти от какво се страхуваш? Има ли смисъл изобщо да се притесняваш за мен вече?
– Смисъл ли? Вероятно няма смисъл. А – ето я и майка ти.
Тримата допиха виното и се разделиха. Призраците минаха през етера в небето, а съпругът се прибра в спалнята, за да дочака изгрева буден.
Не го дочака. Този еднообразен живот, за който говореше всяка вечер, не беше за него.
На погребението му присъстваха само трима човека. Свещеник нямаше. Вдовицата не плачеше, гледаше вцепенено само дупката в земята с такъв истеричен ужас в очите, сякаш нея самата щяха да заровят в нея.
Два месеца по-късна тя седеше в едно заведение с мъжа, който я държеше под ръката през цялото време, докато спускаха ковчега.
– Страхувах се, че дупката в земята е много тясна. Бях сигурна, че той няма да може да влезе. Просто ще изскочи от ковчега, ще се засмее на шегата си и ще ми каже, че е време да се прибираме. – Бършеше с опакото на ръката сълзите си и не спираше да говори, без да обръща внимание на нетърпеливия поглед на сервитьора. Той минаваше през няколко минути покрай тяхната маса с надеждата да поръчат нещо. Стояха там повече от половин час и само заемаха мястото. – Знаеш ли, накрая той не можеше да понася тиктакането на часовниците, казваше, че не те, а съдбата тиктака. Беше толкова амбициозен човек. Като родителите си. И те са живеели така – уж на повърхността всичко е било наред, а подводното течение е отнасло всичко. Отвратително е. Зловещо.
Към лицето ѝ се доближава ръката на висок и прошарен господин, той докосва леко косата ѝ не крие удоволствието си. Вдовицата е хубава. Скоро ще се ожени за нея. Тя ще му роди дете. И ще забрави за мъката и за спомена. В крайна сметка съпругът ѝ беше глупак.
– Той беше изключителен човек – каза на глас. – Винаги ще се възхищавам от него. Умееше да се бори.
– Да, но нямаше сили вече. Виж само как умря. За секунди. Сякаш е разговарял с Бога преди това. Отиде си тихо, без симптоми, без предупреждение, без сбогом. На сутринта – казах ли ти това? – видях, че е изпил цяла бутилка вино в кухнята. Сам, през нощта. А той почти не пиеше. Странно, нали? Тежало му е. Не можеше да издържа повече да го изпреварват некадърниците, сякаш е спрял да се развива. Сигурно са го презирали, не споделяше много. И какъв смисъл имаше да продължава? Просто се сви в себе си, настпръхна, ходеше за по няколко часа до работата и после се връщаше – по-уморен от всякога, без желание за каквото и да е. Беше пречупен човек.
– Да, но пък респектираше всички до края си. Всички говореха за него с уважение.
– И какво от това? Какво?
Жената плаче, а мъжът със сребристите коси продължава да я милва и да притиска челото ѝ към рамото си. Съжалява я, задето никога няма да разбере, че именно той е човекът, който тури преграда пред кариерата на покойника. В крайна сметка онзи много си въобразяваше. И къщата му – тая аристократична постройка, която бе наследил от родителиите си, беше прекалено помпозна и будеше завист.
– Завистта го уби – казва мъжът, а младата жена кима и бърше сълзите си.
„Аз го убих. Хак да му е!”
– Обществото – подсмъркна вдовицата. – То беше. Същото като при баща му. Тогава майка му не е издържала и... и тя...
Гледа я в бистрите очи, наблюдава движенията на лявата й ръка, с които си помага, за да преодолее тъгата и да подреди чупливата си коса, и мисли: „Обществото е имагинерно, моето момиче. Стадо овце. Върви натам, накъдето го поведе овчарят. Аз съм обществото. Не е нужно да ме разбираш. Лековерничка си ми ти. Но си красива. Обществото не иска да притежава и да обсебва чуждото; това се случва рядко. По-често отделният човек иска да притежава общественото. Това е в природата на нещата. А най-често: човекът просто завижда и иска да отнеме преднината на другите и да присвои успеха им. Без значение как. Така постъпвам аз. Така постъпих аз.”
Двамата се разделят. Тя подава бузата си, той умее да чака, след няколко месеца тя ще даде и устните си.
Вдовицата се прибира сама вкъщи. Отказва учтивото предложение на високия господин да я изпрати. Досеща се за намеренията му. Той е доста привлекателен и подчертано добронамерен. Не може да го понася. Дори парфюмъг му я кара да се задушава. Но иска да разбере повече. Струва ѝ се, че този човек е достатъчно лош, за да бъде безучастен към трагедията ѝ. Той има отношение към гибелта на съпруга ѝ. И тя ще го докаже. Ще го разобличи.
Ляга си уморена на спалнята без да съблича роклята. След няколко часа са вече четирима на масата. Пият вино. И за първи път си дават сметка, че еднообразният начин на живот е пристан за самотници, които приживе не са успели да постигнат щастието. Или пък са го постигнали без да разберат.
– То вечно ми убягваше – съобщи доволен разчорленият татко, най-възрастният, като намества очилата си, бутайки ги с показалец над носа.
– Ти и не го гонеше достатъчно усърдно – смее се съпругата му.
– А пък аз дори не се замислях дали съществува – съгласява се синът им, покойникът отпреди няколко месеца.
– За сметка на това аз винаги съм знаела, че щастието е да живееш с любимия. Няма значение къде и как. Дори и тук, в етера, дори и еднообразно. – Това заключи вдовицата, която се присъедини към компанията тази нощ.
В същото това време обществото спеше дълбоко, а високият привлекателен господин, който имаше амбицията да го олицетворява, сънуваше, че четири ангела го разнасят из небето и си играят с тялото му, като го изпускат и подхвърлят; той пада от облак на облак, те пак го грабват и си го подават един на друг, докато най-накрая ангелите се превръщат в четири лапи на дракон, на някакво зъбато чудовище. Чудовището го сграбчва и вместо да го изяде или убие, просто изревава силно от болка и гняв и го пуска да си върви по пътя и да си живее живота – сякаш знаейки, че това е по-тежко наказание от смъртта.
© Владимир Георгиев Todos los derechos reservados