Нямах достатъчно въображение да си представя какво би казала или направила Женя. Но след думите му пак се върнахме на изходна позиция. Трябваше да се изясним, а не знаех как.

-  Искаш ли да отидем другаде? – предложи Жоро. Въпросът му не беше лишен от логика. По-добре да не ни виждат заедно, а тук спокойно можеше да се окаже и някой колега.

- Не заради това ти го предлагам! – най-вероятно нещо в съзнанието ми се беше объркало, защото иначе не би било възможно да чувам отговор на мислите си. Още повече, че отговорът като че ли звучеше обидено. Сигурно и погледът ми е изглеждал объркан, защото Жоро продължи:

- Разбира се, давам си сметка, че ситуацията е неловка и далеч по-неудобна за теб, отколкото е за мен, предлагам да отидем някъде, където е по... по-тихо и спокойно, за да можем да поговорим.

Когато влязохме в асансьора, почувствах, че ми е все едно къде ще бъда с него. Където и да отидехме, разговорът ни щеше да бъде еднакво неприятен. Тръгнахме, без да говорим и аз като насън се бутнах в първото попаднало през погледа ми кафене. Чак като седнах на дървения стол, видях какъв лош избор съм направила. Заведението беше просто дупка, доста западнала и опушена. Жоро обаче беше на друго мнение:

- Чудесно, тук е по-добре.

По-добре, но май на никого от нас не му се говореше. Мълчахме, докато ни донесоха поръчката. После Жоро вдигна чашата си:

- Наздраве!

- Наздраве! – смотолевих аз, чудейки се как да се измъкна от всичко това.

- И сега какво? – попита той, след като отпи от бирата си.

Вдигнах рамене. Водката вече даваше резултат, защото усещах как гневът ми е избледнял и сега се чувствах уморена и тъжна.

- Моля те, погледни ме!

Гласът му прозвуча така странно и настоятелно, че аз прескочих рисковете от това да изпълня молбата му. Отново видях пред себе си онзи Жоро, с когото танцувах танго и който караше дланите ми да овлажняват. Още малко и зеленото ще изпълни цялото пространство пред очите ми. Иска ми се да сложа ръка на гърдите му – там, дето се усеща сърцето – а той да я захлупи със своята.

- Утре трябва да бъда във Варна. Трябваше да съм там тази вечер, но останах. Заради теб. Откакто те срещнах, не спирам да мисля за теб. Когато бяхме заедно, всичко беше съвършено само защото беше толкова близо, че можех да те докосна. Когато те нямаше, правех планове кога ще те видя и не ми се искаше да тръгна оттук, защото ти ще останеш... Представях си как често ще пътувам, за да те виждам, даже си гледах календара за месец напред! И през ум не ми мина, че всичко може да се обърка така!

Ох, защо? Защо ми говореше така? Сто пъти по-лесно щеше да бъде, ако използваше сухия шефски тон като днес в офиса! Защо не ми каже сега колко грешки допускам в работата си, че да мога да си грабна шапката, при това с достойнство!

- Кажи ми нещо!

- Какво искаш да ти кажа?

- Каквото мислиш!

- От тази сутрин не мога да мисля! – тихо казах.

Жоро въздъхна.

- Добре, тогава кажи какво си мислеше снощи.

- Снощи ли? Снощи мислех за Жоро и за това как ще го видя днес. А сега се оказва, че това е било загуба на време...

- Защо? – засегнато попита Жоро.

- Защото Жоро се оказа някой друг.

- Както вече казах, не е моя вината.

- Не казах, че е твоя.

- И освен това не съм се представял за някой друг. Аз съм същият Жоро – гласът му се извиси доста над обичайното. Погледнах го, ядосан ли беше?

- На мен ли си ядосан? – попитах със същия тон.

- Не, просто... - омекна той. – Какво толкова се промени? Не може ли нещата между нас да си останат каквито бяха до вчера?

Избегнах очите му. Можеха ли наистина нещата да останат същите? Естествено, че не можеха! Ами те ВЕЧЕ не бяха същите! Достатъчно беше само да си спомня погледа му през рамото на шефа и да се скова от неудобство. А как щях да игнорирам разговора ни за моята работа? А той щеше ли да забрави нещата, които му наприказвах за висшия мениджмънт? Не, че не продължавах да ги мисля, но самият факт, че съм ги казала право в очите му, ме караше да потръпвам.

- Как си го представяш? – попитах го най-после.

- Честно казано, не знам. Само знам, че не искам всичко да свърши.

Замълчахме. „Не искам всичко да свърши!” А аз? Какво исках аз? Можех ли да стана от тази маса и да си отида с мисълта, че повече няма да бъда толкова близо до него, че вече няма да усещам... Можех ли? Защо да не мога? Просто бяхме прекарали няколко часа в разговори! И бяхме танцували танго... все едно, че правихме любов... Обзе ме желание да избягам от тази невъзможна ситуация – в този момент вярвах, че мога да напусна и работата си, и Жоро. Но това беше само мисъл, прелетяла като горяща стрела през тъмно небе, защото невъзможната ситуация не беше в работата ми, нито в Жоро, а в мен самата. Как щях да се разбера със себе си? Знаех, че не бива да се забърквам с него, винаги съм била против тези връзки между колеги. Но също така знаех, че съм безумно привлечена. Да, именно безумно. Това обясняваше защо още не съм станала и не съм му казала, че нищо няма да се случи между нас. Вече трябваше да надвия безумството си. Струваше ми голямо усилие да обърна поглед към него. Гледаше в мен, някъде по-надолу от лицето ми. Разбрах, че гледа медальона ми и нервно го хлъзнах по синджирчето.

- Ще тръгвам – гласът ми звучеше така, сякаш не беше моят.

Жоро въздъхна.

- Наистина ли ще си отидеш просто така?

Защо винаги засягаше болните ми места?

- Не е просто така. Но не бива да става каквото и да е повече.

- Кой го казва?

- Аз го казвам. – твърдостта, която се опитвах да придам на гласа си, се топеше като леда в топлата водка. И Жоро го усети.

- Добре, кажи защо не бива?

- Много добре знаеш защо.

- Да, знам – аз съм директорът на твоя отдел! – раздразнено натърти той. -  Но това изобщо не е важно сега.

- А кое е важно?

В този момент в заведението влязоха трима младежи и се настаниха близо до нас.

- Да тръгваме! – каза и остави на масата пари.

Пред вратата на кафенето спряхме и Жоро ми каза, хващайки ме за ръка:

- Ела, явно няма да се разберем тук.

Тръгнахме по улицата надолу и след две преки са озовахме до крайбрежния хотел. Нямах представа, че Жоро се е настанил тук. На входа спрях. Той ме погледна:

- Ела. Трябва да поговорим на спокойствие.

Не можах да възразя. Поколебах се, преди да мина през тежката, отрупана с орнаменти врата на хотела.

- Искам само да поговорим – успокоително ми повтори, усетил потръпването на ръката ми в неговата. И аз, точно като след първия ни танц, вървях след него, без да мога да възразя или да дръпна ръката си. Коридор, стълби, коридор, врати, всичко минаваше пред погледа ми, без да успея да проясня мисълта си. Защо вървях с него? Какво още можехме да си кажем? Стаята беше в цвят бордо – завесите, покривката на леглото, на масата беше оставена черната чанта, с която тази сутрин носеше лаптопа си. Внезапно, всичко около мен се завъртя, стените се разлюляха и усетих как рамката на вратата, където се бях облегнала, започва да се изплъзва все по-бързо. В ушите ми бучеше, сякаш бях близо до водопад, а краката ми предателски омекваха. Водопадът се отдалечаваше, но едри пръски от него попадаха върху лицето ми. Отворих очи. Жоро пръскаше лицето ми с вода. Изглеждаше уплашен.

- По-добре ли си? – въобразявах ли си или гласът му трепереше?

- Какво става? – чак сега забелязах, че съм в леглото, а той – коленичил пред него. Надигнах се, но Жоро нежно ме бутна назад:

- Не ставай! Почини си...

- Да си почина? Какви са тези работи? – и отново понечих да стана.

- Ти припадна.

Това ми дойде като гръм от ясно небе. Ето защо се чувствах толкова омекнала. Отпуснах се на възглавницата и безпомощно се загледах в надписа на черната тениска на Жоро.

- Знаеш ли как ме уплаши? – измърмори той, подпрял чело на ръба на леглото.

- Съжалявам. Никога досега не ми се е случвало. Не знам защо стана така.

- Аз знам.

Ако с това целеше да го погледна, успя.

- Как така?

- Мисля, че това беше закъсняла реакция на случилото се през днешния ден.

Ръката му се протегна и докосна лицето ми, отмести няколко кичура коса. Боже, колко хубаво беше това докосване! Затворих очи и усетих как другата му ръка нежно изтриваше водата от бузите ми. В стомаха ми се гонеха пеперуди. Ръцете му се отдръпнаха и едновременно с това леглото хлътна от някаква тежест. Жоро беше седнал до мен. Хванах ръцете му и ги доближих до лицето си. Той го обхвана и бавно се наведе над мен. Устните му изучаващо обходиха челото, очите, бузите, носа, докато най-накрая спряха върху моите. Най-после! Два дни чаках тази целувка! Надигнах се и го прегърнах, той ме притисна силно. Два дни чаках да го усетя. Ето, че вече бях там, където исках да бъда – в прегръдките му. Чувах накъсаното му дишане, не спираше да ме целува, усещах наболата му брада с устните си, с ръцете си. Неговите ръце махаха всички прегради по пътя си – копчета, блуза, колан, цип... Исках да дръпна тениската му, но той хвана ръцете ми:

- Чакай – дрезгаво каза и се зае да сваля измачканите ми панталони. Останах по бельо и се оставих на очите и ръцете му. Затворих очи, когато усетих голата му кожа върху своята. Нямаше нищо извън очертанията на тази стая и нищо извън това легло не ме интересуваше. Аз бях тук, с него, и не исках друго, освен да го усещам навсякъде по себе си.

- Знаеш ли колко мечтах за това? – шепнеше Жоро в ухото ми. – Поисках те в мига, в който те видях да влизаш в клуба... нямах търпение да те докосна... преди тангото вече бях влюбен в тебе... след него вече знаех, че ще направя всичко, за да бъдем заедно...