Буди ме нощем, и ми вика:
 - Стига си търсила под вола теле. Не рови там, където вече е ровено. ТАМ НЯМА НИЩО, което да ти трябва.

  Гадняр. И без него се сещам, че трябва да търся другаде. Ами що не каже къде?
Реших да му се изрепча:
 - Я стига си ме тормозил. Само ми натякваш, и не ме оставяш да се наспя. Не ме занимавай повече, освен ако не ти дойде някоя блестяща идея как да се измъкна от блатото.
 - Ами кога да те занимавам, като денем вършиш само глупости, и не ти остава време да МИСЛИШ!!!
 - Вече нямам сили да мисля. А и за какво? Нещата са такива, каквито са. На моите години трябваше вече да жъна, а не да се лутам като пиле в кълчища. Та да те питам, ти къде беше, когато бях на 20? Мммм? ….Мълчиш, я.
 - Винаги съм ти говорил. Когато ме слушаше, нещата ставаха.  (лъже!)
 - Аз не си спомням такова нещо. Никога не съм те чувала да се обаждаш. Мъчиш ме тука от три години, и се наслаждаваш садистично. А и какво точно е станало, според теб? Семейството, ще кажеш, детето, работата…всичко! Да, ама не. Най-важното не е станало. Продължавам да се рея в празното. Здравето ми се разкуца и ме прикова, лиших се и от малкото разнообразие, което ми осигуряваше подвижността. Само детето ми дава някаква радост от време на време, когато не трябва да го натискам да учи..
 - Неблагодарница. Имаше всички възможности. Колко от тях реализира? (пак лъже!)
 - Не знам, никога не съм знаела точно какви са ми възможностите. Затова на дърти години правя тъпи тестове за интелигентност. Ти знаеш резултатите (страхотни са!), но те какъв ориентир ми дават – никакъв.
 - Е, ще те оставя да помислиш още малко. Моята помощ се изчерпва със самото напомняне.

  Какво да го правя такъв? Ни приема, ни предава. И какво ми напомня? Че докато не си реша проблема в главата, ще страдат краката. Що книги изчетох по този въпрос, направо не мога да ги изброя. Добре де, какво прави човек, когато НЕ ЗНАЕ пътя?

  Първо пита, ако има кого. Ако не – ориентира се по севера. Или пък окончателно се загубва и пропада в небитието. Аз съм от питащите. Е, драги ми дистурбарнико (бел.авт - италиано-българизъм, значещ невъобразим досадник-тормозчия), питам те – накъде сега?

  Не отговаря. Или не ще, или не може.

  Или пък е решил да ме остави да поспя няколко нощи.

  Я през това време да си упражня мозъчните гънки. Някога исках второ дете. Да взема да родя сега? Не, твърде е късно….

  Някога мечтаех да стана кинооператор. Е, не станах.  Просто нямаше такава дисциплина твърде дълго. И за актриса се гласях. Нашите ми внушиха, че не съм имала талант. Това бяха моите желания. За нито едно от тях не се преборих. Оставих се да ме убедят, че това са несериозни работи, от тях не се прокопсва. Така се оказах на миризливо островче сред инженерното блатце. Не че не беше интересно. Аз обичам да уча. Но, бързо ми омръзна. Няма тръпка, няма гег. Харесваше ми да преподавам, но това по-скоро го свързвам с необходимостта от публична изява. Обичах и да превеждам. Но така пари се не печелят. А парите дават голяма свобода. Да правиш каквото и когато искаш. Но не и с когото искаш. Така че, майната ти с безкрайните възможности, които съм била имала!  

  Наскоро реших пак да снимам. Да, ама за това се искат крака, а аз съм трайно въдворена с тоя крив кръст . Така ми било дадено време за размисъл. Както и да го мисля, все до едно стигам - нещата са такива, каквито са.

  Какво ли ще ми каже тази нощ онзи мъчител? 

  Мълчи, диването. Аз, обаче, продължавам да мисля. Добре де, здравето е поправимо. Ще правя упражнения за кръста, ще пазя диети, ще се отърва от вредни навици. Е, и?

  - Я се позанимай малко с детето, че си го занемарила, намесва се най-сетне.

  Да, ама детето си има вече собствено мнение и инат за петима. Всеки опит за вливане на здрав разум завършва с тръшкане на врати. Последния път така я тръшнах, че се самозаключих, когато трябваше спешно да излизам.....

  - Измисли му интересно занимание, подсеща вътрешния.

  Че аз нали все това правя?! Зачитам му книжките , запявам му песните   , започвам му съчиненията, посочвам му интересните хора  ....Даже го запалих да свири камерна музика!

  - Я, мама, да се хванеш да посвириш трио? предлагам аз на малкия голям.

  Идеята се възприе с ентусиазъм. Намериха се още две като него – достатъчно напреднали и нахъсени. Обаче.....родителите още по-нахъсени. И, след първия голям успех – пак уроци получавам. Без предупреждение, направо – баааам!

  Хвалебствена статия в „Дума”!!! Аз?!! Да чета ДУМА?!!!!! Да пише в тоз парцал за МОЕТО дете?!!!! По-голям срам в живота си май не съм брала. Така че, драги, вземи си заври идеите .......абе, що ли се разправям с тебе...

  - Ето, пак неблагодарност! ТИ, ТИ си непоправима! Всичко си в състояние да принизиш до нула. Затова ще си стоиш на дъното – явно там ти харесва!

  - Тъй ли?!, сопвам се аз. Нали се радвах, нали повярвах в липсата на дребни страсти у тези невинни деца. А то какво? Вари го, печи го – все напъни за изпъкване, като пришка на челото. Какъв урок да си извлека от това? Никога повече ортаклък? Да се връцна ли като обидена кокона, или да преглътна в името на каузата? Хайде де, дай идея, като си толкова вездесъщ! Но да знаеш, този път, никак, ама никак не си прав! Всеки, който я е чел идиотската статия, е възмутен. Значи АЗ съм права. Въпросът е какво сега. Да си оставя ли магарето в калта? Да взема ли като настървена орлица да браня своето, аналогично изпадайки в глупашка поза? А? Може и да пробвам, но кой, кой ще спечели от това, и кой ли пък ще си вземе поука....


  - Просто бъди себе си! 

  Все едно говоря на стена.  Клише след клише ръси, нищо конструктивно.

  Не щеш ли, обаче, след няколко нощи здравословна интимност, сън и мислене насън, ми просветна! Отговорите били в помирението, примирението и признаването на вечната истина за липсата на еволюция в човешката природа! Брей! Помъдрях!

  - Видя ли? Не ти говоря напразно. Все нещичко успяваш да схванеш, но още си твърде далеч от истината. Уроците трябва да се научават и прилагат, а не само да се изживяват , наставничи гласът.

  Той да си говори каквото ще. За изживяването – аз си знам. Какво научих вече споменах. Но изненадата, дори за мен, бе, че започнах да произвеждам. Писания разни. За щяло и не щяло. Из дебрите извират такива щуротии, че като си ги чета, или си се смея сама като лудите , или си ги засипвам с дъжд от критики    , докато не се стопят до по-нормални размери. Гласът напоследък си трае. Ориентири – пак никакви.

  Ами, тогава, ще карам така, докато той, или някой друг, или нещо друго, не ми тегли нов насочващ шут.