ДЖОГИНГ

Търчането сутрин е изтикано на мода някъде в края на хипарския период през миналия век. Спортът замества наркотиците, здравето – болнавата страст към опиатите. Обличаш се сутрин, навличаш усмивка, слагаш здрави маратонки и хукваш да гониш Михаля. За здраве.

Вместо усмивка облякох стария си анцуг, китайските кецове, смачкани и малко кални, стояха до входа. Обух ги на бос крак, беше началото на септември, влажно, но топло, очертаваше се хубав ден.

Джогинг. Прекосих малкия мост, под мен реката течеше бавно, малките й вълнички се бърчеха като чело на уморен човек, който се прозява и иска да заспи. В края на лятото водата дремеше, едва се движеше, коренищата на дърветата се впиваха в краищата й, разни дрипи и празни прогнили кофи висяха закачени на клоните наоколо.

Въздухът беше чист, дъхът ми образуваше пара. Затичах се бавно, още не бях във форма. Качвам килограмите не защото ям много, а защото много се ядосвам. Или поне така си въобразявам. Понякога не се храня по два дни, нищо не слагам в устата си. После опустошавам целия хладилник и поглъщам такова количество храна, че жена ми с тревога търсеше смисъла на моя глад.

- Ще се пръснеш – казваше ми тя и ме целуваше. – Ще заприличаш на мен.

Тя беше бременна в седмия месец.

Някакви си десетина килограма – ще ги стопя за няма и месец. Колко му е.

В парка е хубаво. Още ги няма нахалниците с любимите си кучета. Понякога кучетата са по-едри от стопаните им, особено когато тези стопани бяха женски екземпляри. Лаят свирепо, хвърчат като бесни между дърветата, приличат на фосфоресциращото куче от Баскервил, но са настървени от свободата си и сякаш организирани; страхувах се да навлизам по-дълбоко в гората на парка, нищо че там бяха най-зелените поляни и най-красивите сенки, кой знае къде можеше да ме нападнат. Свободата не е за всеки. Кучетата са злобни, когато стопаните им въртят опашки.

Затичах покрай рекичката. Мълчалива, някак унесена, тя вървеше по пътя си и сънливо, примирено се оттичаше на някъде. „Прилича на живота - помислих си. – Толкова е спокойна, примирена и мъдра. Сякаш знае нещо, което е достатъчно достойно, за да не се говори за него.”

По пътеката вляво имаше голям бук – красиво и величествено дърво, която сякаш се бе отделило от горичката три крачки напред, за да подчертае своята изключителност. Имаше защо. Черно-кафявите му клони държаха в здравите си ръце зелен облак от широки листа, през които слънцето проникваше, за да очертае вените на тънките им тъмни жили, вплетени в тях. Кръвоносна система. Стоеше този бук като генерал пред армията си. Гората леко се полюшваше и чакаше команди: сутрешна проверка.

Един гълъб, шарен, объркан, шумен и страхлив, се блъскаше като подивял в клоните на този бук. Тъкмо се отскубваше от един клон, попадаше на друг, удряше се в него, крилата му се съдираха в съчките и в листата, олюляваше се, после аха да политне, но пак се блъскаше. Облакът на зеленото ли го бе заслепил? Ранен ли беше?

Наближих. Гълъбът все по-бавно се премяташе, опитваше се да се измъкне от нещо. Някакво въже, примка или нещо такова, бе омотало единия му крак и той не можеше да се отскубне. Другия край на въжето беше здраво завързан за един от големите клони и птицата нямаше никакъв шанс. Нямаше как за скъса въжето, беше здраво.

Трябваше да помогна някак. Ако бях започнал тренировките няколко месеца по-рано, вероятно щях да успея да се метна на най-ниския клон – той не беше по-висок от два метра от земята, а от него нагоре вече бе по-лесно. Опитах, но коремът ми натежа, кецовете се подхлъзнаха във влажната кора на дървото, ръцете ми не издържаха тялото. Намерих една дълга пръчка, опитах се с нея да стигна възела на въжето, да го развържа, но не успях. Трябваше ми по-дълъг прът. Започнах да търся край коритото на реката: задръстено и мръсно. Защо ли хората изхърлят толкова боклуци точно в реката? Нима може да предположиш, че като хвърлиш стария си провиснал, надупчен, вмирисан пуловер ей-там, в блатистата локва край реката, това ще остане незабелязано и без последствие? Изгнили кофи, легени, парцали, голи кукли с оцапани коси, опаковка на крем за бръснене „Каро” и флакон от нещо... Неща, които са били полезни, но в мига, когато са станали ненужни, за отмъщение ги хвърляме в реката, не в кофата за боклук. Такива сме, защо не?

Ето, този прът ще стане. Дълъг е поне два метра и половина. Май доста се отдалечих от дървото, отне ми време да се върна до пътеката. Да, ето го букът-генерал, не беше се помръднал нито на сантиметър от мястото си, къде ще ходи, стоеше гордо и навъсено, за да всява респект у цялата гора. Потърсих гълъба. Той се открояваше с бяло-сивото на крилата си, пък и така шумно се мяташе, че нямаше как да не го забележа. А сега не го виждам. Не чувам шум. Къде си, гълъбе? На криеница ли ще си играем? Дошъл съм да те спася. Не ме познаваш, аз съм начинаещ спортист, който се опитва да отслабне, защото е твърде лаком, за да се ограничава в храненето. Запасявам се в стомаха си с неща, които не са ми нужни, разбираш ли? Не ме ли разбираш? Сам се замърсявам, доброволно, как да ти го обясня. Така е при нас, хората, гълъбе, едни преяждат с храна, други с власт, трети с пари. Нямаме мярка, защото сме върхът на хранителната верига, върхът на всички върхове сме ние, човеците, дори от гълъби по-високо летим... Дори си присвояваме неща, които никога не са били наши – земята, слънцето, свободата, животът даже. Но аз не съм лош човек, не се страхувай. Покажи се. Тази дълга пръчка не е за тебе, а за въжето, което стяга крака ти. Ще развържа възела и ти ще можеш...

Едно крило, откъснато и с кръв в края, лежеше върху  дланите на купчина зелени листа, събрали се, сякаш да гушнат нещо. Пух имаше наоколо, няколко сиви пера лежаха на земята, чак сега ги забелязах. А омотаният крак, червен и отпуснат, висеше на същия клон, все така здраво завързан за въжето.

Скъсани листа, пух, пера... Беше имало борба, борба на живот и смърт, гълъбът го нямаше, но въжето още държеше своя улов. Огледах се – нямаше кучета, те идваха по-късно, за да пазят стопаните си от красотата, какво се беше случило с уплашената птица? Котка ли беше свършила тази работа?

Прътът си го биваше. Измъчих се, но отвързах примката на въжето, то яко се беше увило около клона. Това въже може да убива, не бива да стои там, на бука, който привлича птиците с красотата си. Мястото на това въже беше в боклука. Изхвърлих го в контейнера и се прибрах.

Не ми се тичаше вече за здраве. Огладнях.