ДО БРЕЗАТА

- Кога ще престанеш най-сетне? – питаше я мъжът, свил се на кълбо върху един стар дървен стол в хола. – Знаеш, че те обичам, всяка твоя изневяра ме докарва до лудост, не издържам. Моля те, престани да ме измъчваш...

Гледаше пода, говореше сякаш на себе си, главата му леко се поклащаше. Този човек беше в беда.

Тя го погледна, приближи се и го погали по главата:

- Защо им вярваш? Това са същите хора, които ни завиждат. Те сеят тези слухове, сигурна съм. Нали знаеш, който сее ветрове...

- ... жъне бури. Да знам, но няма дим без огън, нали?

- Стига с тези поговорки. Какъв е смисълът? Просто трябва да вярваш на мен, а не на другите. Я се погледни!

Тя го хвана под рамото и го повдигна леко. На една от витрините на холната гарнитура имаше огледало. Придърпа го към него.

- Виж какъв си хубав! Как мога да те сменя с друг?

Той се погледна и му стана още по-тъжно. Приличаше на центрофугиран.

Тя го целуна по бузата.

- Иди да се изкъпеш. Може да не се бръснеш. Аз през това време ще приготвя кафе, а може би и още нещо...

Той завлачи чехлите си към банята, като пътьом сваляше бавно блузата. Косата му беше щръкнала, очите – червени, човек би помислил, че е бръкнал в електрически контакт. Пусна студената вода на душа и започна бързо да си масажира тялото – така лекуваше нервите си от много години, помагаше му.

- Този път е сериозно – каза тихо тя по телефона. – Сега е в банята, не чува нищо. Виж какво, трябва да престанем да се виждаме известно време... Не, не е това. Надушил е нещо, вероятно пак оная, твоята, се е раздрънкала. Добре. И аз те обичам.  

Пиха кафе. Мълчаливо. Тя разгледаше списание, той гледаше през пердетата. Бе есен, тъжна и унесена, но мека и още жизнена.

- Искаш ли да се поразходим? – попита я.

- Моля?

- Да излезем навън, виж колко е хубаво.

Тя остави списанието настрана. Искаше да е мила, но всъщност й бе ужасно досадно. Седна на коляното му.

- Като преди време ли?

- Да, помниш ли?

Целуна го и разроши косата му.

- Рошав си по-секси. Нали знаеш, че съботата ми е любимият ден?

- Разбира се. Той е любим и за мен.

- Но точно в ден като този всеки има право да прави каквото си поиска. А аз не искам да се разхождам – тя стана и отново взе списанието. – Днес ми се мързелува. Кой знае, по-късно може да се видя с Нели.

- Вече те ревнувам и от тази Нели, Нели!

- Да, освен че сме съименнички, ние винаги намираме за какво да си клюкарим. И ти трябва да си намериш приятел, може да ходите заедно на риба или нещо такова.

„Да, сигурно наистина трябва”, той отдавна мислеше за това. Всъщност се надяваше Нели да е неговият приятел. Това нямаше как да стане. Пък и не бива да очаква толкова много, достатъчно е, че му позволява да я обича. Не може да  изкористява любовта в приятелство, това си е жива експлоатация.

Облече се и излезе. „Купи кафе на връщане!” – каза му тя.

Хората се чудят как да намерят време, за да бъдат по-често и по-дълго заедно, а ние обратното, каза си. Не, може би това е нормално. Все пак почти всеки ден сме заедно, не бива да е така, ще си омръзнем. Но на мен ми е приятно да съм с нея, не мога да й се наситя, толкова е интересна, забавна, красива. Дори не искам да мисля за недостатъците й. Да, обича да се заглежда в мъжете, те също я зяпат, но как да е иначе, като е толкова хубава?

Той вървеше из парка, не забелязваше нищо, вглъбен в мислите си за Нели. Наоколо деца гонеха топки, последните подвижни маси за сладолед приканваха минувачите, а красиви млади майки се заглеждаха в рошавата му глава и се чудеха защо ли е яхнал мислите си вместо да яхне нещо друго.

Сигурно причината е в мене. Скучен съм. Едва ли е особено приятно някой да стои до тебе и да ти демонстрира чувствата си непрекъснато, да го имаш като сешоар, като удобна вещ за многократна употреба, от онези, дето са вечни – грозни са, не са и много красиви, но са удобни и вършат работа. Звучи ужасно. Просто трябва да направи нещо, може би да си смени работата, за да изкарва повече пари, или просто да пусне дълга коса, може би наистина трябва да започне да излиза с приятели... Приятели. Кои приятели? От тези, дето заглеждаха жена му ли? Или онези, които му се присмиваха, че откакто се ожени, не е мъж на място, а е мъж на жена си.

- Здравейте – усмихна се насреща му една позната. – Хубав ден, нали?

Не я позна. Да, лицето й му напомняше нещо, нещо важно, нещо, което не биваше да забравя... „Купи кафе на връщане!” А, да, това беше продавачката в магазина. Не можа да я познае навън.

- Извинете – сконфузи се. – Аз понеже само в магазина...

- Вие сте единственият мъж в квартала, който пазарува сам – продавачката, изглежда, беше в чудесно настроение, защото се поклащаше цялата, докато говореше. – А сега виждам, че сте и единственият, който се разхожда сам в парка.

- Аз понеже – пак заекна – така реших... да изляза. Затова.

- Нали няма да възразите, ако ви придружа? Какъв прекрасен ден!

Тя вървеше всъщност в противоположната посока, но очевидно когато човек се разхожда, посоката не е задължителна. Това е парк, а не улично движение. Дори и светофари няма.

В магазина някои стоки се продаваха с намаление, стига да си купиш една специална карта, като редовен клиент. Той си беше купил такава карта още веднага, щом се нанесоха с Нели в квартирата наблизо, но все я забравяше. Точно тази продавачка винаги, ама винаги му услужваше с нейната собствена карта, за да ползва отстъпката. Беше добра жена, но той така и не запомни името й. Всъщност истината е, че името й не го интересуваше – то беше изписано върху баджа на ревера й.

Седнаха на една пейка близо до изкуствено езеро, в което ниски зелени храсти плуваха като крокодили отгоре. Една жаба квакна унило и спря. Слънцето припичаше. Някакъв старец бавно разплиташе кордата на въдицата си, нагласяше очилата си ту наляво, ту надясно, явно не виждаше добре. „Дали да не отида да му помогна – каза си. – Той може да ме научи как се лови риба. Може да станем приятели и да отидем да хвърляме въдиците в някой язовир или река, не в тази локва тук.” Усмихна се на себе си. Докъде бе стигнал – да търси у всеки странник човек, който е готов да му стане приятел. Нещастник.

Тя хвана погледа му.

- Този чичко го е закъсал здраво – каза, скочи и се затича към него.

Проследи я с поглед. Не беше забелязал досега, че в тези сини джинси е много сладка, досега все с престилка я беше виждал. Тичаше като момиче, закъсняло за училище. Отиде при стареца, заговори го нещо, засмя се, взе кордата от ръцете му и я развърза. После оправи плувката, увери се че има червейче накрая и му даде той да хвърли, да се знае кой е риболовецът.

- Обичам да ходя на риба – каза тя, когато се върна. – С баща ми ходехме всеки уикенд на реката край града.

- Хубаво ли беше? – всъщност наистина го интересуваше.

- Много. Много хубаво беше – тя загледа пред себе си. – Това бяха най-хубавите години в живота ми. Правехме си нещо като пикник.

- Ядяхте рибата, която сте уловили, така ли?

- Всъщност не. Имаше малки пъстърви, те са много вкусни, но аз не мога да ги чистя, просто ме е страх от нещо, не знам. А и баща ми, той пък всяка втора рибка я пускаше обратно в реката, голяма скица беше. Не му трябвало повече, отколкото да се нахрани. Понякога се връщахме вкъщи само с три-четири риби, майка все беше недоволна и ни кореше, че си губим времето...

Той слушаше внимателно. Разказът му се стори чист, нежен и някак... съдържателен, смислен, дълбок. Искаше да слуша още.

- Искаш ли да пием по бира? – попита го.

За първи път в живота си получаваше такова предложение от жена. Погледна я. Тя го гледаше с  очи, които виждаше за първи път. Бяха зелени, кристални очи, а бялото около тях бе пяна, в която се разбиваше погледа й. Къде беше зяпал досега, по дяволите? Тази жена е красива. Очевидно човек ослепява не с очите си; сляп е, защото не иска да вижда, а само да гледа.

- Точно това искам – отговори. – Напече, сякаш е лято. Тук наблизо има едно заведение.

- Да, знам го. Там правят страхотни домашни пържени картофки със сирене.

След около два часа той я целуна. Не го беше замислил, дори нямаше идея, че ще го направи. Просто се обърна към нея, тя го беше хванала под ръка, приближи се и целуна устните й. Тя му отвърна. Прегърнаха се. Не беше изпитвал отдавна такава енергия, целият вибрираше, сърцето му биеше, изгуби слух, в главата му нещо шуртеше, зелена река плискаше в цялото му тяло, той я вдигна на ръце и се скриха в малък изкоп. Тревата там беше още зелена, като очите й, беше меко и красиво, телата им се сляха, не мислеха, просто имаха нужда един от друг и нямаха сили за съпротива.

Смрачаваше се. Захладня. Жълти листа полетяха към тях като откъснато знаме без знаменосец – просто следват вятъра, той сам е тяхна кауза и цел. „Точно като мен – каза си. – И аз вървя по вятъра, така е най-удобно. Трябва да й кажа за Нели.”

- Знаеш ли, аз съм...

- Тихо – тя постави пръст върху устните му. – Не виждаш ли, че идват да ни кажат нещо?

Листата се сипеха около тях, бяха меки и шарени като родопска черга.

- Правят ни легло, не виждаш ли?

- Да, виждам – каза. – Вече виждам.

Стъмни се, те не се разделяха. Наблизо една бреза ги наблюдаваше. Върху кората й тъмнината рисуваше обич и ревност, страст и любов: черно и бяло, без нюанси, ясно, рязко, драматично. Един мъж бе седнал до брезата между две жени.