ДОКАЗВАНЕТО
Седим си ние с баща ми, където спираше автобусът за Михайловград*, една сутрин, чакаме го, а той ми нарежда:
– Ако беше ме слушал, сега щеше да вземеш по-голяма диплома и по-лесно щяха да те приемат. И класната ти нямаше след всяка родителска среща да ми повтаря, че синът ми можел много повече, ама е ужасно мързелив и нехаен.
– Било, каквото било, тате, ще видим сега какво ще стане. Ако ме приемат – приемат, ако не – ще се хвана на работа. Имам втори разряд по стругарство. Ако стана студент, ще трябва ти да ме издържаш, ако стана бачкер – сам ще се оправям.
Планината ни слуша, праща ни хладни целувки по бузите и си мисли кога най-после ще се махнат и последните бели петънца от върховете ù, че да се стопли и тя.
Минава Бойко, натурален горски момък, и отдалече:
– Накъде така рано-рано, бе юнаци?
Баща ми мълчи като Балкана и пуска една студена усмивка от душата си.
– В Търново – пъча се аз, – болярин ще ставам.
– Ха, ти ли, бе?
– Да, аз. Защо?
– Мене ако питаш, това дето си го намислил – няма да стане, ама щом си решил – опитай! Аз бих те посъветвал да не харчиш парите на баща си зàлудо, че като знам как ги изкарва – тръпки ме побиват.
– Много си зиморничав...
Сигурно щяхме да продължим още глупавия диалог, но автобусът дойде, отвори врати, налапа ни и пак ги затвори. Слънцето се показа иззад едно облаче, пусна си лъчите и един от тях ни посочи къде да седнем, за да сме заедно и да ни бъде слънчево в душите, щото към свято място сме тръгнали и светли трябва да стигнем.
Стигнахме Царевград привечер. Тате ми намери квартира, даде ми 50 лева и хвана нощния влак за обратно.
– Късмет, сине!
– Благодаря, тате!
И се разделихме.
Видяхме се след две седмици. У дома.
– Ще имаме ли болярин вкъщи? – светнаха очите на всички.
– Надявам се. Има две положения – или болярин, или стругар. И в двата случая няма да е празно.
– Не си много оригинален.
– Но съм откровен.
Чукнахме се. За първи път като равни. Хапнахме. Легнахме си. На другия ден отидох, както се бяхме уговорили с бригадира на животновъдите, да чистя обора на едно стадо овце високо в планината, докато те са на паша през деня. Представяте ли си как се диша в средата на юли в едно покрито със слама и оградено с тухли помещение, когато се разкопават с кирка отъпканите изпражнения на около 300 овце в продължение на цяла година? Да не ви дава Господ, ама плащаха по 10 лева на ден. В кошарата беше истински Ад, а отвън – красив неописуем Рай. Вечер, преди да се прибере стадото, пеш до вкъщи, бърз душ, дънките, тениската и... на лов. Най-често на призраци облечени в прозрачни рокли, които изчезваха толкова неусетно, колкото се и появяваха, сякаш никога не са били. Тогава започвахме да пием и да пеем акапелно, като браилски хъшове, планината ни слушаше и ни пригласяше, кучетата също, а бащите заключваха дъщерите си.
Един ден се връщам капнал и вмирисан на амоняк, открехвам портичката и виждам майка си седнала върху пейката на двора. Очите ѝ светят. Разбрах, че нещо е станало.
– Какво ти е, мамо?
– Нищо. Имаш писмо. От Търново.
– Къде е? – нетърпеливо.
– На прозореца зад мене, не виждаш ли?
– Отворено е – ръцете ми треперят.
– Приет си – чувам, преди да съм го прочел.
Прочетох го. Подскочих все едно, че цял живот съм се излежавал на спокойствие и сега изведнъж някакъв си кръвожаден звяр е изръмжал срещу мен. Отидох до попската круша в градината. Прегърнах я. Кората ù беше набраздена и огрубяла с годините.
– Успях, миличка! Хайде сега прошепни на листата си, а те са приятели с вятъра, кажи им да му предадат, че да чуе цялата планина!
– Казах им вече – продума ми.
– Обичам те! – прилепих глава до тялото ù.
Появи се сам Господ, погледна ме сърдито и попита кротко:
– На какво се радваш?
А аз гордо:
– Доказах те, Господи!
А той:
– Доказа себе си, а за да ме докажеш мен, ще ти трябва целия живот.
– Ще ми стигне ли? – полазиха ме мравките на крушата.
– Това и аз не мога да ти го кажа. Но опитай!
*Михайловград – сегашният Монтана
© Ангел Веселинов Todos los derechos reservados