ДОКАЗВАНЕТО
Седим си ние с баща ми, където спираше автобусът за Михайловград*, една сутрин, чакаме го, а той ми нарежда:
– Ако беше ме слушал, сега щеше да вземеш по-голяма диплома и по-лесно щяха да те приемат. И класната ти нямаше след всяка родителска среща да ми повтаря, че синът ми можел много повече, ама е ужасно мързелив и нехаен.
– Било, каквото било, тате, ще видим сега какво ще стане. Ако ме приемат – приемат, ако не – ще се хвана на работа. Имам втори разряд по стругарство. Ако стана студент, ще трябва ти да ме издържаш, ако стана бачкер – сам ще се оправям.
Планината ни слуша, праща ни хладни целувки по бузите и си мисли кога най-после ще се махнат и последните бели петънца от върховете ù, че да се стопли и тя.
Минава Бойко, натурален горски момък, и отдалече:
– Накъде така рано-рано, бе юнаци?
Баща ми мълчи като Балкана и пуска една студена усмивка от душата си.
– В Търново – пъча се аз, – болярин ще ставам.
– Ха, ти ли, бе?
– Да, аз. Защо?
– Мене ако питаш, това дето си г ...