ДОКОСВАНЕ

Кънчо набучи гърнетата по колите на гнилия плет. Беше ги правил отдавна, когато ръцете му пипаха бързо и точно. Скара се с жена си заради тях и ги изнесе - пълнел къщата с остарели неща.

-  Че какво им е остаряло? - питаше се той. - Вещите бавнo стареят, по-бавно от хората. Да взема едно, такъв боб ще сваря в него, пръстите си да оближе. Но нищо. Миp да има.

Като дете беше паднал от кон, излязла му беше гърбица, остана дребен и хилав. Смутен от физическия си недостатък, трудно се ожени, взе жена, която не му допадаше. Нe успял в семейния живот, потърси спасение в работата. После занаятът западна, заряза грънците, почувства се нещастен. Живееше от пенсията. Дъщеря му се омъжи в друго село и рядко си идваше.

Кънчо се наведе и вдигна стомната, направена от собстве­ните му ръце. Беше празна. "Ще ида да я напълня" - каза си и тръгна. Пиеше вода от нея, по-сладка му се струваше. Вървеше бавно, нямаше за къде да бърза. Дните му се нижеха монотонно, сиви и еднообразни, нe ги различаваше по нищо един от друг - нямаше с какво да ги за­помни. Разлика виждаше само в това, че едни са слънчеви, други мрачни, трети дъждовни или ветровити.

До чешмата завари играещи около коритата деца. Те говореха високо, смееха се и размахваха кални ръчички. Сърцето на Кънчо запърха от вълнение - на малки дъсчици децата мачкаха глина.

- Добър ден - поздрави ги гърбавият, като мина край тях. - Тази глина не е добра - рече по-скоро на учителката, отколкото на децата. Хубава има в "Сазлъка", но не е близо.

- Аз съм отскоро тук и не познавам местностите – отвърна девойката.

- Мога да ви заведа някой ден, ако искате.

 Уговориха се. Гърбавият напълни стомната и я помъкна по нагорнището. Сега баирът не му се струваше толкова стръмен, както друг път.

След няколко дни се събраха пред училището и тръгнаха. Извън селото децата се оживиха; гонеха се, боричкаха се по поля­ните, беряха цветя. Кънчо ги гледаше и се радваше, че са здрави, че могат така да лудуват. Девойката крачеше до него стройна и хубава. Чувстваше, че само присъствието му я възпираше да не хукне с възпитаниците си по надолнището.

- Какво работиш? - попита с напевен глас учителката.

Въпросът ù смути мъжа. Веждите се сбраха на челото му и той промълви с горчивина:

- Пенсионер съм. Какво мога да работя аз, с какво мога да бъда полезен?

- А, не се предавай! Можеш да бъдеш полезен, стига доста­тъчно силно да го желаеш. Островски сляп е написал книга - няма място да отчаяние - заговори разпалено момичето.

Кънчо слушаше и мислеше: "На твоите години, при такова здраве и красота и аз бих говорил така. Та нали някога мислех като тебе. Ех, Островски! Само той ли? Бетховен глух е дирижирал оркес­тър, но колцина са като тях!? Такива хора на сто години, веднъж се раждат - те са гении!"

         - Все пак някога си се захващал с нещо? - прекъсна мис­лите му тя.

Разказа ù за грънчарството. Разкри душата си, както пред никой друг не бе се осмелявал. Стана му по-леко.

Стигнаха до мястото с хубавата пръст. Разкопаха, залиса­ха се. Кънчо наблюдаваше учителката и се възхищаваше от красотата ù, не можеше да откъсне очи от нея.

На връщане, щом учениците избързаха напред, той подхвана:

-    Ами ти, защо дойде в село? Младите хора бягат в града.

-    Тук намерих работа. Нередовна учителка съм. Искам да yча, нo кой знае дали ще ме приемат.

-    Дано успееш. Тук ще ти бъде скучно. Само стари хора останахме в селото.

           Замълчаха. Пътечката извиваше край шипков храст. Момичето хвана с ръка надвисналото над нея клонче, повдигна го и се наведе към гърбавия, за да не се закачи. Буйната ù коса се разпиля по раменете му, гъделичнаха го палавите къдрици по бузата, усети в нозд­рите си омайващ парфюм. Сякаш сърцето му спря в този миг от удоволствие. За пръв път изпита такова силно вълнение от докосването до жена. Толкова кратък му се видя този миг!

Шипката остана зад тях. Между дърветата се показаха край­ните къщи на селото. Преди да се разделят, тя му каза:

-  Ще организирам кръжок по грънчарство. Иска ми се да ми   помогнеш, работата ще потръгне. Децата ще се запалят лесно, познавам ги. Самата аз бих опитала, но не познавам занаята. Ще се заемеш ли с тях?

Предложението ù дойде неочаквано. Той се изненада – не знаеше какво да отговори.

-  Няма да мога - промълви. - Отдавна не съм точил. Но доведи ги, може да пробваме.

Прибра се вкъщи радостен. Събудиха се в него от докосването скрити сили. Залови се да почисти и подреди по-красивите съдове, които някога беше направил. Дълго рови по тавана и в мазето. Откри една красива делва, глазирана, с орнаментална украса. Гърба­вият изпадна в умиление пред красотата ù. После подреди работилничката. Развълнуван се наведе над грънчарското колело. Години наред то бе мълчало, кълба паяжини и прах го покриваха. Потупа го и му каза като на приятел:

-  Е, дойде време пак да заработим!

Жена му гледаше като се щура из работилницата и недо­волно сумтеше, но не ù обръщаше внимание.

Дойдоха учениците. Започнаха работа. Животът му се преобрази. Събуди се в него старата страст. Особено щастлив се чувстваше в дните, в които учителката беше с тях. Тъжните мисли, гнездили в душата му, отлетяха като птици. Престана да мисли за жена си, дъщеря си, старостта, за смъртта. Всичко загуби смисъл, освен колелото, децата и учителката Цена. Пръстите на учениците бавно добиваха рутина, глината започваше да се подчинява. Заживя той с техните радости и неволи. Сякаш се подмлади покрай тях. Дните не му се виждаха вече еднакви.

Кръжочниците откриха в училище своя изложба. Когато му поднесоха цветя, от очите му се отрониха щастливи сълзи и намок­риха набръчканите му бузи. В заличката шумяха възбудените ученици, техните родители. Сред всички Кънчо видя още един чифт просълзени очи - очите на учителката.

Един ден Цена дойде при него и рече:

-  В окръжния град се открива изложба на художниците приложници. Трябва да представиш нещо.

-  Как така, да представя... - обърка се той.

-  Занеси делвата, тя е много хубава!

-  Нямам смелост,

-  Тогава аз ще я занеса! - засмя се закачливо момичето и тръгна да я вземе.

- Моля ти се, недей! - спусна се след нея гърбавият. Пресрещна я, хвана се в делвата и я задърпа от ръцете ù. Все още беше силен, започна да надделява. Лицето на девойката приб­лижаваше неговото. Кънчо се смути от близостта ù. Силите го напуснаха. Тя почувства това, целуна го бързо по бузата. Объркан, той из­пусна делвата. Цена я притисна до гърдите си и побягна.

- Ще видиш, че ще я вземат! Сигурна съм. Ти си добър. Имай вяра в себе си! - добави тя и изтича навън.

Гърбавият не можеше да се опомни - целувката още пареше лицето му. Пръстите му напипаха едно парче глина и нервно я размачкаха. Запя колелото. До сега работеха само децата, но ето, започваше и той. За пръв път от толкова години. Сърцето му прели­ваше от радост, а тя чрез пръстите вдъхваше живот на глината.

Учениците излязоха в лятна ваканция. Кънчо работеше, глух и ням за всичко. Приеха делвата в изложбата, поканиха го на откри­ването. Той беше щастлив. Само едно го измъчваше - нямаше я Цена да сподели радостта му. "Всичко дължа на нея" - повтаряше си той.

На откриването на Новата учебна година Цена не дойде. Бяха я приели в университета. Мъката стисна Кънчо за гърлото. В този тържествен миг само той се чувстваше нещастен. Но погледът му спря на строените ученици - оттам му се усмихваха кръжочниците с грейнали лица. В зениците им долови частица от блясъка на нейните очи. Топли тръпки полазиха по гърба му. Разочарованието се разсея от лицето му и той се усмихна. Цена завинаги беше оставила частица от себе си, която да му носи сила и вяра в живота. Тази сила издайнически искреше в очите на децата и той разбра, че никога вече нямаше да бъде нещастен и самотен.