“ Казах ти “Довиждане!”, а май трябваше да е “Сбогом!”. Но това е правилното решение. Ти нямаш нужда от мен. Всъщност никога не си имал. Аз бях тази, която отчаяно се нуждаеше да се грижи за някого. За да я уважава, обича, боготвори…
Но вече не. Стига толкова самозаблуди! Аз бях онова, което ти очакваше да бъда. Време е да стана това, което е най-доброто за самата мен. И най-после да се науча да живея със себе си!”
Дамяна отново скиташе из любимата си гора. Беше кърваво пълнолуние- лятно пълно лунно затъмнение. Полунощен топъл фьон люлееше дървесните корони и свистенето му в клоните наподобяваше напева на елегия, изпята в най-дълбока скръб. Горската веда усещаше духа на тъжната песен и ѝ припяваше на свой ред с нисък гробовен глас.
От мрачното нощно настроение, главиците на разцъфтелите в нощта срещу Преображение билки оклюмаха, сякаш напълно лишени от надежда за нещо по-добро. И ароматът на сладка мента, мащерка и риган престана да пъстри тъмата с очарователното си благоухание.
Госпожица Лесова… Иван Начев бе единственият, който я наричаше така. Даме имаше странното усещане, че познава този човек от доста време. Едва ли не, от цял един живот. Но когато започваше да рови из паметта си, образът му се изплъзваше, подобно на ловка риба в ръцете на неопитен рибар. Затова и тя отхвърляше съмненията си. Просто не беше възможно. Толкоз!
Но макар да изпитваше особена неприязън към Начев, тя не отричаше професионализма му. Даже напротив- уважаваше го заради уменията му да вади и най-ревностно пазените тайни от дълбините на душите на своите подопечни. С него беше спокойна, че каквото и да се случи, той ще поправи щетите. Вярно, през цялото време на познанството им, той действаше изключително в интерес на Леополд, но нямаше как да е иначе. Лео беше истински, а Дамяна- не.
Ето, призна си го най-сетне. Тя бе мечта, проекция, обожаван образ. Точно, както той каза. Но не беше реална. И никога нямаше да бъде, колкото и да се стараеше да си го внуши. Тя бе муза, а музите притежаваха свойството да отлитат и кацат но нечие чуждо рамо.
Не, че го искаше. Ако зависеше от нея би останала с Лео до края на живота му. Беше му го обещала. Но, както се случва в битието на всеки отговорен и любящ човек, понякога се налага да пренебрегнем собствените си капризи и желания, в името на по-висша цел. А какъв по-светъл идеал би могло да има от самия живот и неговото запазване?
Дамяна прехапа устни. Въобразяваше си, че изпитваната болка, която си причиняваше сама ще ѝ даде липсващите плът и кръв, за да придобие значение в света на живите. Но не би.
Колко време мина? Един пясъчен часовник? Или повече? По нейните смътни спомени, мигът на физическата ѝ смърт настъпи, когато бе на три години. Тогава веднъж завинаги бе заличена от лицето на земята и оттогава проекцията ѝ се явяваше на човеците единствено в критичните мигове на реална заплаха за съществуването им. И макар да бе пораснала и овладяла множество психологически трикове, включително и хипнозата, в сърцевината на своята същност тя все пак оставаше една фантазия.
Как се живее под формата на фантазия ако не се намери подходящия ум да я роди? Нямаше да ѝ се наложи да се чуди дълго, защото точният субект бе на една манипулация разстояние.
Точно това се случи и с Лео. Но освен неговата непринудена и напълно искрена молба в отговор на нейните “машинации”, този път тя получи не просто разрешението, а настояването на Начев да стане част от последните мигове на Леополд. Последните му мигове като болен.
Само, че неговата болест щеше да стане и нейна. За да получиш, трябва да дадеш. Универсален природен принцип. За да получи неговото изцеление, трябваше да жертва своето съществуване.
Отново… Наистина ли? Защо всичко това ѝ се струваше тъй познато? Нима го бе преживявала някъде другаде? С някой друг? Някога, в различно от това време? Но колкото и да напрягаше мозъка си, плътна мъгла от забрава се спускаше върху него и забулваше спомените в мистериозен воал, през който прозираха само копнежите по нереалното и невъзможно. Далечни и недостижими миражи, тъй скъпи и бленувани. Но все пак миражи…
Ако съществуваше сила, която претворяваше мечтите в реалност, Дамяна би платила и най-високата цена, за да я призове. Тъй силно жадуваше да си поеме дълбоко дъх, ставайки пълноценна част от човечетвото.
“Толкова ли е много? Хората ламтят за пари, власт, някои дори за безсмъртие. Аз искам просто да съществувам. Постоянно, а не само когато ме повикат. Искам да обичам, да мога да плача с истински сълзи. Горещи, горчиви, мои…”
Докато размислите ѝ течаха като спокойна река, пред погледа ѝ се сменяха сцени от делника на Лео. Той все така се намираше в болницата, но бе изпаднал в странно състояние на ступор. Дали от лекарствата, дали от инат или пък такъв бе естественият ход на болестта му, но той не влизаше в контакт с обгрижващите го. Приличаше на стайно растение. И зеленикавият отенък на кожата му само засилваше това впечатление.
Беше ѝ мъчно за него. Под нейните грижи той поне бе щастлив. За няколко кратки мига, но все пак щастлив. А те, с тяхната традиционна медицина щяха да го довършат. Или пък не… Може би просто на нея ѝ се струваше че е зле, заради продължаващата ѝ и незамлъкваща потребност от признание.
Тогава ѝ стана жал за самата нея. Никому ненужна, незнайна, несъществуваща. Тя значеше нещо само за него, а сега дори и той не се нуждаеше от нея. Тогава защо да се безпокои? Защо да трепва с безплътното си тяло при всяка тревога за него?
Скръбта заради собствената ѝ незначителност твърде дълго бе потискала душата ѝ. Сърцето ѝ биеше лудо, дишането ѝ се затрудни. Обзе я паника. Сякаш бе затворена в ковчег, който се смаляваше и тя се задушаваше в него все повече и повече. Но колкото по-силно се ужасяваше толкова по-ядосана ставаше, докато в пиковия момент на страха, той се смени с негодувание. Него пък го замени гняв, който прерасна в мощен порив, а той нямаше да стихне, преди да бъде задоволен гладът за справедливо възмездие.
И точно тогава, за пръв път откакто се бе научила да мисли, осъзнава и разграничава от околните, Дамяна погледна на себе си и на Леополд отстрани по различен начин. И това, което видя меко казано я изуми. Но за съвсем кратко.
“ Леополд Ханеман. Иван Начев. Как сте посмели! Как смеете! Аз идвам. И само някой да прояви неблагоразумието и да се опита да ме спре да остана! Дамяна Лесова се връща там, където ѝ е мястото. И винаги е било…”
© Мария Митева Todos los derechos reservados