“ Казах ти “Довиждане!”, а май трябваше да е “Сбогом!”. Но това е правилното решение. Ти нямаш нужда от мен. Всъщност никога не си имал. Аз бях тази, която отчаяно се нуждаеше да се грижи за някого. За да я уважава, обича, боготвори…
Но вече не. Стига толкова самозаблуди! Аз бях онова, което ти очакваше да бъда. Време е да стана това, което е най-доброто за самата мен. И най-после да се науча да живея със себе си!”
Дамяна отново скиташе из любимата си гора. Беше кърваво пълнолуние- лятно пълно лунно затъмнение. Полунощен топъл фьон люлееше дървесните корони и свистенето му в клоните наподобяваше напева на елегия, изпята в най-дълбока скръб. Горската веда усещаше духа на тъжната песен и ѝ припяваше на свой ред с нисък гробовен глас.
От мрачното нощно настроение, главиците на разцъфтелите в нощта срещу Преображение билки оклюмаха, сякаш напълно лишени от надежда за нещо по-добро. И ароматът на сладка мента, мащерка и риган престана да пъстри тъмата с очарователното си благоухание.
Госпож ...