Глава 19
Следващите няколко дни минаха спокойно, като Дими си почиваше, поръчваше ми да ходя да му купувам вестник, гледахме разни филми (на повечето от които Димитър винаги заспиваше и си ги доглеждах сама), той не ми спомена нищо за "гениалния си план", който му беше хрумнал относно Елисавета, пък и аз не исках да му досаждам като го питам. Той ми разказваше за политика, говореше ми за приютите за животни, които спонсорираше и купчина други мили неща, а аз се наслаждавах на спокойствието и на лишеното от внезапни решения и дейности ежедневие.
Само че цялото ми спокойствие бе нарушено на четвъртия ден. В един момент, докато отново се бях заела да готвя на Димитър (той бе провъзгласил, че ще ми издаде сертификат за най-велика готвачка и ще ми подготви златен медал за картофена кулинария, каквото и да означаваше това), той стана от фотьойла, на който кротко си четеше вестника.
-Давай, Анелия, сега е моментът – каза той и аз го изгледах объркана, а той с хъс свали диоптричните си очила. Днес беше облечен с мек панталон в тъмнозелено и шарена индийска риза. Косата му беше разпусната отново на чаровните чупливи кичури, а в ярките му очи грееше ентусиазъм. Осъзнах, че е намислил нещо.
-За какво? – попитах, озадачена.
-Време е – гробовно обяви той, мина безцеремонно покрай мен и изключи печката, стъписвайки ме напълно – да вървим!
-Но… къде отиваме?
-Ще ти кажа по пътя – каза Димитър и ме задърпа към изхода от апартамента, още с готварската ми престилка. Успях да я сваля и да я метна на закачалката в коридора, преди Димитър да ме отведе далеч от дома си.
Той набързо обу едни сандали с кафяви каишки – приличаха ми на римски сандали – а аз – маратонките си – и излязохме от апартамента. Димитър се насочи към гаража.
-Не, не! – казах рязко и се заковах на място – без мотора!
Димитър ме изгледа остро и прошепна:
-Ще провалиш цялата мисия.
-Без мотора, Дими, умолявам те. Минали са само шест дена от операцията ти. Моля те!
Дими не изглеждаше доволен, но за моя огромна изненада не се разбунтува срещу думите ми. Извика такси и му заръча да кара възможно най-бързо, казвайки му неизвестен ми адрес в квартал Дружба. Таксито ни спря на едно междублоково пространство до хранителен магазин. Димитър измъкна от раницата си, която бе взел, една шапка с козирка в бежов цвят и я нахлупи ниско над очите си. Зяпнах го, напълно объркана какво му беше влязло в главата.
-Ето я! – прошепна ми той и аз проследих погледа на острите му очи. На няколко метра от нас вървеше самотна двойка. По дългата руса коса и красивите женствени форми разбрах, че това е Елисавета. И най-вероятно, гаджето й, Людмил Костов младши. Момчето бе с широки рапърски дрехи и с шапка. Те изглежда си говореха нещо, което разсмя племенничката на Димитър. Аз зяпнах.
Дими тихо се придвижи до един блок и се прикри, дърпайки ме към себе си, сякаш още малко щеше да извади пистолет и да се приготви да стреля. Подаде внимателно глава иззад ръба.
-Така, субектът се насочва към училищния двор – тихо каза Димитър и ме погледна заговорнически – хайде, Анелия, след тях.
-Ти сериозно ли смяташ да следим Ели и приятеля й? – възмутена му казах, а той допря пръст пред устните ми, сякаш за да говоря по тихо. Премигах, озадачена.
-Точно така смятам – тихо прошепна той – да вървим, преди да изгубим субектите.
-Димитре, не си никакъв шпионин…
Лека усмивка заигра на красивото му лице, но сетне той отново стана сериозен, хвана ме за ръката и ме дръпна към следващото ни прикритие. Зачудих се на многото енергия, която този мъж имаше, само шест дена след операция на сърцето, колкото и да беше рутинна.
След малко двойката влезе в едно кафене, а аз и Димитър се спряхме, прикрити зад едно дърво. Вниманието ми се насочи към Дими и виждах, че е изморен, въпреки блясъкът на очите му.
-Спри се – казах право в тези отчайващи сини очи – със сигурност има и друг начин.
-Аз трябваше лично да ги проследя. Даже в медальона, който й подарих, има подслушващо устройство…
Усетих гняв да плъзва през душата ми и се намръщих, а Дими го забеляза и вдигна учуден вежди.
-Това не е правилно, Димитре – сурово казах и той примига.
-Но…
-Няма "но". Трябва да се прибираме, това не е редно, подслушване и преследване сякаш сме в някакъв мафиотски филм.
Той се намръщи и видях също в неговите очи да пламва гняв, но аз изведнъж се чувствах силно нередно и не можех просто да си замълча. Той ме гледаше напористо.
-Дими, спри да ме гледаш така.
-Това е племенничката ми. Никога не бих оставил да й се случи нещо.
Тогава обаче, преди той да продължи, от заведението до нас достигна звук от счупена чаша. Дими погледна натам и погледът му напълно помръкна. Проследих очите му и видях как Елисавета и момчето се карат, тя размахваше ръце, а той я гледаше бесен. Дими заряза прикритието и тръгна с твърда крачка натам, а аз нямах друг избор, освен да го последвам. Той влетя в заведението като торнадо, а Елисавета веднага го видя и ококори очи. Момчето, синът на онзи мафиот, изглеждаше ядосано и някак доста страховито – имаше студен, неемоционален и дистанциран поглед.
-Чичо! – възкликна Елисавета стресирана.
Той обаче не погледна към нея, а тръгна напред към приятеля й.
-Когато една жена се кара с теб, не ставаш да й викаш в отговор, а седиш седнал и послушен! – каза Димитър право в студените очи на Людмил Костов младши.
-Ти пък кой си и откъде се взе?
-Аз съм Димитър Симеонов, чичото… - тръгна да казва той, но младежът мигновено пребледня, когато чу името му. Сетне върло изпсува и хукна! Хукна да бяга, почти събори още една маса, излетя от заведението и хукна по улицата. Димитър изглеждаше готов всеки момент да хукне след него, но тогава аз застанах пред него с разперени ръце.
-Няма. Да тичаш. След него. – казах, произнасяйки всяка дума отчетливо и заповеднически. Лицето на Димитър ми заприлича на буреносен облак и очите му сякаш станаха по-тъмен цвят. Гневът му беше очевиден, и то не малък гняв, ами почти ярост. Защо бе толкова ядосан, той, който не се впечатляваше от нищо?!
-Чичо, всичко е наред – каза Ели зад гърба му – наистина, не го гони. Няма повече да се виждам с него, и без това.
Гласът на момичето сякаш изкара Димитър от някакъв транс, той тръсна глава и сетне я погледна, като погледът в очите му видимо се смекчи. Въздъхнах, успокоена, че опасността да хукне без да мисли да гони някакъв двадесет годишен младеж е преминала.
Той изсумтя.
-Ти между другото какво правиш тук, чичо? – попита Елисавета. Дими сви рамене.
-Просто се разхождахме и ви видяхме – излъга той, без да трепне. – хайде, ще те изпратим у вас.
-Не, сама ще се оправя, исках да се видя с една приятелка – каза Ели и загледа чичо си странно – ти не си ме проследил, нали?
Окото му не мигна, както я гледаше с всеобятните си сини очи, така и продължи да я гледа, въпреки че тя практически го беше разкрила.
-Ни най-малко – той й се усмихна – просто бяхме на среща с Анелия.
-Точно тук? – настоя момичето.
-Да, защо не – и той се засмя. Изглеждаше сякаш не лъже. Може би той бе перфектен в лъжата, нито за една секунда не бих се усъмнила в думите му, ако не знаех истината.
Докато се прибирахме, Димитър бе нацупен и не ми говореше и аз започнах да се ужасявам, че може би не просто се държи детински, а наистина ми е ядосан. Заради това, че не бях съгласна веднъж с мнението му ли се държеше така? Или че бях почти прецакала мисията, която сам си беше възложил? Защо бе толкова ядосан?
Прибрахме се в скромния му апартамент в Люлин и той отиде до стола си до прозореца, седна там и се загледа към Витоша. Запали си невъзмутимо цигара, въпреки че не беше пушил откакто го изписаха от болницата. Може би аз бях виновна? Но не, какво точно аз бях направила? Бях изразила мнение, различно от това на Димитър?
-Хей, Дими… - повиках го, но той излъчваше студенина и не ме погледна – сърдиш ли ми се?
Той не отговори веднага, а преди това доволно дръпна от цигарата си и кръстоса облечените си в мек панталон крака.
-Ти и без това не беше сериозен – продължих аз, когато той не ми каза нищо – това беше детинско поведение, просто да я проследиш.
-Както и да е – отвърна той нацупен – не ми се приказва.
-Защо, Дими?
-Защото това момче е син на един наистина опасен мафиот – каза Димитър сурово и ме погледна с ледено сини очи – и за жалост знаеше кой съм. Не избяга, защото съм чичото на Елисавета.
Наблюдавах красивото му изражение – така намръщен той даже можеше да изглежда страшен, въпреки меките дрехи и външен вид на весело хипи. Имаше в сините очи нещо много мрачно. Нещо непознато. Изведнъж отново имах чувството, че не познавам Димитър в пълната му светлина и мисълта ме уплаши.
-Ти не трябва да ме спираш – каза Димитър накрая – защо искаше да се намесиш?
-Нямам ли право на дума? – гняв за момент проблесна през сърцето ми, срещу тези кристални сини очи – ти се ядоса, задето се намесих? Или задето момчето побягна, когато чу името ти?
Димитър не продума, задържайки всичките отговори зад неразгадаемо равно изражение. След това стана от фотьойла, загаси цигарата си и обяви, че ще излезе да се разсее за секунда на разходка. Сетне, без да погледне повторно към мен, просто излезе от апартамента. Объркана, гледах след него дълго след като вратата се беше затворила зад гърба му. Мислите ми препускаха. Мафиотската част от миналото на Димитър ме притесняваше, както и непредсказуемото му поведение, което ме караше да се чувствам по някакъв начин дистанцирана от него. Той всъщност може би малко ме плашеше, дадох си сметка и с въздишка седнах на ръба на леглото му. Картините на красиви и мистериозни жени, изложени върху шкафа му, сякаш ми се подиграха. Беше ли възможно да съм била наивна и да не знам с какво точно се бях забъркала?
Бях в апартамента на Димитър, мястото, където той живееше. Шкафовете и нещата му бяха тук. Аз можех просто да обърна апартамента с главата нагоре и току виж може би щях да открия нещо повече за него. Въпреки че на пръв поглед аз знаех много подробности за живота му – както и виждах всички мебели в стаята – но когато погледнех в дълбочина, имах чувството, че съм разбрала само един процент от него. И трябваше да ровя из чекмеджетата, за да открия нещо. Но правилно ли беше? Аз все пак не исках да нарушавам личното му пространство, ровейки из нещата му. Исках той да се обясни пред мен. И точно това щях да го накарам да направи, въпреки привлекателната възможност просто да "поразгледам" из нещата му.
На вратата се почука и аз цялата подскочих, изнервена изведнъж. Не очаквахме гости. Притеснена да не е някой съмнителен субект, носещ пистолет, аз се приближих на пръсти към шпионското око. Сърцето ми трещеше в гърдите. Пред вратата беше онази бивша на Димитър, Сабина, облечена в полицейската си униформа. Настръхнах, и тя почука отново. Реших да й отворя, въпреки че Димитър не беше тук, затова отключих и изправих гръб пред невероятно красивата жена.
Тя се изненада да ме види, но бързо го прикри.
-Здравейте – поздравих я аз – Димитър излезе.
Тя се поколеба.
-Ти си сегашната му жертва, нали? – попита ме тя – беше с него, когато го арестувахме, и сега си в дома му.
Сърцето ми се сви с гняв, внезапно предизвикан от неприятното й отношение към мен. Но предполагам такова трябваше да очаквам от жена, зарязана от Димитър. Какво все пак правеше полицайката тук? Реших, че ще се покажа гостоприемна.
-Той скоро трябва да се върне, моля, заповядайте – поканих я вътре, от което имах чувството, че лицето й ще позеленее. Димитър ми беше казал, че тя е била негова приятелка преди петнадесетина години. Ако все още имаше чувства към него, това щеше напълно да ме учуди, но тя се държеше като съвсем наскоро-станала-бивша.
-И да ви кажа, не се чувствам като жертва – заявих, когато жената се настани свойски на фотьойла на Димитър – да ви предложа чай? Кафе?
Настръхнала, тя си поиска само вода, която й сипах, чувствайки се като господарка на къщата.
-То никой не се чувства жертва, когато той се е заел с нея – заяви Сабина, опитвайки се да ме издразни, но аз си наложих да не й обръщам толкова внимание и да си напомням, че нищо не дължах на тази жена.
-Разбрах, че сте били сгодени – казах със спокоен глас – явно нещата между вас са били сериозни.
Изражението й потъмня, но преди да е скочила с див писък върху мен, вратата се отвори и при нас се завърна Димитър. В очите му все още можех да видя онзи свиреп поглед, но за разлика от това на лицето му грееше усмивка.
-Ооо, Сабинка – той й се ухили широко – дошла си ни на гости?
Жената излъчваше напрежение, а в контраст на това Дими бе самото отпуснато спокойствие. Той седна на леглото, тупна до себе си да седна до него, и небрежно ме хвана за ръката, усмихвайки ми се. Зорките му очи обаче продължиха да гледат настръхнало, вместо весело или палаво, както обикновено изглеждаха.
-Имам нужда от помощта ти – заяви тя – би ли ми направил една услуга, Димитре?
Той леко се засмя.
-Зависи от естеството й – отвърна непоколебимо той.
-Бих ли могла да говоря с теб насаме? – попита тя, а Димитър само се изсмя. -Не би било възможно – каза той с усмивка – Анелия е моята бъдеща съпруга, надявам се, така че аз от нея тайни не крия.
Сабина се начумери още, сетне ме погледна настоятелно, сякаш искаше с поглед да ме избута навън от стаята, но аз повдигнах брадичка надменно и леко й се усмихнах в отговор. Тя се загледа още малко в мен, сетне въздъхна тежко.
-Разбирам – промълви тя, сетне си пое дълбоко дъх – добре, Димитре. Искам да ми помогнеш да заловим един престъпник.
Димитър вдигна вежда.
-Става въпрос за синът на Людмил Костов, сигурна съм, че го познаваш. Разбрах, че всъщност той излиза с племенничката ти.
Взрях се в Дими за реакция, но за моя изненада нямаше нищо на лицето му. Нима бе способен така да прикрива всичките си емоции? През целия период от който го познавах, той винаги изразяваше някаква емоция, а сега изведнъж нищо не се разбираше от хладната маска на лицето му. Учудена, просто го зяпнах, неспособна да отвърна поглед.
-Малкият е тръгнал по стъпките на баща си ли? – попита Дими небрежно. Сабина кимна.
-Имаме подозрения, че е поел бизнесът с наркотици на баща си – каза тя – и… -Знаеш, че никога няма да ти помогна с нещо подобно – каза Димитър категорично, от което Сабина се стресна и го погледна тревожно. Сините му очи обаче не изразяваха отново нищо, абсолютната бяла дъска. Не знаех как изобщо да изтълкувам този поглед – аз нямам нищо общо с всичко това. Няма да се забърквам в подобни глупости.
-Хайде стига, и двамата знаем, че имаш всичко общо! – ядоса се тя – защо отказваш да помогнеш?
-Как бих могъл да помогна, след като нямам нищо общо с наркотици и мафия? – той отрече желязно. Сабина изглеждаше пълна със злъч, а палецът на Димитър нежно погали ръката ми. Маската на лицето му бе непробиваема – ще те помоля да си вървиш, преди седмица ме оперираха и имам нужда от почивка.
Тя вдигна вежди в изненада, сетне лицето й леко се зачерви.
-Ще… ще си вървя. Но моля те, ако размислиш – тя се изправи от фотьойла – обади ми се.
-Няма. – той сви рамене – Ани, ще я изпратиш ли до вратата?
-Знам къде е изходът – остро каза Сабина, взе чантата си и напусна апартамента бързо и стегнато. Дими стана и отиде да заключи след нея, сетне с въздишка си седна на фотьойла. Виждах по слепоочията му ситни капчици пот и той избърса чело.
-Брей, тази жена ме изморява – каза той и притвори клепачи.
-Тя наистина ли си мислеше, че би се съгласил? – учудена го попитах, а той само отново въздъхна.
-Знам ли я какво си мисли… - промърмори той – миналото ми ме преследва.
Примигах.
-Но аз няма да му позволя да ме стигне – той отвори бляскавите си очи и маската на непробиваемост вече я нямаше – позволи ми да те бия на шах, Ани-нини?
Разсмях се, хваната в новата веселост на сините очи, и не след дълго се заиграхме на шах с абсурдния начин на Димитър да играе. Той играеше импулсивно, правеше забавни коментари за фигурите и даже от време на време говореше вместо тях, разсмивайки ме и карайки ме да си загубя мисълта. Обожавах да играя с него на шах, въпреки че по неведоми за мен причини той успя да ме разбие.
© Зи Петров Todos los derechos reservados