Отдавна желаех да посетя Куба. Социалистическото устройство, в което продължаваха да съществуват кубинците, може би допринасяше за усещаното от мен особено излъчване на тази страна. Не бях омаяна от комунистическата идеология, дори напротив, но не мога да отрека, че си мечтаех за все още неосъществимото демократично устройство на обществото и често се чудех възможно ли е то да бъде постигнато и как да стане това.

       Към Куба отпътувах в неблагоприятен за един чужденец момент - нейният лидер Фидел Кастро бе тежко болен и временно бе заместван от своя брат - Раул Кастро. Дали въобще щяха да ме пуснат да пребивавам в страната и свободно да я разглеждам и изучавам? Страховете ми бързо се разсеяха, защото още на пристанището усетих добронамереността на обикновените кубинци. Посрещнаха ни спокойни и усмихнати хора. Туристическата ни групичка бе поета от опитен екскурзовод и така, след вълнуващото прекосяване на Атлантическия океан с параход, вече предвкусвах приятните изживявания, които ме очакваха на острова. Настаниха ни в луксозен хотел в столицата Хавана. Паркът, изпълнен с палми и редки растения, ме възхити, а бисерната вода на басейна ми подейства освежаващо след дългото пътуване.

       Утринта свенливо се усмихна в хотелската ми стая, едва прокрадвайки се през воалната завеса, а аз изпълнена с очаквания за нещо хубаво, бързо се приготвих и първа се озовах при екскурзовода - в голямото фоайе на хотела. Спрелият пред остъклената входна врата стар социалистически автомобил, боядисан предизвикателно, с ярки и недотам подхождащи си цветове, някак странно контрастираше с лукса в сградата. Но аз бързо отклоних вниманието си от колата, тъй като екскурзоводът се обърна към мен:

         -Като за начало ще ви заведа в една християнска църква. В нея вашият сънародник - българинът Драган Охридски, по-известен като Алонсо де Охеда или “Рицарят на Мадоната”, е оставил прочутата си охридска икона на Богородица.

           -Откъде знаете за това? - полюбопитствах аз, тъй като в България не бях чувала нищо за Драган Охридски.

   -От запазените дневници на известни мореплаватели, от спомените на испанския херцог Клам Галас, от архива на английския херцог О’Конел, както и от записките на придворната дама Мари-Мадлен дьо Пуасон.

          -О, че сте осведомен! Няма как да не се оставя да ме водите! - усмихнах се на екскурзовода с голямо уважение, защото в този момент мислех, че трудно може да се намери по-всезнаещ и интересен човек от него.

        Храмът, в който боязливо пристъпихме, ме очарова с великолепието си. Сред чудни дърворезби съзрях нашата икона - на Богородица, донесена на края на света от българина Драган Охридски. Това се случило някъде около 1510-та година от Рождението на Христа. Тогава Алонсо де Охеда  прекосил пеша остров Куба, покръстил за първи път туземци и построил църква, в която оставил своята икона - закрилница. Вгледах се в очите на Богородица. Бяха топли и съчувстващи, изразителни - бяха живи. Погледът им сякаш ме следваше и искаше нещо да ми каже. Дали си внушавах или ставаше чудо!? Устните криеха някаква особена мекота и женственост, а същото се долавяше и от очертанията на брадичката, и от финия рисунък на носа и веждите. В следващия миг от очите ù закапаха сълзи, а устните ù се размърдаха и заговориха:

         -Не трябваше да ме оставя тук, а да ме носи близо до сърцето си. Сега стъпките на хиляди християни хрущят върху костите му, заровени под прага на една манастирска църква и душата му не намира покой, затуй, че не изпълни дълга си към своята Родина.

           -Но какво трябваше да направи той? - побързах да попитам, защото се страхувах, че чудото ще свърши.

          -Да обедини всички християни в поход срещу турците и да освободи България - бавно изрече Богородица и ме изгледа с укор, че не се сещам за нещо толкова близко до ума.

            -Разкажи ми за живота му, моля те! - скръстих ръце и паднах на колене пред иконата.

            -Ще ти пришепвам много истини, защото вярваш и си любознателна, но сега се изправи и върви с другите, докато не са те помислили за луда, а моят поглед ще те следва навсякъде и ще ти разкрива интересните за теб неща.

            Послушах Божията майка и бавно се изправих, а след това се присъединих към туристите от групата ни. Започнах да чувам гласа на екскурзовода някак по-приглушен от този - на Богородица, която продължи разказа си:

    -Големи майстори - иконописци живееха в българското поселище Охрид. Образите оживяваха изпод сръчните им ръце. Един такъв художник ме сътвори в далечното 1450-то лето. Бях му нужна - надяваше се, че ще помогна на християните, за да устоят на турските набези. Преди създаването ми охридчани на два пъти успявали да се спасят от нападенията на агаряните. Сега им предстоеше най-страшната битка. Многолюден бе този град – даваше покрив на над 70 000 человека. Но злокобно бе 1452-ро лето и този път турците завзеха града - започна разсипия на християнските къщи, както и на църквите и се захвана страшна сеч на все непокорни люде. Иконописецът и жена му - богобоязливи българи, едва успяха да ме вземат със себе си и да напуснат дома си, когато турците го подпалиха. Забягнаха в едно селце, близо до Охрид, дорде да се разнесат облаците. След някоя година пак си се завърнаха в родния град – заживяха при бащата на художника и там им се родиха дечицата. Навсякъде ме носеха със себе си и вярваха, че чрез мене Господ - Бог ще закриля семейството им. Драган бе техен син. Кръстиха го така, че да е мил и драг на Христос и на все добри люде. Роди се недохранен, толкова мъничък, че родителите му дълго се молеха на колене пред мене той да оцелее и тогава го обрекоха - аз да съм му закрилница и винаги да ме носи със себе си, за късмет. Драганчо оцеля, но си остана дребничък и слабичък, но затова пък беше жилав и пъргав. То добре, че беше такъв, инак турците щяха да го вземат за еничарин. На десет лета беше той, когато влязоха и от дома ни да съберат девширмето. Като го видяха такъв един мъничък, султанските пратеници се изсмяха презрително и дори зъбите не му провериха. Братовчед му - Петър, също беше хилав, та и него турчолята не рачиха да вземат. Останалата мъжка челяд отведоха, напук сълзите на майки и бащи. Тогаз поганците погубиха дядото на Драган, щото старият человек се изпъчи да защити един от внуците си, снажния Делян, от когото турците очи не можеха да свалят. Разсякоха с ятаган гърдите на дядото и отведоха силното момче за аджемиоглан. 

           Не усетих кога бяхме излезли от църквата. Гласът на Дева Мария продължаваше да ми шепти и аз почти не възприемах външния свят. Ходех като в просъница и се ориентирах по екскурзовода, когото се стараех да не изпускам от очи.

        -Ще влезем в тази сладкарница. Предлагат чудесен сладолед. Само трябва да изчакаме да дойде реда ни - дочух най-после какво говореше водачът на туристическата група.

      Наредихме се на дълга опашка, а аз отново се усамотих и гласът на Богородица взе да надделява околните:

      -Много българи тогава подириха спасение в испанските земи. Беше 1472-ро лето, когато Драган и Петър напуснаха родния си град Охрид и поеха по друмищата през Дубровник и Венеция - за Испания. Придружаваше ги един дубровнишки търговец - Лука Джорджич го именуваха. Добродетелен человек бе той и като роден отец за децата се грижеше, че да оцелеят сиротинките.

    Сякаш през крехка мъглявина прозираше прекрасното лице на Богородица, а ореолът, който го обграждаше, сияеше с мека светлина. Сигурно съм изглеждала замислена, а може би и не съвсем с ума си, когато доверителният разказ на Божията майка бе прекъснат от един самоуверен, около четиридесетгодишен господин:

            -Дано да обичате вкуса на южни плодове! - обърна се той към мен някак ведро и успокояващо и ми подаде вафлена чашка, в която подобно на цвете бе насипан сладолед.

           -Благодаря ви, но нямаше нужда да се тревожите за мен! Аз съм търпелива и щях да дочакам реда си, все пак съм израсла в Народна Република България и до двадесетата си година съм живяла по време на социализъм - отвърнах смутено, но все пак приех лакомството, след което се сетих да попитам: -Колко ви дължа?

           -Черпя ви. Много сте замислена и някак тъжна, та рекох да ви спася поне от досадното чакане на опашка - малко притеснено замига непознатият, а после се престраши и продължи по-смело: -От една и съща група сме с вас. В църквата ви забелязах и ми направихте впечатление със сериозния си вид, затова сега ми се прииска да ви поразсея малко.

            -Наблюдателен сте. Наистина в църквата ми се случиха странни неща и до момента, в който ми подадохте сладоледа, бях под тяхното въздействие. Вие обърнахте ли внимание на иконата на Света Богородица, която бил оставил на остров Куба нашият сънародник Драган Охридски? - не издържах и поисках да споделя тревогите си с този симпатичен мъж, защото изведнъж взех да се безпокоя за себе си - да не би да полудявам или да се разболявам и затова да ми се явяват тези необичайни видения.

           -Очите на Мадоната ме гледаха като живи, тогава ме обхвана страх и аз отклоних погледа си. Може би и с вас се е случило нещо подобно? - новият ми познайник ми говореше с уважение и явно ме възприемаше като напълно нормална.

            -Изглежда аз твърде дълго съм се вглеждала в иконата, защото и сега погледът на Божията майка продължава да ме следва и не само това - тя ми разказва историята на Драган Охридски - развълнувано се реших да споделя случващото ми се.

                Прибирайки се в хотела, продължих разговора с новия си познайник и Богородица престана да ми пришепва историята на Драган Охридски. Може би тя очакваше отново да изпадна в духовно уединение, за да ми разкаже по-нататък за живота и делата на този българин. Междувременно спътникът ми, който учтиво ме беше почерпил със сладолед, сподели, че се казва Борис и е учител по история в една софийска гимназия.

     -Името ми е Яна и доскоро работех като реставратор в Стария Пловдив – побързах да се представя и аз.

      -Радвам се, че се запознахме и се надявам да се съгласите да се разходим довечера заедно из Хавана.

      Истината е, че моят събеседник от пръв поглед ми стана симпатичен и затова без колебание приех примамливото му предложение. Разделихме се в хотела и аз се прибрах в стаята си -  да отдъхна след първите впечатления от столицата на Куба и с надежда, че чудото ще продължи.

      За моя радост, когато блажено се отпуснах в мекия фотьойл пред чаша с ароматно кафе, отново се почувствах особено. Мислите ми упорито ме отвеждаха в старата църква и очите ми срещаха тези – на Мадоната.

      -Ще ти разказвам за Драган Охридски, когото закрилях. Бог иска да научиш за делата му, затова те моля търпеливо да ме изслушаш!

      -Майко, благодаря, че ми доверяваш ценни истини – рекох смирено и се съсредоточих, за да не изпусна и една дума.

      -В онези далечни лета животът на друмниците не беше лек. Лука Джорджич, макар и опитен алъш – веришчия, бе поел на гърба си преголям товар – две дечица, които трябваше да опази от османлиите и затова бе нужно да заобикаля робските тържища, да ги крие от издайници, но и да намира с какво да ги храни и да прави, да струва, но здрави да ги закрепи по време на дългия път.  Драган често изваждаше от торбичката си иконата, на която бе ликът ми и дълго се молеше. Когато започваха да изнемогват, Петър и Лука също скръстваха ръцете си пред мене, таейки крехка надежда, че и този път ще съумея да им помогна.

      -Добър човек е бил Лука Джорджич. Мисля си, защо ли се е решил да пази двете хилави българчета? – прекъснах гласа на Богородица с неуместния си въпрос. Какво да се прави – бях си една съвременна, практична и във всичко съмняваща се жена!

     - Още тогава дубровничани най-високо ценяха свободата и скоро щяха да отменят търговията с роби по техните земи. Но има и друго – те особено уважаваха българите, защото не можеха да забравят това, което цар Иван Асен Втори бе сторил за тях – бе им дал привилегията да търгуват най-изгодно в българските поселища. Но и вещи дипломати си бяха жителите на Рагуза, та все успяваха да си издействат по-сигурно придвижване дори и по-късно, когато османците завоюваха земята на Асеневци. Уж турците добре се отнасяха към дубровнишките търговци, но и се страхуваха да не отведат покрай своето и аджемиоглани, затова нарочно все гледаха да се разприказват с малките придружители на Лука. Търговецът беше научил децата да казват някоя и друга дума на неговия език и да му викат татко – така успяваше да заблуди повечето агаряни. Но все трепереше, когато на пътя му се изпречеха османлии и гледаше да ги избягва. Така, след много неспокойни дни и нощи, най-сетне съзряхме кулите на Рагуза, а скоро и мощните отбранителни стени, с бойници по тях, които сякаш застрашително ни наблюдаваха. Като наближихме, пред нас се изпречиха и дълбоките ровове, които обграждаха крепостните заграждения.

     Бях се съсредоточила и внимавах да не изпусна и една дума от разказа на Мадоната, когато на вратата се почука. Тогава очите на Богородица постепенно избледняха и аз престанах да ги забелязвам, сякаш никога не ми се бяха явявали. Бавно се изправих и с нежелание отворих. На прага се усмихваше Борис:

       -Е, хайде да се поразходим из Хавана!

       Скоро поехме по улица „Посео дел Прадо”, която водеше до централния градски парк. Заобикаляха ни изискани сгради, които впечатляваха със старинния си стил. Навлязохме в парка и  осезателно почувствахме как се отморяваме, заобиколени от великолепни палми и колоритни алеи, изпъстрени с редки растения. Хората покрай нас се смееха, пееха и дори танцуваха, без да се смущават, направо навън и неусетно ни въвлякоха в горещи салса ритми. Достигнахме крайбрежната алея.  Поседнахме на една скамейка, сякаш направо върху лунната пътека. Тогава отново усетих, че става чудо. Борис сложи пръст на устните си, явно и той предчувстваше, че разказът на Богородица ще продължи и то точно сега:

      -Оставих те да тръпнеш за Драган, Петър и Лука, но не се безпокой, защото вече бяхме пред самите отбранителни стени на Дубровник. Пазачите навреме ни съзряха и  разпознаха търговеца. Те скоро прехвърлиха подвижен мост през едно по-тясно място – така ние преминахме рова и през страничната порта навлязохме в града. Лука ни разказа, че две поселища съставили Дубровник – Лаус, който се намирал на малък остров по южното далматинско крайбрежие и бил подслонил италиански бежанци от Епидаурум, сега известен като Цавтат и Дъбрава – славянско гнездо в подножието на горист хълм. Преди години работливите рагузци засипали ивицата плитчини между двете части на града. Лука ни показа огромната катедрала на епископите на Епидавър, а също и Францисканския и Доминиканския манастири и много църкви.

      -Невероятно – всичко това го е имало в Дубровник, с латинско наименование Рагуза, още през петнадесетото столетие! – удивих се аз, прекъсвайки доверителния разказ на Мадоната. Борис уплашено ме сбута и ми рече да мълча, защото историята, с която ни запознаваше Дева Мария му беше повече от интересна.

     -О, Дубровник беше населен с будни люде, които с разум и труд бяха успели още тогава да съградят водопровод, канали, складове за жито в местността Рупи...

      -Ех, че трудолюбиви хора! – на свой ред възкликна Борис, вече успокоен, че така не се прекъсва чудото, а Богородица наистина продължи своя разказ:

      -Чували ли сте за Дубровнишката таласокрация?  Означава аристокрация, обединена в два градски съвета, поддържаща строга социална система, но отменила търговията с роби още в началото на петнадесети век. Това бяха люде, които най-високо ценяха свободата и затова правеха всичко възможно, за да не зависят нито от Венеция, нито от османците и успяваха.

       Последните слова на Мадоната бяха прекъснати от звуците на латино музика. Едва сега забелязахме, че близо до нас има увеселително заведение. Когато аз и Борис отново се опитахме да се съсредоточим, вече не се получи – сякаш нямаше и следа от чудото.

        -Яна, така ми се иска магията да продължи! Хайде да се отдалечим оттук – музиката ще заглъхне и сигурно Богородица ще ни разкаже още нещо за Драган Охридски…

        Смълчани, с Борис дълго вървяхме по крайбрежната алея. Усещах вълшебството на карибската нощ, едва доловимия плясък на вълните и ми се струваше, че съзирам някъде в далечината, сякаш в самия край на лунната пътека, размитите очертания на каравела.  Дори дочувах и песен, но съвсем различна от тези, които се пееха в Хавана.

       -Борис, само аз ли се отнасям в миналото? – погледнах спътника си, а той ми прошушна да мълча и точно тогава Мадоната продължи своя разказ:

       - Това е песен на дубровнишки трубадур. Трелите ù сякаш достигат сърцето и никоя дама не би могла да им устои. Лука Джорджич имаше любима девойка и след като се погрижи за малките Драган и Петър, след като им даде подслон и храна в своя бащин дом, той дори се постара да ги научи да му акомпанират така, че неговата песен да разчувства всяка жена. В една галеща нощ, подобна на тази, тримата бяха под прозореца на прекрасната Беата. Причудливи сенки се местеха, а луната гледаше закачливо през листата на стара смокиня – връстница на достолепната къща, покрай която тя примамливо виеше снагата си. Девойката ни погледна от прозореца. В буйната ù коса играеха златни отблясъци. Тя се разсмя така, че би покорила всекиго и в следващия миг ни засипа с цветя. Но Лука Джорджич не можа да се нарадва, защото точно тогава го предизвика друг поклонник на хубавицата. Сабите им, същински змии, се разсвистяха и сигурно някоя буйна глава скоро щеше да отскочи и да се затъркаля по калдъръма, ако Драган не се беше намесил в боя с жалкия кол, който успя да издърпа от близката ограда. Развъртя го той и отплесна сабята на Джорджичовия противник. Лука се ядоса и кресна на децата да бягат към дома му. Но кованото оръжие на съперника му вече  трополеше по камънаците и нахалникът се принуди да отстъпи. Беата отново се показа на прозореца и в този миг, сякаш бяла птица, нейната копринена кърпичка полетя към Лука. Ех, той целият сияеше, когато я докосна и нежно я долепи до устните си, а Драган и Петър се смееха на глас.

      -Каква романтика! – не успях да се въздържа, а възкликнах непринудено, без да се страхувам, че ще прекъсна разказа на Богородица.

      -Мисля си тази нощ и аз да ти направя серенада! – разсмя се Борис.

   Но чудото трептеше покрай нас… Мадоната продължи:

      -В следващите дни Лука Джорджич се захвана да научи младенците саби и мечове да въртят, пък и копия да хвърлят, че в онези години без бойни умения трудно щяха да оцелеят. Драган от Охрид често развързваше кожената торбичка, в която ме носеше близо до сърцето си, внимателно ме изваждаше и дълго се молеше пред лика ми. А аз чувах молбите му и се застъпвах пред Господ за него – закрилях го, както можех, че смел бе дребосъкът, все пръв беше в битките, пред нищо не се спираше, чак жар мятаха очите му. Някоя и друга година децата поживяха в Дубровник, силици събраха, на много неща ги научи Лука, докато един хубав ден всинца поеха към Венеция.

                                                                         ***

        В КАРИТ рядко пускаха близки на пациентите. Борис позвъни, отдръпна се от вратата, наведе глава и някак съсредоточено зачупи пръстите на ръцете си… Яна твърде дълго не излизаше от кома, но крехката надежда, като случайно оцеляла светулчица всред суматохата на задъхания град,  все още мъждукаше в душата му. Вдигна очи и се помоли:  „Господи, направи чудо! Пресвета Дево, закриляй я!” След петнадесетина минути медицинска сестра отключи, огледа чакащите и му кимна да влезе. Той се изненада и сякаш не разбра знака. Сестрата зашепна:

       - Изглежда Яна излиза от комата. Добре е да ви заведа при нея. Вървете след мен!

        Мъжът я последва. Миришеше на дезинфектанти. За миг се почувства като в мрачен лабиринт, в който трепкащ лъч упорито се опитваше да пробие и да намери изхода. Потръпна…

      Като видя Яна цялата опакована с тръбички, включени към следящи жизнените функции апарати, така му се зави свят, че на няколко пъти залитна. Сестрата усети развихрилата се буря, топло хвана ръката му и я сложи на челото на болната. Младата жена запърха с мигли като мъничко птиче, като същинско колибри над чашката на чуден цвят…

         - Има добра и лоша новина – Борис чу гласа на медицинската сестра, идващ от друг свят, някак далечен, приглушен. – Жената не страда от множествена склероза, но е прекарала лек инсулт, вследствие на аневризъм. Ще се възстанови напълно, не се безпокойте – явно Богородица е била с нея…

         Мъжът усети помръдването на ръката на Яна. Хвана я, а тя сви пръстите си и пак запърха с мигли. Колибрито танцуваше над крехките листа на душата му. Той се наведе и нежно допря устни до трепкащите крилца. Скоро лицето на любимата му се оживи…  Точно тогава тя ясно дочу гласа на Богородица: ”Големи майстори - иконописци живееха в българското поселище Охрид. Образите оживяваха изпод сръчните им ръце. Един такъв художник ме сътвори в далечното 1450-то лето. Бях му нужна - надяваше се, че ще помогна на християните, за да устоят на турските набези. Преди създаването ми охридчани на два пъти успявали да се спасят от нападенията на агаряните. Но сега им предстоеше най-страшната битка.”

         Борис замилва ръката на Яна и сякаш почувства дълбокото в пълноводната река на душата ù. Падна на колене на ледения под, до строгото болнично легло. Никога не бе си и представял, че би могъл да бъде толкова романтичен. Мислеше се за трезвомислещ, дори за студен човек, точно вписващ се в атмосферата на забързания град. Сега му се стори, че Яна мълви:

-Пред мен не падай на колене

и романтичен не бъди –

остави ме да се лутам,

да се разкъсвам...

Да ме боли!

Не ми помагай в моето падение!

Моля те, стани!

        Дали не сънуваше?! Но ако това бе илюзия, то тя го покоряваше… Докато размишляваше, любимата му се бе пренесла във Венеция и следваше пътя на Драган и Петър Охридски, сочен им от Лука Джорджич. Често гондолата ù намаляваше плавния си ход и тя захласнато оставяше част от сърцето си в някоя достолепна сграда, иззидана от майсторски ръце, за да усети омагьосващия полъх на минало… После пак се понасяше по вълните, а песента на гондолиера притъпяваше болката и я настървяваше да ù се противопоставя и да я надмогва. Тя мразеше слабостта, а хленченето я отвращаваше. И когато поредната огромна вълна с грохот се разби в озъбената насреща ù скала,  сякаш вля устрема си в нея. Жената преодоля болките, които изпитваше и се изправи с целия си ръст във вълшебната гондола. Студеният вихър това и чакаше. Победоносно я връхлетя и обхвана закътаното дълбоко в душата ù, закиска се и в следващия миг щеше безвъзвратно да го разпилее… Под нея чудовищната скалиста паст се надсмиваше над следващата вълна, а тя клокочеше и  грохотно се смесваше с ораторията на застигащата я виелица. И тогава Яна усети устните на Борис върху челото си... Усмихна се. Дочу могъща музика, сякаш изпълнена на орган във величествена катедрала. Дали това не бе божествената мелодия на всепобеждаващите жизнерадост и оптимизъм, достигаща човеците само ако са обичани?!

На фона ù Борис бе завладян от Яниния шепот:
-Докоснах

светлата ти същност -

изгряла я открих,

а твърдеше, че залязва.

С власинките нежни

на най-цветното сбъдване

приласка ме тихичко

и с чиста,

но огнена обич

в безкрая чуден

ме въздигна -

до Висшия промисъл,

защото си вълшебник

 с топъл дъх

и с музика,

от очите струяща…

Не беше илюзия! Чудото се бе случило…