Имаше едно момиче. Със светнали сини очи. С дълга коса, която често се развяваше усмихнато около нея. Особено когато тичаше. Смехът и огласяше поляната, гората и стигаше до селото, в което живееше.

          Имаше едно момиче. Като всички останали. Което танцуваше по изгрев. С танца си тя поздравяваше всички твари на земята. Поздравяваше слънцето, което идваше. Поздравяваше луната, която се прозяваше уморено и отиваше да спи. Поздравяваше игривите облачета и сърдития вятър. Поздравяваше дърветата, тревичките и всички цветя.         

Имаше едно момиче. Като всички останали. Което чакаше с нетърпение да поязди своето кафяво пони. Беше толкова вълнуващо. Вятърът се заиграваше с косите ù. От звънкият и смях се обръщаха дърветата и животните. 

          Имаше едно момиче. Като всички останали. Което имаше най-добра приятелка. С която правеха всичко заедно. И толкова си липсваха, че ставаха сутрин още преди първи лъчи. За да посрещнат заедно с танци новия ден.

          Но случи се нещастие. Един ден както си яздеха и смехът им огласяше гората, понито на нейната приятелка прескочи една сива змия, изплаши се много и побягна през глава. Тогава приятелката и падна и се удари лошо в един голям кръгъл камък.

          Минаваше време и тя не се оправяше. Въпреки билките, които и носеше всеки ден, въпреки компресите. Въпреки танците, в които влагаше най-голямата си любов и желание.

          Тогава родителите на нейната приятелка  решиха да я пратят при един чичо, който живееше в града далеч от тук. Там имало доктор, който можел да и помогне.

          Имаше едно момиче. Почти като всички останали. Което посрещаше деня с танци. Което яздеше пони с развяти коси. Което се смееше звънко и огласяше всичко. Но когато се прибираше вкъщи усмивката и угасваше. Сякаш устните и се пречупваха. Като крилете на малка лястовичка, която никога не успява да полети.

          Защото утре сутрин нямаше да я види...

          Една нощ сънува странен сън. Възрастна жена, дойде до нея в леглото. И започна нежно да ù говори.

          - Избрахме теб да поверим дара на Древната жена – казала старицата. – Това е рядка чест. – старицата протегнала ръката си и я положила на гърдите на момичето.

          - Ще бъде винаги в теб, с теб. Ще ти помага и ще те води. Денят ще стане по-дълъг. Слънцето ще свети по-силно. Цветята ще са по омайни. Ще забравиш болките и тъгата си – продължила старицата.

          - Но запомни момиче. Ще мине време и ти ще трябва да споделиш този дар. Ако започнеш да закъсняваш тялото ти ще започне да натежава. Натежава и втвърдява. И един ден ако не си успяла да го направиш навреме ще се превърнеш в камък.

          Времето си минаваше. Тя все така танцуваше и пееше. Развяваше прекрасните си коси. Даже лекуваше с тях малките лястовички паднали от гнездото. Яздеше кафявото си пони като никое друго момиче. Смеха и стана толкова заразяващ, че дори пчелите, които никога не спираха да жужат, кацаха и я слушаха в захлас.

          Но сънят не излизаше от главата и. И затова помагаше леката тежест, която изпитваше до сърцето си. Там където старицата беше положила ръка. Там където беше поставила дара на Древната жена.

          Тогава тя реши да потърси някой, с който да сподели този дар. Беше огледала всички в селото и нямаше никой достоен. Покри красивите си коси с кърпа, сложи си малко храна, сбогува се с майка си и баща си и тръгна да потърси из света.

          Ходи дълго. Из сняг и пек. Понякога и се налагаше да нощува навън. Тогава лягаше на някой мъх в гората, сваляше кърпата от главата си и дълго решеше хубавата си коса. После слушаше воя на вълците преди да заспи. 

Премина през много села. Преброди много градове. Скъса много обувки. Понякога и се струваше, че е намерила достоен. Тогава спираше и оставаше. Понякога оставаше седмица. Друг път месец.

          Но винаги тръгваше отново. Да търси. Достойният за този дар.

          С времето походката и се забавяше. Трудно ставаше и вече не можеше да си връзва обувките. Беше спряла да се усмихва лъчезарно. Хората все по-малко я забелязваха и тя намираше все по-малко храна. А онази хубава кърпа за глава се беше скъсала и един непокорен кичур от косата и се показваше от нея. Често и се налагаше да нощува гладна навън.

          Този ден тя беше стигнала до един малък град. В който имаше пазар точно зад градските порти. Беше гладна. Толкова беше изнемощяла, че залиташе. Ходеше бавно между сергиите. Умаляваше все повече и повече. Подариха и една ябълка, но тя не успя да се нахрани. Продължаваше да се тътрузи докато не се спъна в едно въже и политна да падне.

                    - Закъснях... – помислила си тя. – Сега вече съм се вкаменила. Ще падна и ще се разбия на хиляди парчета. Ще загубя завинаги дара на Древната жена...

                    До нея се оказа едно детенце с усмихнати очи и къдрава руса коса, което държеше баща си за ръка. Отскубна се и се втурна да помогне. Когато детето клекна до нея и хвана ръката и се случи чудо.

          Проблясна ярка светлина. Аромата на цъфнали цветя напълни въздуха. Пазара сякаш затанцува въртейки се, точно както тя и нейните приятелки го правеха всяка сутрин като деца. Тежестта и отлиташе. Хвана и другата ръка на детето, което я гледаше с искрящи любопитни очи и се завъртяха вихрено в танц. 

          В синхрон с пазара. В синхрон с града. В синхрон с целия свят.

          Когато капнаха от умора седнаха заедно на земята смеейки се с пълен глас. И тогава полетяха всички птички със счупени крила.

          Излекувани само с нейната усмивка.

          Разбра. Че го е намерила. В тези детски очи. В това детско лице. В тази детска усмивка. В тази къдрава руса коса.

          Станаха държейки се за ръце. Детето подаде ръка на баща си и тръгнаха. С усмивка на лицата.

          Всички се обръщаха след тях. Нещо беше странно. Толкова леко и ефирно ходеха. Сякаш не докосваха земята...