ДВА КОША

     Това е най-бавният тролейбус. Винаги идва навреме, но за сметка на това – рядко. Като спомен за щастие. В интерес на истината няма много пътуващи в него, добре са преценили. От управата на градския транспорт винаги гледат да не се минат, та автобусите, метрото, тролеите и всичко друго да е оптимално натъпкано, за да не може да се дупчат билети, а да се движим с карта. Някаква форма на оптимизъм или на оптимизация наверно. А по-вероятно е друго. Контрольори вършеят навсякъде, одобрително гледат цигани само, те нали са отделно: метли носят вместо билет. След време ще яхнат метлите, помнете ми думата.

     Въведоха електронни четци на спирките. Високо стоят, вятър ги пролетен вее, като власт безразсъдна са, глупости правят, време отмерват, даже тихо говорят с глас електронен за тези, които не чуват добре. Дисплеят показва колко е градусът на температурата навън, не и в транспорта. Хубаво е това, особено за гражданите, да знаят защо мръзнат в транспорта, не е за друго, от температурата е. Съобщават, че линия еди-коя си ще спре, тъй като...

     - Майка ви мръсна! – изруга човек, който едва дояждаше своята баничка. Четеше електронния надпис. Има промяна в движението. Току-що беше чул по телевизията, че в България няма корупция и се затварят затвори. Затова бежанците нямало къде да живеят у нас.

     На спирката имаше и други личности. Една от тях допиваше бирата си. Пушеше нервно и се оглеждаше. Валеше тихо, но убедително. И нямаше гълъби.

     Редовно идваше и заминаваше градския транспорт, голям град обслужваше, хората пътуват открай време, всеки към края си криволичи някак. Чувал съм, че за това преди векове са използвали лодки на Хор или Озирис, но тогава още не е имало асфалт, бензин и каруци с машина в тях, дето бръмчи, пърди и мирише лошо.

     Този с бирата започна да кашля свирепо. Пушеше, но започна да дими не през устата и не през носа.

     - Имате ли два лева да ми дадете? – попита ме вежливо човек на възраст над обичайната за просяк, нали у нас са просяци само младите до шестдесет години, после просят дргояче. Май беше старец, но беше увил лицето си в марля, обувките му вероятно също са били така увити и сега приличаха на сиво-черна черга, отстрани изскубана. Мумия.

     Понечих да отговоря, ала усетих, че гласът му прозвуча отгоре, нещо божествено чух и то не беше електронно. Вдигнах глава и тогава чак разбрах, че беше прекалено висок за човек и твърде мършав за жив. Хор или Озирис? Ни възрастта му човешка, нито височината. Вероятно е бивш политик, те нали са богове всичките. И нямат възраст, само поколения.

     - Защо да ви давам два лева? – попитах без ме интересува. Този човек нечовешки изглеждаше. Като всяко божество.

     Пак заръси. Няма ли дойде най-сетне лятото? Само вали. Ако имах чадър, щях да се предпазя. Но пак не познаха: щяло да вали само на изолирани места. Една котка се сви блажено до счупения прозорец на спирката. Беше рижава. И гледаше лошо.

     Настъпи плочката точно до мен, тя беше хлопава и струя кал цвръкна върху моя огладен, сив, чист и съвсем нов панталон, няма и десет години. Това ме ядоса.

     - Защо да ви давам два лева? – повторих. Нов панталон, но в кал. Помислих, че трябва да купя нещо за вкъщи, жена ми ще побеснее, докато го изчисти, трябва да й смекча гнева, ще купя сапун или друго, което мирише така. Може би цветя.

     Той се обърна. Сякаш чакаше помощ отнякъде.

     - Аз имам двайсет стотинки.

     Чудесно съобщение. Станахме съдружници комай. Вече съм осведомен.

     И аз се обърнах. Може някой или нещо да настъпи друга плочка, те, тротоарите са затова – да пръскат и да трошат: било обувки, било самочувствие.

     Котката се облиза и тръгна да търси по-сухо място. Все така гледаше, злобно и хитро, ще стане от нея медиатор или поне омбудсман. Беше сита, затова нямаше гълъби.

     Оня пак ме доближи.

     - За две банички. По лев и десет са. Ако ми дадете два лева, ще си купя две.

     Защо се залепи точно за мен? И защо не поиска цигара? Или презерватив? Как е разбрал, че не пуша и че не използвам амфетамини например? А точно два лева ми иска, аз наистина имам толкова в джоба. Ама те са си мои.

     Дойдоха два автобуса, сума ти хора излязоха, други напираха да влязат, но не успяха съвсем. Останаха хора да чакат на спирката. Пролетта още се бори, сиво е, зимата трудно се дава. Всички са мрачни. Човекът с бирата спря да кашля, оправи ченето си, което беше излязло навън, и се набута в последния момент, вратата го леко затисна. И той беше пътник за някъде. Автобусът изпуши. И тръгна.

     Високият пак приближи, доста е лепкав. И пак заваля. Бях тръгнал до данъчното да плащам нещо просрочено, лихва ми искаха, аз съм длъжник. После престъпник може да стана. Бюджетът източвам, не крава.

     - Не ме ли помниш?

     Погледнах му краката – с нещо като партенки ги беше увил. Не, не го помня. В казармата накрая ни даваха даже чорапи, няма как да сме служили заедно, по миризмата щях да се сетя. Ама не. По какво друго да го позная?

     - Не – съобщих му.

     Той се натъжи.

     - Бях национал. По баскет.

     Да, висок беше. Може да е бил и национален състезател, та дори по баскетбол, ако това искаше да каже. И какво от това? Всеки национал е изживял своя идеал. Сега да си гледа партенките. Такъв е животът: грозен и кратък, но доста миризлив.

     Имаше чанта. Спортна и стара, грижливо поддържана. Беше по-чиста от него.

     - Навремето радвах народа.

     Вероятно искаше да си говорим, неговият автобус или беше отдавна заминал, или никога нямаше да дойде. Погледнах електронното табло и му казах:

     - Имам две минути до тролея. Отдръпни се.

     Той се оживи.

     - И аз имах точно толкова! – Размърда се, живна.

     Сега видях, че единият му крак не се движеше, беше окапал съвсем. В едната ръка държеше чантата, а другата дрибрилаше като с топка в нея, пресъздаваше, тупкаше нещо. Продължи:

     – Биеха ни с осем точки. Само за две минути... Обърнах играта. Не помниш ли? Вкарах два коша, после...

     Слушах го. Само аз. Другите стояха и чакаха лятото. Спирката е за това, всички чакаме нещо.

     Дадох му моите два лева. По банков път ще платя на държавата лихвите, тя така обича, нали пребори корупцията.

     Изобщо не му вярвах. Качих се в тролея. И докато си дупчех билета, видях как бръкна в чантата, разтрепера се, беше щастлив, развя знаме, трикольор беше – той състезателят, националът, имаше вече пари за две банички, два коша беше ударил и обърна играта... Да, моля, спомнете си! Ето ме! Българи, юнаци!

     Скачаше пред баничарницата, тържествуваше. И знамето се вееше. Беше Хор, бе Озирис. Бе полубог. Преди време дори българин беше, капитан на отбора. Чак сега си го спомних. На фона.