Една година и осем месеца ми бяха достатъчни, за да разбера, че светът е достатъчно сложен, за да бъде интересен. Всяко нещо си има причина, а всяка причина си има нещо, което остава неизяснено или поне недоизяснено. Е как ще е интересен този свят, щом в него всичко се дължи на друго нещо? Няма място за фантазия. Питат ме например къде е лампичката. Питат и ме наобикалят, хилят се. Глупав и елементарен въпрос, но аз все пак вдигам глава към нея, за да ги удовлетворя – в смисъл, че вече знам този урок; наоколо изпадат във възторг. “Детето е умно!” Умно друг път. Бих искал да зная какво тече в крушката и я кара да свети, но си мълча, подозирам, че и те не знаят. Ако все пак си отворя устата и попитам, едва ли ще ми отговорят, вероятно ще ме вземат за малоумен. Или за вундеркинд, което е по-лошо. Така ми е по-лесно. Един ден ще се наложи да проговоря, за да не се уплашат, че нещо не ми е в ред, но няма да задавам въпроси. Подозирам, че възрастните крият това, което знаят, защото не е много, а което не знаят, го обясняват образно, неточно и академично. Сравнително. Или искат така да те объркат, или го обясняват така, че да ти е неудобно, задето си питал. Да, няма да задавам въпроси.

     Веднъж ме изведоха на разходка. И друг се е случвало, но тогава ми стана хубаво. Времето беше яко, слънцето си играеше с очите ми и ми стана горещо. Поисках наум сладолед, но татко ми каза, че съм още малък и можело да настина. Как ли пък го разбра? И това, че искам сладолед, и другото – че ще настина? Ето затова намират дъртите за тъпи – предрешават нещата. Страх ги е от неизвестното и се пазят от него като от смъртта, защото всичко непредизвестено е смъртоносно, така си въобразяват. Малък съм за сладолед, говореше татко. Е, поне от него разбрах, че хората са малки и големи в зависимост от годините си, от възрастта си. Най-големи трябва да са най-мъртвите. Те имат най-голям стаж. Няма никакво значение, че ти е горещо и че не можеш или не искаш да го кажеш. Важното е, че си достатъчно малък да не ядеш сладолед, въпреки че можеш да пукнеш не от настинка, а от задух. И ти пъхат в устата едно шише с биберон и застояла вода. Смуча водата и се лигавя тъпо, за да решат, че съм добро момче. Казват го на глас и мама ме целува по главата. А защо съм добро момче? Защото не се съпротивлявам. Очевидно доброто е в липсата на съпротива. Като порасна, ще стана послушник в някой манастир или в публичен дом, като тоя в нашия квартал, дето му викат забавачница. За да съм добър за всички, така ще направя. И всички ще ми се радват. Тогава да ги видя моите.

     Сега мама и тате пият кафе и седят на една пейка. Татко пуши. Никак не ми е приятно, когато след това ме целува, но не му го казвам, за да не го обидя. Моята количка е като мотоциклет, блъскат ме, но си представям, че управлявам. Нямам спирачки, но имам кормило. Като премиер съм. Хубаво е. Мога всичко да си представя, докато въртя, за да запаля двигателя. Дори знаех, че има море още преди да ги чуя да говорят за него. Просто си помислих, че щом има локва, щом има поточе или река – тази, дето я виждам от прозореца на нашия апартамент, значи и по-голяма вода трябва да има. В началото на това лято минахме през някакво такова море и ме потопиха да го усетя. Отпих от него и ми се стори много солено, защото не беше сготвено добре. И баба понякога пресолява супите, но не я предавам. Закашлях се и щях да повърна. Но не го направих, защото този, който беше сготвил морето тъй солено, трябва да имал причина. Баба винаги имаше причина. От онези, за които ви казах в началото – тези причини, които правят живота безинтересен. Грижи им викат. Те осоляват живота.

     Е, в крайна сметка повърнах в хотела и така и не видях повече море. Не ми и трябва – не е вкусно. Добре де, бяха прави. Вече съм на такава възраст, че трябва да оценявам действията и постъпките си обективно. Макар че това е трудна и безсмислена работа.

     Ето ви пример.

     – Защо ти е тази чиния? – попита ме мама и докато го изрече, чинията вече лежеше на пода, разделена на пет-шест части. Изхлузи ми се от ръцете и падна. Не го исках, но отдавна желаех да разбера какво точно е това, в което ти слагат храната.

     – За да видя какво е – щях да отговоря. Но пак не го направих, не си отворих устата. Думите се излишни, когато си направил гаф. По-добре да мълчиш, иначе може да отнесеш някой шамар. Имам един приятел, и той като мене се прави на луд, обаче го бият. Веднъж дори го подстригаха. Той много страда. И само заради това, че се опитва да говори.

     Мама ме нахока за тая чиния, аз сведох глава, за да мине бурята, но пък си мислех, че не е права да ми се кара. Тези шест части от чинията са си шест чинии. Сервиз. Сега вече не съм сигурен в това, годините си казват своето – вече съм на три. Но още не говоря, да не си помислите, че съм пораснал толкова, че да съм полудял като старите. Като се замисля, тогава можех и да поискам чинията, без да я дърпам така нахално, че да падне – добре, можеше и без думи да го подскажа, малко щях да измуча, да покажа с пръстче и щеше да стане. Обаче тогава още не бях така мъдър. Или пък съм бил достатъчно мъдър, за да схвана, че шест парчета от чинията не правят цяла чиния, а само сервиз. Ето затова казвам, че не е лесно да се оценяваш обективно. Все едно да се гледаш отстрани, а това изглежда все по-трудно с годините, особено когато чувам как мама крещи понякога сутрин пред огледалото и дъни апартамента:

     – Боже! Господи, боже мой! Напълняла съм! Ужас! Майко мила... какво е това?

     Сигурно нещо ѝ е пораснало и сега ѝ тежи.

     И аз се гледам обективно. Или поне отстрани – като възрастните. Заставам пред огледалото в спалнята, бръмча с моя мотор и го влача с крачета. Ами добре си изглеждам. Нямам бръчки, нищо не ми е пораснало и не съм напълнял през последните няколко дни. Нисък съм за възрастта си, но не много; коремчето ми е изпъкнало заради тая тъпа каша от сутринта, приличам на жабата от чувала с играчките. Трябва да я изкормя, и без това не ми харесва. Изплезвам се, огледалото – и то на мен, цупя се, мръщя се. Така оформям профила си. И се гледам отстрани.

     Татко вече допушва цигарата, говори нещо на мама и тя се смее. Няма ли да станат от пейката вече? Хубави са и двамата, доколкото позволява възрастта им, трябва да са съвсем големи, като ги гледам, почти древни. А сега слънцето е застанало около тях и за да ги виждам, трябва да мижа. Иска ми се да вярвам, че мама и тате греят като едно слънце. Обичам ги повече, отколкото те мен. Не знам колко тежи една любов. Моята е най-тежка. Никой не може да я повдигне, все едно да вдигнеш...

     Тате ме гушва изведнъж и ме вдига във въздуха. Не усещам миризмата на тютюн, мама още се смее и тя ме хваща. Люлеят ме във въздуха, аз виждам малки бели пухчета покрай слънцето, покрай синьото между клоните на липите и ми е хубаво, хубаво, хубаво... Въртят ме в кръг и всичко се слива в някаква розова пелена, затварям очи и си представям, че летя, аз летя, аз винаги съм летял, колко е чудесно това. Колко е леко да летиш!

     Татко ме вдига с едната си ръка и сядам на рамото му. Говори ми нещо. Навеждам се и го хващам за носа, той се обръща и аз забивам челото си в неговото. Искам да разбере най-сетне, че съм мъж и мога да меря силите си с неговите. Аз съм летец! Татко е голям и мисля, че разбира мислите ми, сваля ме на земята и ме хваща за ръката, по-скоро я стиска, дружески, колегиално. А така! Тръгва редом с мен – горд и изправен. Мама блъска количката с празното моторче до нас и не ни изпуска от поглед. Вече е по-спокойна – двама мъже имаше в къщата.