- Арчи, момчето ми, прибираме се, ела тук!
Арчи замръзна на мястото си. Устата му едва побираше меката гумена топка, която правеше физиономията му да изглежда щастливо усмихната. Наведе леко глава от което кожата над очите му се сбърчи. Не го изпускаше от поглед.
- Арчо, на теб говоря! Отиваме да купим една лула. Тръгвай!
Козината на Чешкия Пойнтер стоеше остра и слепната от януарския студ. Около муцуната му побелелите косъмчета стърчаха като висулки. Кучето се огледа встрани. Нямаше никого. Едва развиделяваше. Сведе още по-ниско главата си и ушите му започнаха да се полюшват от бавната походка.
- Ех сега, някой ще помисли, че си грохнал старец, защо се влачиш така?
Арчи се изравни със стопанина си и го подмина без да погледне. Знаеше пътя наизуст. Всяка сутрин излизаха по тъмно. Григор не можеше да спи. Тази година Януари беше доста мек. Арчи харесваше снега. Играеше си с него като малко паленце. Григор, обаче много внимаваше да не го простуди. Миналата година едва оцеля. На почти тринадесет години една настинка можеше да е последната. Но днес даже не му беше сложил елечето. Близо до бордюра кучето спря и наостри уши. Зад гърба си чуваше приближаващите се стъпки на Григор. Пресече малката улица плътно до стопанина си, дори крачките им се сливаха в един ритъм.
След няколко метра избърза напред, подуши кофата за боклук после прага и седна тромаво от другата страна. Пусна топката на земята и я загради с едната си лапа.
- Днес не искаш ли да влизаш?!
Григор се наведе и го потупа по главата. Ушите на Арчи помръднаха назад и той присви очите си в блаженство.
- Хайде, и да внимаваш, нали?
Григор влезе в малкото квартално магазинче и свали шапката си.
- Добро утро Жени, как си днес?
Руса жена на около петдесет години все още седеше с гръб и подреждаше на дървения рафт пресен хляб.
- О, чичо Гриша, здравей! Добре съм, къде е Арчи?
- Тук отвън, днес е малко омърлушен, не искаше да влиза.
- А, така ли, но е добре нали?
- Незная със сигурност. Вчера почти не яде. Днес ще му направя яхния с кокали. Знаеш как старушкото я обожава. Да видим дали ще го подмамя.
Женя слезе от малкото столче и отиде отзад, за да си измие ръцете!
- Ей сега се връщам и ще ти пусна кафе. А леля Злати как е?
Григор се загледа през леко запотените витрини на магазинчето към мъгливата, влажна уличка, където го чакаше верния му другар.
- Добре е, вкъщи на топло. Имаш ли от онзи тютюн сирийския?
- Искаш ли? Секунда! Не е ли много силен?
- О, Жени разкошен е! Удоволствието на деня ми!
- Колко?
- Ами една кутийка.
Григор взе кафето и торбичката с покупки от ръцете на жената, усмихна се почти от цяло сърце.
- Хайде до утре, и дано да я хареса яхнията.
- Благодаря Жени, до утре!
Арчи го чакаше на същото място. Погледна леко нагоре, разшири ноздрите си и разтърси глава от силната миризма на тютюн.
- Е хайде сега, капризи. Тръгваме ли или ти се разхожда още?
Старото куче се изправи и взе топката в уста. Двамата потеглиха бавно към вкъщи.
На прага Арчи се спря и пусна топката долу. Застана така неподвижен, докато Григор се върне с малко легенче вода и гъба. Наведе муцуната до ръба на легена и примирено се остави в ръцете на Григор докато го измие, после една по една подаваше четирите си лапи. Постоя малко върху килимчето докато се върне стопанина му от банята.
Съсухрен и сподавен звук накара Григор да се заслуша. Спря водата избърса ръцете си и окачи хавлиената кърпа. Чу го отново. Арчи се беше изправил на четирите си лапи и се свиваше почти до пода от някакъв спазъм идваш откъм гръдният му кош.
- Какво има момче, ела насам. Не биваше да тичаш като малко паленце. Арчи повдигна глава и разтърси ушите си. Григор продължаваше да го гледа разтревожено.
- Ела да си полегнеш. Аз ще ти сготвя нещо, което обичаш.
Старият часовник изскърца и познатият му звук накара Арчи да отскочи от затопленото си шарено килимче. Веднага отправи поглед към малкото диванче. Григор се размърда и се прокашля тихо.
- А, заспали ли сме?!
През запотените стъкла навън вече сумракът настъпваше. Григор се изправи енергично и се опита да раздвижи кръста си с няколо усукващи движения. Арчи сви ушите си назад и постави муцуната си обратно на пода между двете си лапи. Подът се разскърца под вехтите чехли на стопанина му. Едва уловима въздишка накара косъмчетата около устата му да се раздвижат. Проследи го с вежди лак излиза от хола, после с леко движение на ушите отбеляза звукът от течащата вода в банята.
Пронизващата миризма на одеколон накара ноздрите му да изпръхтят. Арчи извърна глава към креслото до прозореца. Бледозеленото кълбо прежда не беше помръдвало оттам, а шалът стоеше недоплетен...
- Хайде! Ще ти оставя лампата светната, за да ти е спокойно докато се върна.
Григор се облече, сложи шапката си и погледна назад. Арчи беше стиснал очите си и не помръдваше. Вратата се хлопна. Арчи чу познатият звук на ключа, който се завъртя в ключалката. Цялото му тяло се разтресе в конвулсивни движения. Той скочи от мястото си, с няколко скока се озова пред вратата и започна да души около прага. Завъртя се и опря муцуна в малки, винено червени пантофи. Някъде издълбоко прозвуча болезнено свистене. Той светкавично близна едната и се стрелна обратно към килимчето, но не легна. Остана така полусвит с опашка скътана между задните лапи. Лицето му беше изкривено в отчаяна гримаса, а очите му светеха влажно.
Вятърът режеше сурово голите ръце ма Григор. Беше оставил ръкавиците си у дома, а нямаше време да се връща. На спирката чакаха няколко добре загърнати жени и един старец. Автобусът дойде след няколко минути. Повдигна очи към прозореца на дома си, където леко просветваше оставената лампа. Почти не му беше останала надежда. Само преди два месеца всичко беше различно...
Къщата им светеше, миришеше на домашна баница, а Арчи дори тичаше със старият си плюшен мечок.
Спомни си я... ученичка. Златина ...!
Очите му се просълзиха. Опита се да извърне глава. Сърцето му усили ритъма си и запрескача. Пое дълбоко въздух и притвори очи. Смолисточерната плитка се извиваше блестяща откъм лявото ѝ рамо, повдигаше се от върнатите гърди и слизаше стремглаво надолу към тънкото коланче. Беше крехка като върбова клонка. Ръката ѝ, подаде му я. Никога не забрави този поглед, огнени, нежни и прями, огромни и леко извити очи. Гърлото му се сви от стискаща болка, изхлипа с глас и зарови глава в ръцете си. Никой наоколо не го погледна. Седеше свит и с попарено лице.
"Господи, нека пак ми се усмихне, само това искам."
Безсилен отпусна глава и бузата му се долепи до ледено студеното стъкло. В ръцете му малката платнена торбичка се килна и се опря до седалката.
Беше почти 17 часът, когато слезе на спирката. Сивеещият силует на болницата беше разкъсан от ярките светлини. Виждаха се движещите се бели престилки. Изгони тревожните си мисли и пристисна дръжката на торбичката.
Суматохата отдавна беше се превърнала във фон за него. Измина коридора без дори да се вгледа в измъчените погледи наоколо. Пред вратата протегна ръцете си към металната стойка и разтри енергично стипцивата течност между дланите си. Изправи се, дишането му беше неравномерно, а ушите му бучаха яростно. Чудно защо днес нямаше никого отпред. Натисна дръжката и сърцето му спря за миг, докато очите се стрелнаха към десния ъгъл.
Гърленият звук едва не го задави. Напрежението преля. Григор се разрида шумно като се опитваше да прикрие устата си със свободната ръка. Не разбра как се добра до края на стаята. Замлъкна, само очите му не спираха да текат. Тя го гледаше.
- Златенце мое, момичето ми!
Снежно бялата глава се надигна от възглавницата. Огнено черните очи плувнаха в сълзи. Двете ѝ тънички ръце се повдигнаха към него.
Сестрата се измести крачка назад.
- Елате насам, днес цял ден е будна. Пита за вас.
Григор се приближи, свлече се на колене и забоде главата си в ръцете ѝ. Усети как тя го гали и потупва нежно оредялата му коса.
- Гриша - отрони се от устата ѝ като шепот. Как сте с Арчи, добре ли сте?
Григор повдигна глава. Беше силен, усмихна се. Лицето ѝ се озарѝ.
- Всеки ден се молех. Да погледнеш, да се събудиш, да се усмихнеш.
Извърна глава към сестрата.
- Как е? Какво казва доктора?
- По-добре е. Вече се движи и сама. Д-р Стаменов ще дойде всеки момент. Още малко търпение и ще си я приберете.
...
Седя така около час. После сестрата го помоли да тръгва.
- Може ли да хапва мандарини. Ето, тук ли да ги оставя?
- Да, там долу в шкафчето.
Григор се обърна към леглото. Бръкна в джоба си после се доближи, хвана ръката на съпругата си и постави в нея малко шишенце. Сестрата се втурна и понечи да го изтръгне от ръката на възрастната жена.
- Моля ви, какво е това? Знаете, че е забранено!
Григор вдигна натежалото си чело. В очите му се четеше болка.
- Chanel 5, утре е рожденият ѝ ден.
Златина лежеше безмълвна. Треперещите ѝ ръце разтвориха шишенцето, покапа няколко капки и ги разтри върху китките си. Повдигна леко ръце към лицето си и затвори очи. От двете ъгълчета рукнаха тънки, горещи струйки.
- Ела, скъпи мой!
Той се наведе близо и тя го целуна бавно. Задържа за секунда скръстените си ръце около врата му после бавно ги отпусна. Лицето ѝ беше друго. Тя сияеше. Косата и въпреки белия цвят блестеше, кожата ѝ беше добила лек розов оттенък. Григор не откъсна очи от нея докато бавно вървеше към вратата. Когато усети въздухът примесен с миризма на дезинфектанти той просто не знаеше на къде да върви.
- "Нора, обади ли се? Как е там, каза ли ѝ? Ще успее ли да дойде?"
Григор стисна юмрук в празния си джоб, а челото му пулсираше от силната болка. Излъга я..., отново!
Нора не беше се обаждала от юни. Не знаеше как да я намери. Това го разкъсваше. Не знаеше как е, жива и здрава или...?
Същият режещ вятър близна лицето му отвън. Извърна глава, сякаш за да предпази. Тогава го лъхна неземната сладост, сладост от неговата младост, нежният аромат се плъзна по нагънатата кожа на врата му и обля сгърченото му лице...
Възрастният силует се отдалечаваше бавно в зимната мъгла, свит и съкрушен.
© Весела Маркова Todos los derechos reservados